А Същност, видове, система І. Гражданският процес като защита и санкция

Обратния иск - с първоначалния иск се съединява искът на страната срещу подпомагащата я страна. ОИ има за предмет едно регресно притезание на една от страните срещу подпомагащата страна. ОИ може да бъде предявен и срещу лицето, което подпомага противната страна.

Регресно е притезанието, стрямо което правото предмет на първотначалния иск е преюдициално. Предявява се най-късно до приключване на първото заседание по делото. ОИ се предявява като евентуален.

Признаването на иска - процесуално действие на ответника, с което той заявява, че се отказна от защита срещу иска, защото той е основателен. ПИ води до съвпадение на правните твърдения пред съда на двете страни. ПИ за разлика от отказа от иска не води до прекратяване на делото. То не обвързва съда. Той преценява ПИ с оглед всички данни по делото. ПИ е доказателствено средство, което съдът преценява по свое вътрешно убеждение.

ИУИ е искът, който се предявява допълнително по висящия процес от ищеца или ответника, за да установи съществуването или несъществуването на правоотношение, което е преюдициално спрямо спорното право, предмет на първонамалния или насрещен иск. ИУИ е способ за последващо кумулативно ОСИ.

Цел - да се разреши със СПН спорът относно преюдицалното правоотношение наред със спора относно обусловеното правоотношение.

Предмет - обуславящото (преюдициално) правоотношение спрямо спорното право. Може да бъде предявен до приключване на устните състезания в първата инстанция. Устно в съдебно заседание. Трябва да е подведомствен и родово подсъден на сезирания съд. Допустим е само ако е налице интерс от търсеното установяване. Така и от ответника. С ИУИ се търси самостоятелна защита чрез СПН относно преюдициално отношение. Затова се разглежда даже делото по главния иск да е прекратено.

75.ДОКАЗВАНЕ В ИСКОВИЯ ПРОЦЕС

Съдът е длъжен да издири истината относно фактите релевантни за спорното право. Издирването става чрез доказването. Доказването е съвкепността от процесуални действия на съда и на страните, насочени да се разкрие с помощта на доказателствените средства истината относно фактите, релевантни за спорното право.

Правнорелевантните факти се изнасят пред съда или от съда чрез твърдения, които могат да бъдат посрещнати с отричане, т.е. насрещно твърдение, че такъв факт не се е осъществил. Така доказването е съвкупност от процесуални действия на съда и на страните, насочени да установят с помощта на доказателствените средства истинността или неистинността на твърденията относно фактите релевантни за спорното право, т.е. съответствието между твърденията и действителното фактическо положение.

Доказването обхваща: посочването, представянето, събирането и обсъждането на доказателствените средства. Правилата, които уреждат Д са почти всички съществени за правилността на СР, защото е обезпечават. Тяхното нарушаване води до отмяна на СР чрез обжалване или извънредните средства за отмяна. Те са гаранция, че Д ще се извърши законосъобразно, защото само закиносъобразното Д е път към истината.

Видове съдебно доказаване: съобразно с неговата цел:

1. Пълно - цели да създаде абсолютна достовелност, сигурно убеждение на съда в истинността или неистинността на съответното фактическо твърдение (относно твърденията, които обуславят спорното право).

2. Непълно - не напълно сигурно убеждение на съда в истинността или неистинността на съответното фактическо твърдение - само за фактическите твърдения, от които не зависи изводът за спорното право.

Съобразно с неговия предмет: 1. Главно - има за предмет факти, за които доказващия носи доказателствена тежест.

2. Насрещно е доказването на противната страна, с което тя цели да се обезсили главното доказване.

3. Обратно доказване - с него се опровертават законните оборими презумпции или законната даказателствена сила на официалните удостоверения.

Пряко - цели да удостовери пряко правно релевантен хакт.

Косвено - да удостовери такъв факт, от който може да се направи доказателствен извод за правно релевантния факт.

Предмет на доказването са фактите и връзките между фактите, но не и субективните права, източниците на право или правните норми. Субективните права не се доказват, а се извеждат от доказаните факти въз основа на правните норми, извлечени от съответния източник на право.

Фактите са конкретни явления или състояния, определени във времето и пространството, независимо от това дали спадат към външния свят или към човешката психика. Факт с пряко значение - когато е релевантен за спорното право, т.е. от него зависи възникването, изменението, прехвърлянето или погасяването на правото. Косвено - без да е правно релевантен индицира, че релевантен за спорното право факт се е осъществил, или не се е осъществил. От фактите трябва да се различават техните правни оценки.

Не са факти преюдициалните отношения, обуславящи спорното право, а пак фактите относно тези отношения.

Предмет на Д могат да бъдат и връзките между фактите, защото и те представляват явления на действителността. Те се разкриват с т.нар. “опитни правила”.

Не всички правно или доказателствено релевантни за делото факти, се нуждаят от Д. Факти, които съдът е длъжен да третира като ненуждаещи се от Д и други, които той може да обяви за нуждаещи се, като:

1. Общоизвестните - когато са познати на неопределен кръг от лица.

2. Съдебно известни - когато съдът служебно знае, защото се състои в извършени от него действия.

3. Презумпираните по силата на закона оборими презумпции. Фактът визиран в хипотезата на презумпцията трябва да бъде доказан и то с пълно Д.

Съдът може да обяви известни факти за ненуждаещи се от доказване при отделяне на спорното от безспорното, с оглед на обясненията на страните в първото заседание. Само като неизгодни за нея последици и признае истинността им.

Това е право и задължение на съда да обяви за ненастъпила онази правна последица, чийто правопораждащ факт е останал недоказан. Чл. 2 (1) ГПК - съдът е длъжен да се произнесе по всяка подадена молба за защита.

Въпроса за тежестта на доказаване в момента на постановяване на решението - чл. 186 ГПК, в съвещанието за решаване на делото.

Процесуалната тежест - в Гп-с съществуват процесуални правоотношения между съда и всяка страна. Тези правоотношения имат като съдържание процесуални права и задължения. Спицефичен е стимулът за изпълнение на процесуалните задължения - нар. процесуална тежаст. В Гп-с неизпълнението на процесуалните права също е свързано с процесуални тежести.

Тежестта на доказаване е една от най-ярките прояви на процесуалните тежести, за неизпърнение на процесуални права и задължения. Страните имат право да доказват, но по чл. 127 (1) ГПК доказването е и задължение. Следователно тежестта на доказване е последица на неизпълнението на задължението за доказване.

Съдът бе длъжен да очертае предмета на доказване и да определи кои страни, кои факти да доказват, какви са допустимите доказателствени средства. Бе длъжен освен страните, и самият той ex officio да събира доказателства и ако фактите останат недоказани, тогава да приложи доказателствената тежест. Текстът беше отменен - въведе се състезателното начало. Заимствана от спортната теория, застъпена в англо-американската система.

Задължението за доказване се разпростира между страните не с оглед процесуалната им роля, а с оглед интереса от доказване на съответния факт - чл. 127 (1) ГПК. Страните сами определят тези факти. От хипотезата на правната норма се извлича предмета на доказаве, изключват се посочените две групи факти и след това се извършва това разпределение. Доказателствата са положителни, а не отрицателни факти (само по изключение).

76.ДОКАЗАТЕЛСТВЕНИ СРЕДСТВА.

Доказателства - правно и доказателствено релевантни факти. В предмета на доказване влизат доказателствените факти. Това са ЮФ - и, те са доказателство за съществуването на правоотношение.

Доказателствени средства - източници, предвидени и уредени в закон. Източници на информация за подлежащите на доказване факти (интересуващите съда факти). Следователно източвици на информация за соказателствата. Може да има съвпадане между доказателство и доказателствено средство, когато един акт е източник на информация и доказва себи си като факт. Доказателственото средство, за да се използва в Гп-с, трябва да отговаря на няколко изисквания:

1. Да е предвидено и уредено в закона - съдържа се в самото понятие. (допустимо е на абстрактно ниво).

2. Да е относимо. Относими са доказателствените средства, които носят информация за правно и доказателствено релевантни факти, т.е. информацията, съдържаща се в тях представлява интерес при разглеждането на спора.

3. Да е допустимо. Категорията може да се разгледа на абстрактно и конкретно ниво. Конкретно ниво - ГПК ограничава доказателствените средства. Не всеки факт може да е доказателство с вкички предвидени в закона средства. Напр. има такива, които се доказват само с писмени източници. Допустими са доказателствени средства, посочени за конкретен факт.

4. Необходими.

Тези изисквания се проявяват кумулативно.

ВИДОВЕ ДОКАЗАТЕЛСТВЕНИ СРЕДСТВА:

1. Според носителя. Не може да се определят приоритетни:

а) Лични - носят се от лице (напр. свидетелски показания, заключения на вещи лица, обясненията на страните).

б) Веществени - вещи доказателства.

2. Критерият се намира в теорията на отражението:

а) Първични - намира се във факт, подлежащ на доказване.

б) Вторични (производни) - отражение на последващ факт. Пример: нотариален акт и ксерокопие; договор за покупко-продажба на МПС, на базата на който се издава талон, който материализа правото на собственост.

3. а) Преки - носят информация за правно релевантни факти.

б) Косвени - носят информация за доказателствено релевантни факти. Доказателствено релевантен факт - доказава един стоящ преди него във времето правно релевантен факт.

Целта на доказването в Гп-с е да се създадене убеждение в съзнанието на съдията във верносттана направеното твърдение. Затова е необходимо доказателствените средства да могат да окажат такова убедително въздействие върху съзнанието на съдията. Законодателят не е ограничил по принцип вътрешното убеждение като не е дал някакви специфични правила. Тази свобода на вътрешното убеждение не може да е безкрайна. В ГПК има норми ограждащи вътрешното убеждение, създаващи доказателствена сила на едно или друго доказателствено средство. Тези норми се разглеждат като законно оборимо презумпция. Доказателствената сила бива два вида:

1. Материалната доказателствена сила. Съдията е длъжен да счита, че факта, който се даказва със съответното доказателствено средство, действително се е осъществил. Това е т.нар. материална доказателствена сила и не може да се поставя под съмнение факта до оборването на тази материална доказателствена сила.

2. Формална доказателствена сила. Задължава съда да смята, че автор на волеизявлението е лицето, на което това волеизявление се приписва.

Извън тази доказателствена сила насетне действа доказателствената стойност. Тя се състои в убедителното въздействие, което едно или друго доказателствено средство има. върху съзнанието на съдията. В областтана доказателствената стойност законодателят е направил само няколко препоръки към съдията при преценяването й, без нормите да са императивни. Доказателствената стойност зависи от множество фактори. Законът посочва само един от тях. В материята на свидетелските показания има една норма (инструктивна по същество), която задължава, инструктира, съда. Чл. 136 ГПК да прецени показанията. Ако свидетелят е заинтересован от изхода на делото, съдът преценява показанията им през призмата на заинтересованността им. Показанията им имат по ниска доказателствена стойност от паказанията на незаинтересованите свидетели.

б) Обяснения на страните. Признаване на иска.

Обясненията на страните подобно на свидетелските показания са информационно доказанелство. Източник по пътя, на който страната заявева пред съда осъществяването на един или друг факт в миналото. Обясненията психологически не се различават от свидетлските показания (Ж.Сталев). Разликата е,;е свидетелят носи наказателна отговорност за свидетелските си показания. Страната не носи наказателна отговорност за фактите, които съобщава. От тази разлика следва, че при разпита съдът е длъжет да на полни на свидетелят за наказателната отговорност и да го прикани да обещае, че ще говори истината. При страните не е необходимо да им се напомня за наказателната отговорност, нито да се иска да говорят истината.

Обясненията са разделят на две групи:

1. Твърдения - това са такива обяснения на страната, с които тя съобщава на съда изгодни за нея факти. Тук страната твърди, че се е осъществил един или друг изгоден за нея факт. Твърденията не са доказателствено средство в Гп-с

2. Признания - страната признава осъществяването на неизгоден за нея факт. Счита се, че признанията са доказателствено средство в Гп-с, защото с тях страната признава неизгоден за нея факт. Тези признания имат доказателствена сила.

Делението на обясненията като доказателствени и недоказателствени средства следва от човешката презумпция за вярност, когато човек твърди един неизгоден за него факт и за невярност, когато фактът е изгоден за него. Ж. Сталев - твърденията не са доказателствено средство. Те трябва да бъдат доказани с други доказателствени средства. Стамболиев - дали твърденията наистина трябва да се доказават. Какво е твърдението като процесуална дейност?. Фактът, че е направено твърдение не се зачита, а трябва да се докаже съдържащата се в твърдението информация. Твърдението като процесуална дейност не е служебно известен факт и не се доказва.

Чл. 188 (1) във връзка с чл. 127 (2). Има ли признание по доказателствената сила? Няма. Признанието има доказателствена стойност с оглед на целия доказателствен материал и с оглед на много други факти на признанието, няма обвързваща за съда доказателствена сила.

Доказателствено средство - общо понятие. Предвиденият и уреден в закона източник на информация за подлежещите на доказване правно и доказателствено релевантни факти.

1. Предвиденото и уреденото в ГПК (чл. 98, чл. 109) - твърденията и признанията са предвидени и уредени в закона.

2. Да са източник на информация, да доказват релевантни факти. Твърдението е източник на информация за факт от значение за решаването на спора

,те. е доказателствено средство. Както твърдението, така и признанията са доказателствено средство. Но разлика между тях има - в един случай има интерес да се твърди нещо в друг не. Доказателствената сила на признанията apriori не е по висока от тази на твърденията.

В миналото е съществувал институтът на “решителната клетва” (Законът за гражданското съдопроизводство) или съдебната клетва. Решителната клетва може да бъде предложена на съда от насрещната страна или от самата страна. Когато страната дава показанияпод решителна клетва,тя носи наказателна отговорност за това, което твърди. Когато обясненията се дават под решителна клетва казаното има материална доказателствена сила,т.е. съдът е длъжен да го приеме за доказателство на противното. Когато съдът предложи на страната или на другата страна процесуалният и противник да даде показания под решителна клетва, тя може да откаже. Това не означава, че показанията са неверни. Тя може да не е сигурна във фактите, които твърди.

Когато страната дава показания под клетва, тя носи наказателна оттоворност за казаното. Съдът е длъжен да приеме, че казаното под решителна клетва е истина до доказване на противното. Когато едната страна призове другата страна да даде показания под решителна клетва, тя може да откаже. От отказът не бива да се правят изводи за неверност на казаното, може да се дължи на несигурност в показанията. Това може да намали доказателствената стойност на казаното.

в) Свидетелски показания и ограниченията им

Свидетел е това лице, което без да участва в делото като страна се призовава, за да даде показания относно своите възприятия за юридически или доказателствени факти по делото.

1. Качеството на свидетел е несъвместимо с качеството на страна, съдия, повереник.

2. Всяко друго може да бъде свидетел дагже да е недееспособно или заинтересовано от изхода на делото.

3. Ако всяко лице може, то не всяко лице е длъжно да бъде свидетел и да даде показания - чл. 135 (1).

4. Свидетелствуването е обществен дъл. Основни задължения на свидетеля: да се яви на делото, да говори истината и т.н.

5. Показанията на свидетеля имат значение само по делото, по което са дадени.

Свидетелските показания по правило могат да се използват за доказване на всички юридически и хоказателствени факти. Изключения въвежда чл. 133. Свидетелските показания са недопустими - не могат да се искат, допускат, разпитват свидетели. Но само за фактите предвидени в чл. 133. Първата група са за тия правни актове, за чиято действителност законът изисква да бъдат извършени в писмена форма. Предпоставя, че страната твърди, че тая форма е спазена. Втората група:

1. Обстоятелствата за доказване, на които законът изисква писмен акт;

2. Договорите на стойност над .....

Третата група факти - относно погасяване на парични задължения, установени с писмен акт.

Четвърта група - писмените съглашения, в които страната искаща свидетел е участвала, както и за тяхното изменение.

Пета група - за опровергаване на съдържанието на официален или на частен документ изходящ от страната, която иска да опровергае съдържанието му.

Не е налице такова опровергаване, когато се оспорва:

1. Валидността на волеизявлението, материализирано в документа - унищожаемо;

2. Било валидността на официален документ. Когато се оспорва истинността на документа - неавтентичен или като се твърди, че е неверен. За посочените в чл. 133 факти свидетелските показания не са изключени във всички случаи. Те са допустими в предвидените от закона случаи:

- когато редовно създаденият документ е изгубен. Не се намира в държане на страната без тя да знае в чие държане, той се намира.

- унищожен - не по вина на страната, не само когато с резрушен като вещ, но и когато материализаронот в него изявление е заличено.

- не е бил съставен документ, не по вина на страната, за чието право е от значение. Тази страна може да докаже факта, за който е следвало да състави документа със свидетелски показания.

- при доказване на симулативност на съдържанието на документа, т.нар. начало на писмено доказателство.

- забраните за свидетелски показания предвидени от чл. 133, б “в - е” отпадат, ако двете страни изрично се съгласят да допуснат недопустимо свидетелско показание.

г)Писмени доказателства, тяхната доказателствена сила и оспорване

Документът е вещ, върху която е материализирано изявление. Съдържа три белега (проф. П. Венедиков - “Писмени показания и свидетелски показания в ГП-с”). За да има документ трябва да има подпис - минимално необходим белег. Ако обаче има писмени знаци с изявление без подпис, отново има документ.

Вещественото доказателство се различава от документа. Без вещественото докзателство е невъзможно, но и вещественото доказателство е вещ. Няма значение вещта, върху която е материализирано изявлението при документа. Една вещ може да се разглежда в Гп-с по вда начина - като документ и вещто доказателство. Документът ни интересува с оглед материализираното върху вещта изявление. Вещественото доказателство интересува съда с оглед качествената фарактеристика на вещта.

ВИДОВЕ: 1. Официални документи

2. Частни документи.

Всичко, което не е официален документ, но е документ, е частен документ. Официален документ - чл. 143 ГПК - понятие. Трябва да е издаден от дръжностно лице, втова му качество, в рамките на неговата компетнтност, по устовен ред и в установена форма. Ако липсва някой елемент - е частен документ. Печатът не прави докумнта официален - само ако в изискването за форма има изискване за печат. По-важният елемент е подписът. Официалните документи се делят на две групи според естеството на съдържащата се в тях информация. Чл. 143 визира само едната група:

1. Свидетелстващи - чл. 143 - Съдържат в себе си информация за възприети от автора на документа факти, т.е. съдържа информационно изявление. Доминиращо е изявлението за значение.

2. Разпоредетилени (диспозитивни) - Съдържа в себе си волеизявление. Доминиращо е волеизявлението.

ДОКАЗАТЕЛСТВЕНА СИЛА: Официалните свиделтествуващи документи - чл. 143 ГПК - материална доказателствена сила. Задължава съда, че това, което е удастоверено в него, е истина до доказването на противното. Доказателстевената сила е презумпция, в случая за вярност.

Официалните диспозитивни документи нямат материална доказателствена сила. Причина - те не удостоверяват стоящи извън него факти, а обективни волеизявления. Диспозитивният документ доказва сам себе си, не се нуждае от доказателствена сила, тъй като не обективира факт, стоящ извън него.

Всички официални документи имат формална доказателствена сила. Съдът е длъжен да смята, че автор (интелектуален) е лицето, подписало го.

Частни документи - всички документи, които не са официални, но са документи. ВИДОВЕ:

1. Диспозитивни

2. Свидетелстващи

Делението няма значение за Гп-с, но е от значение за материалното право.

1. Подписани

2. Неподписани

Делението има значение. Чл. 144 - с подпис - имат формална доказателствена сила заразлика от неподписаните (arg= a contrariu). ЧЛ. 151 ГПК - подписът е начина, по който лицето обозначава себе си. Трябва да е ръкописен. Чл. 151 (2) ГПК - ако лицето е неграмотн, но е научено да се подписва, за да има доказателствено значение документът трябва да е преподписан от две грамотни лица. Ако не е приподписан, подписът на неграмотното лице по чл. 144 няма доказателствена сила.

“Грамотен” - относително понятие, тъй като не всеки е грамотен на всички езици. Значението на приподписването от двама свидетели: удостоверява, че на лицето е известно какво подписва.

1. Изгодни за издателя - авторът им удостоверява изгоден за себе си факт. Няма никакво доказателствено значение в Гп-с. Няма абсолятна знячунеу - напр. чл. 144 ГПК - формална доказателствена сила на подписаните изгодни документи.

2. Неизгодни за издателя - авторът им удостоверява неизгоден за себе си факт. Има доказателствено значение.

Прави се само при свидетелстващите частни документи. Счита се, че в Бгп-с важи правилото, че писаното от пишещия нищо не доказва, освен ако той не е против.

Чл. 127 (2) - неизгодният документ е извънсъдебно признание. Визира се признанието, което подлежи на преценка. Извънсъдебното признание няма равно значение на съдебното, тъй като при извънсъдъбното признание може да се окаже неистинско, следователно с хо-голямо основание подлежат на съдебна преценка. Неизгодният документ няма доказателствена сила по смисъла на доказателствената сила, а има доказателствена стойност. Неизгодният документ има по- висока доказателствена стойност, отколкото изгодният документ. Върху преценката не може да се оказва контрол. Това е изцяло вътрешно изградено убеждение, при което може да се даде по-голяма доказателствена стойност на изгоден документ.

1. Оригинали - съставя се от физическо лице или длъжностно лице, което е пряко отражение на възприетия факт.

2. Преписи (копие) - отражение на предшестващия го оригинал. Ксерокопието, според Стамболиев се приема за доказателство, а според ВС не.

С приоритет се ползват оригиналите, но ако няма възможност да се представи (страната се опасява, че може да се повреди или изчезне), се представя копие. При представянето на препис, съдът може да поиска да се представи и оригинала. В такъв случай приписът се представя при поискване от съда. Страната предоставя и оригинала за съпоставка, което се отбелязва в протокола, като след това се връща на страната, което също се отбелязва в протокола.

ОСПОРВАНЕ - чл. 154 ГПК. Разглежда се като особен инцидентен установителен иск - чл. 97 (3) ГПК. Чл. 154 е своеобразна проява на иска по чл. 97 (3). С него се оспорва автентичността на подписа. Страната се опитва да обори формалната доказателствена сила. Развива се в рамките на исковия процес, в който се предявява оспорвания документ. След сато се приключи производството по чл. 154, основният исков процес продължава,те. педявяването на иск по чл. 154, основният исков процес се спира (чл. 182 ГПК), тъй като искът по чл.154 има значение за решаването на основния спор.

ПРОЦЕДУРА: За да има оспорване първо трябва да се представи документа. Той се оспорва от другата страна. Съдът трябва да запита другата страна дали желае да се полмва от документа. Ако не - документът се изключва от доказателствения мотериал и са връща на страната. Ако да - документът се дава за проверка. Срок за оспорване - преклузивен - чл. 154, чл. 98, чл. 109 - стандартна хипотеза. Това е първото съдебно заседание, когато старните представят доказателствата.

Проверката се извършва от вещо лице.

РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ НА ЗАДЪЛЖЕНИЕТО ЗА ДОКАЗВАНЕ (ДОКАЗАТЕЛСТВЕНА ТЕЖЕСТ): Ако лицето, което оспорва, не е подписало документа, тогава този, който иска да се ползва от него, доказва автентичността му. В обратната хипотеза, старанат, която оспорва има задължение да докаже, че документът е теавтентичен, т.е. документът се счита за автентичен - чл. 154. Срокът е преклузивен и ако се пропусне, може да се предяви иск по чл. 97 (3) и основното производство се спира. Съдът се произнася с определение. Когато се установи, че документът е неавтентичен, съдът го отделя от доказателствения материал и го изпраща в прокуратурата. Съдът може да се произнесе и в самото съдебно решение, без предварително да се произнасе по спора с определение. Това е неудачно законово решение, тъй като може да се наруши равнопоставеността на страните.