Адвентното движение

“АДВЕНТНОТО ДВИЖЕНИЕ”- част 5-та

Разбира се, за разлика от класическата проповед, когато изнасям този исторически материал, фокусът на моето проповядване не е непосредствения библейски текст, а фактите и действителното историческо развитие на нещата, коментирани с помощта на цитати от Духа на пророчеството.

В продължение на няколко часа ще насочим вниманието си към развитието на адвентното движение в периода 1860-1916г.

След откриването на поредица от фундаментални библейски истини, през 1860г. различните адвентни групи в Америка се обединили и приели името “Църква на Адвентистите от 7-я ден”. В това име са залегнали двете отличителни учения на християните адвентисти- очакването на второто идване на Христос и освещаването на 7-я ден, съботата, според както е казано в четвъртата от 10-те Божии заповеди.

От 23 до 26.05.1863г. се състояла и първата конференция на Адвентната църква, на която била учредена висшата ръководна инстанция - Генералната Конференция.

През периода 1860-1880г. църквата се развива и като институция. Построяват се училища и колежи, санаториуми, сиропиталища, издателства, печатници и множество църкви. Полага се началото на мисионерското дело на адвентистите по света. Плеяда от даровити и енергични евангелизатори, мисионери и издатели напущат Америка и започват разпространението на адвентните истини в цял свят. Една след друга се основават адвентни църкви в различни държави в Европа и Австралия.

Разбира се времето на това успешно развитие е уникално за църквата, защото тя е ръководена чрез пророческите вести дадени от Бога чрез Елена Вайт.

След смъртта на съпругът й п-р Джеймс Вайт през 1881г., църквата решила Елена Вайт да замине в Европа. Това се осъществило едва през периода 1885-1887г. За две години тя обиколила западно европейските, предимно протестантски държави. Трудът й дава богат плод. По този начин адвентизма се утвърждава трайно в западна, а по- късно и в цяла Европа.

Заедно с успехите на бурно развиващото се адвентно дело по цял свят, идват и първите сериозни проблеми в църквата.

През периода 1860-1888г. се случиха и много бурни събития и в самите Съединени Щати. Войната м/у Севера и Юга и създалите се около нея събития, допълнително притискат адвентизма във вземането на решително становище относно различни въпроси.

На предна линия застават въпросите за военната служба и неделното законодателство, въведено през този период в някой от щатите на Америка.

През този период адвентизма набира сила и създава свой собствен облик. Постепенно се създава стратегия за евангелизиране основана в/у истините за светилището, съботата, съда в небето, състоянието на мъртвите, закона- 10-те Б.з. Имащи нещо повече от останалите християнски църкви, адвентистите започват едно екзекутивно евангелизиране на другите вярващи. Нашите говорители печелеха двубоите, защото Библията бе на тяхна страна. Те се биеха доста добре, но не станаха добри хора. Това имаше въздействие в/у техния характер. През заседанието на ГК в Минеаполис 1888г. адвентистите се сбиха и помежду си.

Може би една от най- негативните тенденции, които се разви бе, че неусетно адвентистите изоставиха и пренебрегнаха в своето проповядване основните евангелски теми в християнството. Така на практика адвентизма се изолира от основното християнство.

С отлитащите години пред адвентизма застава с все по- голяма тежест един въпрос - “Какво е да си християнин в адвентизма?”

Кое е основното и кое е второстепенно в християнството? Специфичните библейски истини открити и проповядвани от адвентистите заемаха все по- централно място в проповедите и богослужението ни и съществуваше опасност Христос да бъде скрит зад второстепенните неща. От наследството на тази теологична инерция адвентизма все още се отърсва с променлив успех.

По това време по- голямата част от адвентистите произхождаха от други християнски църкви. Тяхното спечелване за Адвентизма ставаше, като адвентните пастори проповядваха повече в/у закона и съботата, отколкото за Христос. Проповедниците в църквата бяха станали умели полемисти, хвалещи се и доволни от умението си да опровергават аргументите на “привържениците на неделята”, както те наричаха останалите християнски църкви. Това изгубване на Христос от проповедите, богослужението и живота на вярващите, доведе до едно изненадващо отстъпление сред редиците на Божия народ. Църквата бе станала хладка и нейната първа любов бе скована в ледове. Църквата като цяло имаше нужда от належаща реформа. От проповедите липсваше Христос и неговата сила не се чувстваше в събранията на вярващите.

Вайт бе принудена да пише: “Като народ ние проповядвахме закона до степен да бъдем изсушени така, както хълмовете Гелвуе, лишени от роса и дъжд!”

2С.Св.312,313

Накратко, адвентизмът от 1880-те години беше потънал в доволство от себе си и от своето разбиране на истината. На практика църквата попадна в коловоза на собствените си различия, в плен на собствената си традиция. В кн.”Св.към служителите” Вайт писа, че ръководителите на съединенията следваха по стъпките на Рим. Не някои, но мнозина се бяха отвърнали от светлината, бяха изгубили тяхната духовна ревност и се бяха отвърнали от светлината. На практика те следваха традицията, като ставаха нечувствителни за светлината от Божието слово. Проповядваха закона, но не бяха движени от Духа на Христос. Следваха принципа на Рим, в това, че оставяха църковните си водачи или дори Елена Вайт да изследват вместо тях Библията.

Това изправи църквата пред лицето на едно голямо предизвикателство, на прага на една голяма криза. През 80-те години на 19-ти век, като следствие от Гражданската война в Америка, се разви едно национално реформаторско- религиозно движение целящо да прокара национален законопроект за задължително съблюдаване на неделния ден.

В това събитие божиите люде виждаха изпълнението на предсказанията от кн.Откр.13 и 14гл. относно налагането на белега на звяра.

Протестантското подтисничество заплашваше да се превърне в белега на звяра. Предстояха големи събития и Църквата трябваше да бъде извадена от състоянието си на безразличие и да се приготви.

Разбира се преди всичко това бе Божие дело и Божията сила не закъсня да се изяви всред църквата на остатъка.

Сесията на ГК през 1888г. в гр. Минеаполис, щата Минесота, отбеляза решителен завой в историята на Адвентната църква от 7-я ден. Тази промяна се извърши бавно през трите следващи години и в течение на които настойчивите усилия на Елена Вайт, Елиът Вагонер и Алонсо Джоунс помогнаха да изведат нашата деноминация извън легализма, законничеството и духа на спорове, в който се беше затворила църквата преди това. Живата божия сила посети събранията и Божието слово оживя в проповядваните от Джоунс и Вагонер истини.

За случилото се в нашата църква през 1888г. в Минеаполис и годините след това има изписани много страници. Доста книги има издадени понастоящем и на български език. Така, че всеки един от нас може да изследва този въпрос за себе си.

Следващи часове от тази поредица за Адвентното движение и аз ще спра вниманието Ви върху случилото се в Минеаполис и отзвукът, който има тази конференция в/у църквата чак до наши дни. В много отношения, тази конференция беше една катастрофа. Може да се каже, че при този случай Църквата докосна дъното в духовно отношение. Самата Елена Вайт говори за нея като за “най- тъжната опитност от моя живот”, за “най- страшното изпитание в моя живот”. Но за Минеаполис ще говоря друг час.

Сега ще се насоча към заключителната част на темата.

1Кор.10:11 Миналото е миниатюр на бъдещето. В онези библейски истории се намира подходът за принципното разбиране на бъдещите проявления на силите във Великата борба м/у Христос и Сатана.

Това е целта на Духа на пророчеството и свидетелствата дадени на църквата чрез Елена Вайт - Да се приготви един народ за да устои в Господния ден!

Много интересна в това отношение е цялата пенталогия на религиозната писателка. Предстоящите събития са обект на цялата последна третина на книгата й “Великата борба”.

Там, м/у отделните глави на книгата има хронологична последователност.

Например, Ви съветвам да съсредоточите вниманието си от 29гл. до края на книгата.

Веднага след като описва развоя на адвентното движение, неочаквано писателката насочва читателите към началото на великата борба м/у Христос и сатана. Това не е никак случайно. Причината както за миналите, така и за всички събития, които стават на земята е бунта на Сатана с/у Божието управление. Управление с/у управление. Единствената му дефиниция е дадена в Божието слово: той е “престъпване на закона”, действието на принцип, противопоставящ се на великия закон на любовта - основата на Божественото управление. Там докъдето царува греха се осъществява на практика сатанинското управление и личността, и обществото съществуват по принципи, противопоставящи се на Божията воля за развитието им. Бог не благоволи в греха. Живота в грях е средство да се държат хората изолирани от Божието благословение и помощ.

По това време израилевият народ бе верен на Бога. Докато бе послушен на Неговия закон никаква земна или пъклена сила не би могла да му навреди. Валаам не можа да произнесе проклятието, но все пак накрая успя да хвърли позор върху израилтяните, отвеждайки ги в грях. Когато престъпиха Божиите заповеди, те се отделиха от Бога и бяха оставени да почувстват властта на погубителя.

Грехът е вечна загуба. Първо - в греха ние сме отделени от доброто, което Бог желае да ни даде и помощта, с която желае да ни закриля - греха му пречи да застане на наша страна и да ни защити като свои; и второ - живеенето в грях е съсипване на това, което сме и привилегиите и възможностите, които живота ни предлага, докато се стигне до пълна деградация и смърт. Загуба и страдание, дори смърт.

Когато голямата жертва бе принесена, Христос се възнесе на Небето при Своя Отец, но отказа да приеме поклонението на ангелите, преди да е представил молбата Си: “Отче, желая гдето съм Аз, да бъдат с Мене и тия, които Си Ми дал...” (Йоан 17:24). И тогава от престола на Бог Отец с неизразима любов и мощ дойде отговорът: “И поклонете се Нему, всички Божии ангели” (Евр.1:6). Върху Исус нямаше нито едно петно. Унижението Му свърши, жертвата Му бе принесена, дадено Му бе име над всяко друго.

Сега вината на Сатана оставаше без извинение. Разкрит бе истинският му характер на лъжец и убиец. Ясно се видя, че същия дух, с който управляваше подвластните си човешки чеда, би проявил, ако му бъде позволено, да управлява и небесните жители. Твърдеше, че отклоняването от Божия закон щяло да доведе до свобода и прогрес; но стана ясно, че последиците са робство и израждане.

Лъжливите обвинения срещу Божествения характер и управление се явиха в истинската си светлина. Сатана бе обвинил Бога, че като изисквал от Своите творения покорство и поклонение, търсел просто въздигане на Себе Си; и бе заявил, че Творецът изисква себеотрицание от другите, а сам не го проявява, нито е склонен да направи дори и най-малката жертва. Но се показа, че за спасението на падналото и грешно човечество Владетелят на вселената е направил най-голямата жертва на любовта; защото “Бог в Христа примиряваше света със Себе Си” (2 Кор. 5:19). Стана ясно също, че докато Луцифер бе отворил вратите за навлизането на греха, задоволявайки своето желание за почест и върховенство, Христос пък, за да унищожи греха, бе смирил Себе Си и бе станал послушен до смърт.

Бог бе изразил отвращението Си от бунта. Небето видя Неговата справедливост както в присъдата над Сатана, така и в изкуплението на човека. Луцифер бе заявил, че ако Божият закон е непроменим и наказанието за неговото престъпване неизбежно, то всеки престъпник трябва завинаги да бъде изключен от благоволението на Твореца. Твърдеше, че грешният човешки род не може да бъде изкупен и следователно е негова законна плячка. Но смъртта на Христос бе необорим аргумент в полза на човека. Наказанието на закона се стовари върху равния на Бога, човекът стана свободен да приеме Христовата правда и чрез живот на покаяние и смирение да победи мощта на Сатана. Така Бог показа, че е справедлив и в същото време - оправдаващ всички, вярващи в Исус.

Но Христос дойде на земята не само да издейства изкуплението на човека, да пострада и да умре. Дойде да “възвеличи закона” и да го “направи почтен”. Дойде не само да покаже на жителите на света как да почитат закона, но и да изяви на тях и на всички светове във вселената, че Божият закон е непроменим. Ако можеха да бъдат пренебрегнати Неговите изисквания, не би имало нужда Божият Син да отдава живота си, за да изкупи нарушаването им. Христовата смърт доказа непроменимостта на закона. А жертвата, която безграничната любов принуди Отец и Сина да направят, за да бъдат изкупени грешниците, показва на цялата вселена - както нищо по-малко от този план на изкупление не би могло да покаже - че справедливостта и милостта са основните принципи на закона и на Божието управление.

Затова работят непрестанно сатанинските сътрудници - да подкопаят устоите на Божието управление в живота на всеки човек и всяко общество. Това е целта му в миналото, днес и в бъдещето.

Когато се дава призив за покаяние или изучаване Библията и Духа на пророчеството, целта е да се държи Божият народ в състояние на постоянна будност, разбиране и бдителност с/у ходовете на опасния враг. Христос винаги дава сила и мъдрост как да постъпят на всички, които го търсят, но търсят ли го вярващите? Ако търсят компанията на други неща, съзнанието се замъглява за истината и съзнанието се притъпява за ходовете на Сатана. По- нататък в гл.”Ангели и зли духове”, Вайт пише:

“Големият измамник не се бои от нищо толкова, колкото от възможността да разберем измамите му. За да прикрие по-сполучливо истинския си характер и намерение, се представя за подигравчия или гледащ на всички и всичко с презрение”.

Това е смисълът- да не може Божиите люде да разкриват ходовете му. Узнаем ли измамите му, ние имаме подтик да отидем при Христос и вземаме сила и мъдрост за да живеем.

По- нататък книгата продължава с главата “Примките на Сатана”. Там е записано, че специалната работа на Сатана е с/у църквата и тези, които четат Библията. Сатана всякога се стреми да обвърже църквата с веригите на безразличието, и да отклони в заблуда или скептицизъм четящите Библията.

Религиозната писателка пише последователно за следните неща:

- когато се научи нещо ново от Библията, то трябва да се приложи, независимо от любими теории или традиция по този въпрос. Можем да напредваме само ако се съобразим с вече получената светлина по въпроса от Божието слово.

- Библията сама тълкува себе си. Необходимо е внимателно да сравняваме текст с текст, като всичко което четем би трябвало да не се тълкува вън от контекста в който се намира даден пасаж.

- При тълкуванието вървим от просто към сложно, от ясните стихове говорещи по въпроса, към сложните засягащи същата тематика. Да не се захващаме с любопитни теми, които не са открити на човешките умове. Така постъпи Ева. Плодът е критика и недоверие към Божиите думи.

- Ако Библията влиза в противоречие с научното познание в момента, нека авторитетът за вярващия да остане в Божието слово. Човешката наука бърка или е недостатъчно осведомена по този въпрос. Да не се дава никакво място на скептицизъм или неверие в Библията, защото плодът ще е замиране на бдителността с/у Сатанинските ходове.

- Да не се спори с хора движени от духа на спиритизъм или явно противопоставяне, защото никога не може божият човек да им повлияя по този начин- напротив- те ще повлияят и объркат ума му напълно.

- Никога не можем да открием Бога с изследване. Бог е дал словото Си за да се разбира и чете винаги като преди това с молитва сме се оставяли в готовност да не изгубим зависимостта си от Светия Дух.

- И накрая главата завършва, че чрез самото цитиране на Божието слово Сатана може да обърка ума на човека. Удивително е, как може десетки стихове от Библията да бъдат навързани един с друг за да изградят учение, което не е истина. “Сатана е специалист по цитиране на текстове от Писанията, като им дава свое тълкувание” - пише религиозната писателка. Това е една много силна заблуда.

“Христовите последователи трудно разбират заговорите и интригите на Сатана и неговите пълчища срещу тях. Но Този, Който живее в Небето, ще осуети всичките им кроежи и ще ги обърне в полза на дълбоките Си намерения. Господ позволява чедата Му да попаднат в огнената проба на изкушението, не защото Му е приятно да страдат и да се измъчват, а защото процесът е жизнено важен за тяхната крайна победа. Ако иска да остане верен на принципите на Своята слава, Бог не може да ги предпази от изкушението, защото целта на изпитанието е да ги подготви да устояват на всички съблазни на дявола.

Нито зли хора, нито зли ангели могат да попречат на Божието дело или пък да лишат Божия народ от Неговото присъствие, ако той изповяда греховете си със смирено, съкрушено сърце, ако ги изостави и с вяра се уповае на обещанията Му. Всяко изкушение, всяко противно влияние, независимо дали е явно или тайно, може да бъде отблъснато успешно “не чрез сила, нито чрез мощ, но чрез Духа Ми, казва Господ на силите” (Захария 4:6)”.

Нека и този час да се молим, докато сме постоянно нащрек срещу примките на Сатана, да се молим непрекъснато с вяра”Не ни въвеждай в изкушение!” Амин!