2) Теория за социалното учене на агресивността: Привържениците на тази теория приемат, че агресията няма вроден характер и зависи до голяма степен от това дали човек от най-ранна възраст бива научен да реагира или не по враждебен начин. Според Албърт Бандура агресията е резултат от научаване чрез подражание – тя е поведение, усвоено заради подкреплението, което носи. Възнагражденията за конструктивно поведение могат да намалят вероятността детето да действа с насилие, а възнагражденията за очевидно агресивно поведение могат да повишат вероятността от агресия. Според тази теория агресивността може да бъде усвоена по пътя на подражанието и да се превърне в модел на поведение. Наблюдаването на агресивни модели, които не се наказват или дори се награждават, води до увеличаване на вероятността индивидът да се държи както наблюдавания модел. В изследванията си Бандура показва, че за малките деца е достатъчно да видят човек, който се държи агресивно, за да почнат и те да се държат така. На децата се показва как възрастен човек блъска, рита и хвърля на земята надуваема кукла. След това на децата се разрешава също да си поиграят с куклата. Оказва се, че те не само усвояват агресивното поведение, което наблюдават, но измислят и нови форми на агресивност. Теории за агресията 3) Бихевиористично направление, в което е изградена хипотезата "фрустрация -агресия. Съдържанието на теорията се синтезира в следното положение: "Възникването на агресивно поведение винаги е обусловено от наличието на фрустрация и обратно - наличието на фрустрация винаги влече след себе си някаква форма на агресивност. Тя обяснява агресивността като следствие от несъответствието, разминаването между субективно изградените нагласи /очаквания/ у човека и реалността на обективната действителност, което води до невъзможността да се постигне силно желаната цел. 4) Когнитивно направление с основни представители - С. Фишбах и Х. Конрадт. Индивидът отвръща с агресия не само защото е наранен и е претърпял несправедливо отношение, а и защото другият преднамерено е увредил неговите интереси. Съзнанието за умишленост в агресивното действие на опонента влиза в дисбаланс с нормите за справедливост, което поражда нагласа или желание, изразяващо се в ответна агресия. С. Фишбах отбелязва също, че за повечето хора е трудно да причинят умишлено болка на друго човешко същество, освен ако по някакъв начин не успеят да дехуманизират своята жертва (така полицаят се превръща в “свиня”, студентът – в “хипи”, азиатецът – в “коварен жълт”, и т.н.). Оттук следва и логичният извод - колкото по-голяма е емпатията, на която човек е способен, толкова по-рядко той прибягва до агресивни действия.
Сподели с приятели: |
