Анатомия на духа Каролайн Мис За книгата
ВЪВЕДЕНИЕ Накратко за моя живот
Изтегляне 1.31 Mb.
|
Свързани:
Африкански приказки
- Навигация на страницата:
- Повратни моменти
| ВЪВЕДЕНИЕ
Накратко за моя живот Въвеждам ви в света, който съществува „зад моите очи" -така казвам и на хората, които посещават семинариите и лекциите ми. Но ако първо ви разкажа за поредицата от сигнали, които ме пробудиха за моето призвание, ако ви представя многото различни хора и събития, които през изминалите години ме насочваха, за да се пробуди медицинската ми интуиция, може би ще почувствате по-добре вътрешната сила, която ръководи вашия собствен живот. Повратни моменти Всичко, което има професионална, лична и духовна стойност за мен, съм научила благодарение на моята работа като интуитивен диагностик. Когато учех в колежа имах съвсем друга ориентация. Изпълнена с амбиции, следвах журналистика и в предпоследния курс реших, че ще спечеля наградата „Пулицър", преди да съм навършила тридесет години. Но за беда още в първия вестник, в който започнах работа, открих, че не притежавам необходимия талант, за да успея като репортер. Напуснах редакцията на вестника, но не можех да приема мисълта, че моята единствена професионална мечта - да стана писател, - няма да се сбъдне. По липса на резервна мечта, изпаднах в отровна и непреодолима депресия, класическа „тъмна нощ на душата". През най-тежките месеци спях до късно сутринта, после седях на пода в моя домашен кабинет, вторачена в недописани журналистически статии. Една сутрин, пробуждайки се от дълбок сън, все още полузаспала, ме обзе чувството, че съм мъртва и че само си спомням времето, когато съм била още жива. Бях благодарна, че животът ми е свършил. Когато най-накрая отворих очи и осъзнах, че все още съм твърде много жива, усетих, че ми се повдига и прекарах сутринта, повръщайки от разочарование. Най-накрая, изтощена, се върнах обратно в леглото, за да се опитам да анализирам къде бях сбъркала, планирайки живота си. На това място, в ума ми избухна споменът за едно домашно в курса по журналистика. Нашата преподавателка по журналистика отдели много време, за да подчертае значението на обективността за точния репортаж. Обективността, каза тя, означава да се изолираш емоционално от обекта, като се интересуваш само от „фактите", описващи ситуацията. Поиска да си представим, че гори сграда и че четирима репортери, всеки един от които е застанал на различно място, отразяват събитието. Всеки един от тях ще види събитието по различен начин. Въпросът, който ни постави, беше: кой от репортерите е видял фактите такива, каквито са и има най-правилна гледна точка? С други думи, кой от тях е видял истината? Изведнъж това просто задание отпреди години придоби огромен символичен смисъл за мен. Може би „истината" и „обективната действителност" са всъщност само въпрос на възприятие, помислих си аз. Може би бях гледала на живота само с едно око, виждайки сградата само от единия ъгъл. Разбрах, че трябва да отворя и другото си око и да изляза от този ъгъл. После моята изтощена, разочарована душа направи друг скок назад във времето. В годината след свършване на колежа напуснах родния си град Чикаго, за да отида на работа през лятото в Аляска. Прекосих страната с мои добри приятели до Сиатъл, където се качихме на ферибот и се отправихме на север на тридневно пътешествие до Хенз. Никой от нас не мигна, ето защо когато пристигнахме в Хенз, фактически виждахме нещата двойни. На пристанището ни посрещна един човек, който ни откара с микробус до местния хотел. Прибрахме се в стаята и се строполихме върху леглата като всички освен мен, заспаха дълбоко. Бях твърде възбудена, така че излязох и тръгнах да се поразходя из града. Шофьорът ме забеляза, спря и ме попита къде отивам. Казах му, че съм излязла на разходка. Предложи ми да се кача, както и направих, и ме остави пред една стара двуетажна дървена постройка с думите: - Иди на втория етаж. Жената, която живее там, се казва Рейчъл. Поприказвай с нея, а после ще дойда да те взема. В Чикаго би ми се сторило доста опасно да постъпя по този начин. Изтощена и омагьосана от Аляска, бях загубила способността да разсъждавам трезво и го послушах - качих се по стълбите и почуках на вратата. Една индианка на осемдесетгодишна възраст - Рейчъл- отвори вратата и каза: „Хайде, влизай. Ще ти направя чай." Такъв беше тукашният етикет - благосклонно, доверчиво, топло гостоприемство. Не изглеждаше изненадана от появата ми и не мислеше, че съм натрапница. За нея това беше обикновено събитие - някой, който се е отбил на чай и разговор. Всичко беше като насън. Струваше ми се, че съм между два различни свята. Едната половина от апартамента й беше украсена с предмети от руската култура - икони на Света Богородица, самовар, в който приготвяше чая, завеси от руска дантела. Другата половина беше изцяло атабаска, в това число малък тотемен стълб и индианско одеяло, окачено на стената. Рейчъл отмести очи от самовара и забеляза, че съм вперила поглед в тотемния стълб. - Разбираш ли от тотемни стълбове? - попита тя. - Не - отвърнах. - Нима вие разбирате? - О, да. Тотемните стълбове символизират пазителите на племето. Погледни този. Животното на върха е мечка. Това означава, че духът на мечката - силна и умна, когато дебне своята жертва, която никога не убива безпричинно, а само за да се защити и която се нуждае от продължителен сън, за да възстанови силата си - този дух е пазителят на нашето племе. Ние сме длъжни да му подражаваме. Думите й ме сепнаха. Бях попаднала на добър учител, а един добър учител веднага грабва вниманието ти. Рейчъл ми обясни, че е наполовина рускиня, наполовина атабаска и че е живяла в Аляска дълго, преди да стане щат. Разказа ми за своето семейство и за културните традиции на атабаските. Този разказ, макар и кратък, промени живота ми завинаги. - Виждаш ли онова одеяло на стената? Това одеяло е специално. В културата на атабаските да тъчеш одеяла или да съчиняваш песни, или да имаш друго някакво занятие е въпрос на особена чест. Трябва да получиш разрешение от песнописеца, за да пееш неговите песни, защото в песните му е неговият дух. А ако си тъкач на одеяла, ти е забранено да започваш да тъчеш одеяло, ако не си сигурен, че ще живееш достатъчно дълго за да го завършиш. В противен случай, ти е забранено да започваш да тъчеш. Ако разбереш, че трябва да умреш, - забележете, тя каза „трябва да умреш" - ще изпълниш церемония с някого, който е съгласен да довърши задачата вместо теб, защото не можеш да оставиш работата си недовършена преди да умреш. В противен случай оставяш своя дух след себе си. Това одеяло беше почти завършено, когато Великият дух се яви в съня на жената, която го тъчеше, и й каза да се приготви да напусне земята. Тя попита Великия дух дали ще живее достатъчно дълго, за да завърши одеялото и Духът каза „да", ще й бъде дадено много повече време. Жената умря два дни, след като завърши одеялото. Нейният дух е в това одеяло по един добър и силен начин и ми дава сила. - Животът е прост - заяви Рейчъл. - Хората идват на този свят, за да се грижат един за друг, и за земята. После получаваш знак, че времето ти изтича и че трябва да направиш необходимото, за да си отидеш, без да оставиш „недовършена работа". Трябва да се простиш, да предадеш своите племенни задължения на друг, да приемеш от членовете на племето благодарността и любовта за времето, прекарано с тях. Толкова е просто. Рейчъл спря за миг, за да налее чая, после продължи: - Утре вечер отивам на церемония - раздаване на подаръци. Един мъж се готви да напусне Земята и ще даде на племето всички свои вещи. Ще постави дрехите и инструментите си в продълговат съд. Племето символично ще приеме вещите му, което означава, че ще бъде освободен от всякакви задължения към племето, за да завърши работата на своя дух. После ще ни напусне. Бях изумена от ведрото спокойствие и здравия реализъм в отношението на Рейчъл към смъртта. Къде беше целият онзи страх, с който бях свикнала в моята култура? Рейчъл току-що беше взривила моя свят, какъвто го познавах - по-специално представата ми за духовните измерения на живота или за Бога - при все че срещата ни беше случайна като летен дъжд. Опитвах се да си внуша, че истините, които ми предлагаше с чая, не са нищо повече от примитивни вярвания, но един вътрешен глас ми казваше, че тя познава един Бог, който е далеч по-истински от Бога, в който вярвах аз. - Откъде този човек знае, че ще умре? Болен ли е? - попитах. - О, той отиде при шамана. Шаманът прегледа енергията му. Неговата енергия каза на шамана какво става с него. - Откъде шаманът знае тези неща? - Кажи ми - каза Рейчъл, като ме гледаше право в очите -защо ти не знаеш тези неща? Как можеш да живееш, без да знаеш какво прави твоят дух и какво ти говори? Явно беше възмутена от моето невежество, когато добави: - Всеки отива при шамана, за да научи какво казва неговият дух. Преди години шаманът ми каза: „Скоро ще си счупиш крака, ако не ходиш по-добре." Знаех, че няма предвид походката ми. Искаше да каже, че не постъпвам честно, защото исках мъжа на друга жена. Не трябваше да виждам повече този мъж. Беше ми трудно, защото го обичах. Но духът ми започваше да боледува от безчестието. Напуснах това място за известно време и когато се върнах, тръгнах по правия път. Много ми се искаше да остана с Рейчъл за известно време и да науча повече неща от нея. Предложих й да чистя дома й, да изпълнявам поръчки, всичко. Но когато шофьорът на микробуса дойде да ме прибере, тя ме отпрати и никога повече не я видях. Докато се качвах в колата, шофьорът каза: „Бива си я, нали?" Когато същата есен се върнах у дома от Аляска, тялото ми пристигна без моя дух. Отне ми месеци да ги събера отново. Преди срещата с Рейчъл не бях мислила за силата на човешкия дух, както я беше описала тя, нито за това, че вплитаме своя дух във всичко, което правим и във всеки, с когото се запознаем. Нито съм знаела, че всеки мой житейски избор е израз на този дух и че се отразява на здравето ми. Сега разбирам, че разказът на Рейчъл за емоционалното и физическото лечение е хубав пример как, с помощта на символното зрение, можем да променим своя живот. Тогава не го знаех, но следобедът у Рейчъл беше моята първа среща с медицинската интуиция. Въпреки че от началото на моята работа в тази област ме деляха още осем години, споменът за Рейчъл ме извади от моята постжурналистическа депресия и ме постави на нови релси. Реших да уча богословие в аспирантски курс, с надежда за по-добри перспективи и за да се освободя най-после от моите мисловни ограничения и предубеждения. Може би Богът, когото познавах, не беше реално съществуващият Бог, тъй като явно не отговаряше на молитвите ми да стана писателка. Може би Богът, когото още не познавах, щеше да се окаже по-отзивчив. Пристигнах в института за специализация в състояние на криза, чувствайки се безпомощна за първи път в живота си. Все пак получих магистърска степен в изучаването на мистицизма и шизофренията - душевното разстройство, което стои на пътя към духовното здраве. По-късно щях да разбера, че точно това усещане за немощ ме е накарало да изучавам силата, тъй като житията на мистиците са уроци по загуба на физическа, емоционална и духовна мощ, последвана от духовно прераждане и ново отношение към силата. Затворени в себе си, чрез страдание и екстаз, мистиците получават достъп до духа - достъп, толкова непосредствен, че придобиват способността да “вдъхват” енергия, нещо като божествено електричество, на обикновени думи и действия, да лекуват други хора чрез прояви на истинска любов, опрощение и вяра. За някои от най-известните мистици на християнската култура - Свети Франциск Асизки, Света Клара Асизка, Юлиан от Норидж, Света Тереза Авилска, Света Катерина Сиенска и в наше време Падре Пио - се казва, че са били в постоянен личен диалог с Бога и че са живели с много по-ясно съзнание от обикновените хора. Техните представи за действителността и силата се различават от онези на останалите хора. Светът „зад техните очи" е безкрайно по-реален от този пред очите им. На езика на християнството, мистиците са „на този свят, но не принадлежат на този свят". На езика на будизма и хиндуизма, те са неподвластни на илюзиите на физическия свят; виждат символно, ясно, защото са будни. („Буда" означава „пробуденият".) Въпреки че пътят към постигането на такава степен на осъзнатост и яснота е труден и осеян с физически страдания; нито един от мистиците нито за миг не е пожелавал да се върне към обикновеното съзнание. Откакто си служа с интуицията и символното зрение, за да помагам на хората да разберат причината, поради която са се разболели, често размишлявам за живота на мистиците и по-специално за отношението на индивида към силата. В началото не правех връзка между заболяване, лечение и сила, но по-късно се убедих, че силата е в основата на здравето. Моята собствена обективност - символният поглед към живота - ми помага да анализирам взаимоотношенията на хората със силата и нейното въздействие върху тялото и духа им. Сега използвам езика на Рейчъл, за да обясня на хората, че са вплели своя дух в негативни неща и че за да оздравеят, трябва временно да се оттеглят, да отзоват своя дух и отново да се научат да вървят по правия път. Добре е да следваме тези прости указания, защото нашият живот и житейският ни избор са въплъщение на нашия дух. Ние наистина втъкаваме духа си в събитията и взаимоотношенията на своя живот. И това е всичко. Изтегляне 1.31 Mb. Сподели с приятели:
|