Анотация "Не исках топлина, исках огън."

— Нима гледаш анимационни филми? — Зарадвах се, че смени темата.
— Мулан е един от любимите ми, — признах аз.
— Ама разбира се, че е, Ред. Когато бях на четири години, това беше и моят любим анимационен филм, — пошегува се той, отиде до дивана и седна до мен.
Протегна крака на масата до моите и за момент замръзнахме, втренчени в екрана. Седяхме близо един до друг и ме беше страх да мръдна. Ник се обърна и ме погледна внимателно. Той не беше същият, както досега. Беше спокоен, без нотка на презрение или превъзходство. Очите му бяха тъжни.
— Къде беше? – попитах шепнешком.
Не знам защо сниших глас. Веднага се смутих, не исках да показвам, че ме интересува къде е и какво прави. Погледът му обходи лицето ми, докато не се спря на очите ми.
— При някого, който има нужда от мен, — отвърна той и аз разбрах, че не става въпрос за момиче. — И какво? Липсвах ли ти? — попита той секунда по-късно.
По някакъв чудотворен начин, докато седях до Ник, тъгата ми изчезна, исках да се усмихна отново.
— Не се чувствам комфортно сама в такава голяма къща, — признах шепнешком.
Ръката му беше върху облегалката на дивана. Поех си дъх, когато усетих нежно да докосва първо косата ми, а след това и ухото ми. Спогледахме се и времето сякаш спря за нас. Не чувах телевизора — нищо освен дишането му и ударите на сърцето ми.
— Е, добре, че вече съм тук, — каза той, наведе се и притисна меките си устни към моите. Беше топла и нежна целувка. Затворих очи и се оставих на момента да ме отведе, вдигайки ръце към лицето му, за да усетя наболата му брада върху дланите си, а след това и косата му. Устните му бяха настоятелни и аз отворих моите и пуснах езика му вътре. Настръхнах, когато се пресегна покрай раменете ми, докосна ребрата ми и спря на кръста ми.
Това не приличаше на онази вечер. Докосването му беше топло, меко, сякаш се страхуваше да не ме пречупи. Чух се да стена почти нечуто, когато ръката му се премести от кръста ми към гърба ми, който извих почти неволно, за да го допусна по-близо до мен. Тогава действах, без изобщо да се замислям.
Седнах, протегнах крак в скута му и се отпуснах върху него. Той изглеждаше хипнотизиран и се надигна леко, за да ме стисна в ръцете си. Сега целувките ни бяха по-дълбоки, по-нетърпеливи и ръцете му бяха навсякъде върху мен. Но точно когато си мислех, че ще се стопя, спрях, отваряйки очи, умът ми беше празен. Точно това направи с мен — накара ме да забравя всичко
— и точно от това имах нужда.
Видях, че гледа устните ми и имах нужда да ги целуне отново, но вместо това той се отдръпна, стана сериозен и ми каза:
— Това не е правилно. Не ми позволявай да правя това отново. Ти си моя доведена сестра и си на седемнадесет години. Това не бива да се повтаря.
Стана и ме остави на дивана.

Бях ядосана и наранена. Първо ме целува, а след това казва тези неща? И какво значение имаше възрастта ми? Исках го обратно, исках да ме накара да се чувствам добре отново. Имах нужда от него повече от всякога, защото този ден беше ужасен. Чувствах се като лайно, без никого, с когото да говоря, без никого, на когото дори да се обадя. Всички, които обичах, бяха заети или ме бяха предали.
— Ако не искаш това да се случва, — казах аз, — спри да се опитваш да го накараш да се случи.
Ти го започна и трите пъти.
Минах покрай него, извиках „Хайде, Тор“ и се качих горе в стаята си. Затръшнах вратата и легнах в леглото. Но той беше прав: това не можеше да се повтори.
***
На следващата сутрин ме събуди познат глас, а любими ръце обгърнаха ребрата ми и ме залюляха напред-назад.
— Ставай! Минава дванадесет! — каза майка ми. Отворих все още сънени очи и я видях да седи до мен, сияеща. — Липсвах ли ти? — попита тя с широка усмивка. Усмихнах се в отговор и седнах да я прегърна. Най-после тя си беше у дома! Разбира се, че ми липсваше. Тя беше единственото нормално нещо в живота ми.
— Как беше в Ню Йорк? — попитах, като се протегнах и разтърках очи.
— Невероятно! Това е най-доброто място за пазаруване. Донесох ти тон подаръци.
Докато отивах към банята, отбелязах саркастично:
— Страхотно, мамо! Сякаш нямам достатъчно дрехи, които дори не нося.
Докато си миех косата и зъбите, тя седеше на капака на тоалетната и ми говореше за всички невероятни места, на които е била.
— Щастлив съм, че си прекарахте толкова добре, — казах, отидох до гардероба си и огледах всичко, което висеше там, несигурен какво да облека. Беше по-лесно, когато нямах толкова много дрехи и затова се връщах към куфара си, който беше полуотворен на пода. Част от мен отказа да го разопакова, защото това би означавало, че всичко това е истинско, че оставам тук и няма връщане назад.
— Днес имаме планове, Ноа, затова дойдох да те събудя. — Когато чух тона в гласа ѝ, бях сигурна, че няма да ми хареса това, което предлага.
— Какви планове? — попитах, с една ръка на бедрото си.
Минавайки покрай мен, майка ми започна бавно да разглежда роклите в гардероба ми.
— Имаме интервю в Сейнт Мари.
— Интервю къде?
— В новото ти училище, Ноа. Казах ти, това е едно от най-добрите в страната. Не всеки може да отиде там, но благодарение на контактите на Уилям и на факта, че Ник е техен възпитаник, те се съгласиха да се срещнат с теб — каза тя търпеливо. — Това е просто формалност, но вероятно ще искаш да видиш училището, защото е нещо ново.
Исках да повърна.

— По дяволите, мамо! Не можа ли просто да ме оставиш в някое обикновено училище? — извиках аз, дърпайки закачалките напред-назад. Бях напълно откачила. — Не искам да ходя в някакво задръстено училище, казах ти го. Плюс това, защо ми е да ходя на интервю? Това не е работа, за бога.
— Ноа, не започвай. Това е голяма възможност. Хората, които посещават това училище, завършват в най-добрите колежи. Готови са да те приемат в последния клас, а това не е нещо, което обикновено правят.
— Значи аз ще бъда чудакът, който е влязъл с връзки? Страхотно, мамо.
Тя скръсти ръце. Това беше жестът, който тя винаги правеше, когато беше взела решение, така че знаех, че няма да има повече спорове по темата.
— Ще ми благодариш в бъдеще. Както и да е, твоята приятелка Джена също е в Сейнт Мари, така че няма да си сама. — Поне това беше нещо, което се радвах да чуя. Беше утешително да знам, че ще има с кого да бъда на обяд. — А сега се обличай. Трябва да сме там след по-малко от два часа.
Въздъхнах и се огледах, докато не намерих чифт черни тесни дънки и небесносиня риза. Нямах намерение да обличам рокля или нещо подобно. Само при мисълта как трябва да се обличат момичетата в това училище настръхвах.
***
Единственото хубаво нещо на излизането да посетя училището беше, че след това майка ми ме заведе да си взема нова кола. Имах книжка от една година и сърцето ми се разби, когато трябваше да оставя пикапа си в Канада, така че бях взела всичките си спестявания и с помощта на майка ми щях да взема кола втора употреба, която да карам в града. Уилям настоя, че с радост ще ми купи чисто нова, но аз трябваше да сложа край. Едно нещо беше, че той купуваше неща на майка ми или плащаше училището и дрехите ми, но колата — това беше друга история. Мислех и да си намеря работа, за да си покривам разходите. Не ми харесваше идеята този мъж да плаща за всичките ми неща, сякаш бях дванадесетгодишна. Бях достатъчно възрастна и достатъчно способна, за да си намеря работа и да се грижа за себе си.
Майка ми не се противопостави на решението ми. Тя одобри работата ми. Правех го, откакто бях на петнадесет години, и ми харесваше да не се налага да моля за пари, когато имах нужда.
Тя ми помогна да кандидатствам за работа като сервитьорка на добре познато място на двадесет минути от дома ни с кола. Наричаше се Бар 48 и сервираха храна и напитки.
Очевидно не ми беше позволено да сервирам алкохол, но ме оставяха да посрещам гостите.
Правила съм го преди и бях доста добра в това. Щях да започна следващата седмица на вечерна смяна.
Не ни отне много време да намерим кола. Не ме интересуваха много подробностите, важното беше, че върви. Избрахме ретро Beetle в прилично състояние. Не знаех много за колите, въпреки че бях добра в карането им, но беше сладка и харесах червената боя. Платих и подписах и се почувствах наистина свободна, когато можех сама да се прибера вкъщи.
Беше смешно да паркирам това малко нещо между мерцедеса на Уил и джипа на Ник. Това беше нещо като метафора за това как се вписвам в семейството. Излязох в добро настроение точно в момента, в който Ник излезе от къщата и въртеше ключовете на своя Range Rover на един пръст. Той свали слънчевите си очила, за да разгледа новата ми придобивка.

Лицето му беше едновременно развеселено и ужасено. Подготвих се да изслушам коментарите му.
— Моля те, кажи ми, че не си докарала ти тази кола тук, — каза той, като се приближи и поклати глава, докато гледаше снизходително от мен към Бръмбара и обратно.
Нямаше да му позволя да развали доброто ми настроение, затова си прехапах езика и запазих обидите за себе си.
— Това е моята кола, харесвам я и ще се радвам, ако не я гледаш така, — казах аз, опитвайки се да сдържа нервите си, когато го видях за първи път, откакто бяхме на дивана.
Той изглеждаше объркан. Без дори да попита, той отиде отзад и отвори капака, за да погледне двигателя.
— Какво правиш? — попитах, приближавайки се до него. Протегнах се да затворя багажника, но той го сграбчи и го вдигна, без да обръща внимание на напразните ми опити да го надвия.
— Провери ли я? — каза той, разглеждайки различни вътрешни части, на които дори не знаех имената. — Този боклук ще те остави насред пътя. Опасна е дори само за гледане. Не мога да повярвам, че майка ти ти позволи да го купиш.
— Е, няма да е първият път, когато засядам по средата на пътя, благодарение на теб. Така че не се тревожи, ще се оправя — казах, отлепвайки един от пръстите му. Когато най-накрая се предаде, аз затръшнах багажника.
— Ако си носеше телефона, както правят нормалните хора, нямаше да се налага да влизаш в колата с някакъв непознат. Както и да е, не е ли време да го преодолееш? — Той съскаше срещу мен, но ми се стори, че видях малко съжаление в очите му.
— Ти ме изхвърли, без да провериш дали телефонът ми има батерия, — казах аз. — Както и да е, на кого му пука? Просто забрави, че ме познаваш. — Надявах се най-накрая да си тръгне.
Той ме погледна така, сякаш едва ме понасяше. Страхотно, добре дошъл в клуба, помислих си.
Когато се обърнах, за да си тръгна, той ме хвана за ръката и ме дръпна, докато не се озовах лице в лице с него.
Мозъкът му трябва да е бил в конфликт, сякаш не знаеше какво да направи или каже. Само след няколко секунди, когато вече се бях поддала на сините му очи и сърцето ми биеше туптящо, той проговори.
— Ще те заведа, където пожелаеш, — каза той, свъсвайки вежди, сякаш дори той не можеше да повярва на това, което казва.
Забавих се и най-накрая отговорих:
— Няма нужда.
Я стига, нима Никълъс Лейстър се държеше мило с мен? Събуди се — това не може да се

Изтегляне 4.06 Mb.

Сподели с приятели: