Свръхсензориката е самотно занимание. Колкото повече се извисяваш, толкова по-изолиран се чувстваш.
Кой мъдрец не е самотен? Остане ли човек сам, тогава разбира кой е... Далеч съм от мисълта да я канонизирам. Това не са силни думи. По-нататък ще се разбере защо.
На финала на житейските изпитания, измъчвана от болести, дълбоко умислена, владетелката на Силата си позволи по човешки един единствен път да изохка. Изглежда е била преуморена. Веднъж и тя ранима като нас. Колко ли се е събрало?...
Въпреки тези трогателни, болезнено уязвими мигове, духът й не капитулира пред немощта на тялото.
Не, не бе самотна. Инак не би работила до сетен дъх. Свикнала да приема болките на хората, благодарение на тях, успява да се освободи наполовина от своите. Благородството на богоизбраните.
* * * Тя не остава в този свят бездомна като мълния.
Последните години от живота й протичат в апартамент в столичния квартал "Овча купел 2". От висините на бетонната сграда се рее в необята на града - безбрежно море с потъващи кораби на червените покриви на къщите.
Животът не я измъчва с крехкото съцветие на самотата. Съжителства с Иво Лозенски, който й е като син. След смъртта на Степан се е нанесъл в дома й. Съвестно се грижи за нея. Домакинства, пазарува. Навестява я любимата й племенница. Възрастна състрадателна женица я пере. Помага в домакинството.
И да иска, не може да остане в изолация. Спохождат я хора, нуждаещи се от помощ и вещ съвет.
Внимателно ги напътства. А трябва да живее и за себе си. За нея двете неща отдавна са се срастнали в едно.
Какво е мъдростта? - Наблюдения и изводи, пресовани в кристали. В последните години на мъченическия живот е с почти парализирани колене. Придвижва се с едно, понякога с две бастунчета. Затова предпочита да приема гости седнала.
Вярно, приятелите не я оставят самотна в есенния й оазис. Но понякога като че...
* * * Помня я - бавно пристъпваща на площадката пред хижа "Бунтовна". Мека есен, изстискала последните искри от жарта на лятото. Тихо потрепват златистите криле на дървесата.
От време на време поспира уморена. Любува се на синьо-розовата музика на залеза в океан небесна синева. Иво - висок, сух, аскетично изпит - плътно до нея. Внимателно я прикрепя, покорно гледайки я в очи.
Странни контрасти. От една страна - физическа амортизация и разруха. От друга - тържество на нови завоевания на духа. Духовната младост не се измерва календарно.
Разпитвам я за строежа на Вселената, за извънземните, духовете и света на отвъдното. Попивам всяка думица от непресъхващ извор. Пия капчици Вечност.
Подарени мигове. Задава се мразовитата зима. На живота.
* * * На Първия конгрес по психотроника в Двореца на културата в София през 1990 г. пристига сама. Незнайно защо без неотменния "оръженосец". Придвижва се болезнено бавно. Върховни усилия - този път с два бастуна. Тържествено спокойна.
Надмогнала руината на все по-отслабващото тяло, душата й не престава да кръжи в орбитата на блага усмивка.
С появата й, водещият развълнувано прекъсва дневния ред на Конгреса. Тръпнещ глас проехтява:
- Уважаеми участници и гости, дами и господа! СРЕД НАС Е ДОАЙЕНЪТ НА БЪЛГАРСКИТЕ ФЕНОМЕНИ СЛАВА СЕВРЮКОВА! Ставаме в знак на почит и признание. Бурно аплодираме. (По-възрастна е от Ванга.) Владетелката на шестото сетиво, разпръсквала тихо и всеотдайно нектара на знанието и мъдростта, слънчево сияе.
През кратките почивки на конгреса тълпи зажаднели за сензации журналисти се втурват към флагманката на българската психотроника. Обсаждат я. Надпреварват се да интервюират живата легенда. Случайно ли името й е Слава!... Дните й са били преброени. Отплува в небитието не-дълго след това.
Неочаквано. Тихо. Както бе преминал отруденият й мъченически път. Една светлинна сълза.
Преди да си отиде, споделя пред неотменното обкръжение: "Сдъвквам ви и подавам истини като на пилета. Но ще дойде време сами да ги отсявате и отстоявате. Как ще ме търсите тогаз..."
Наскоро след погребението й се срещам с доцент Лозенски. Потиснат от сполетялата загуба, едва отлепя език:
"Предчувствала е кончината си, макар да твърдеше, че ясновидците са в неведение за своята съдба. Седмица преди да ни остави, сподели:
- Уморих се, Иво. Време е да се разделим...
Каза го, без да трепне. За нея страхът от смъртта бе нещо незначително. Никога не бе изричала подобни мисли.
Не отдадох сериозно внимание на думите й. Беше сравнително здрава. Вечерта подхвърли:
- Да ми гледаш котаците!
Защо го каза? Кога не съм се грижил за тях?
...Оная утрин отдъхваше в леглото. Помоли ме още мъничко да си почине. Все повече я привличаха незри-мите за нас, обаятелни за нея, духовни Вселени... Отидох в съседната стая да й направя закуска.
След час се върнах, изненадан, че се забави. Не помня какво я запитах.
Не трепна.
Повъртях се из стаята. Отново се обърнах към нея.
Мълчеше.
Докоснах ръцете й - ледено студени.
... Напуснала бе преумореното тяло. Без да изохка. Думица без да отрони.
Блажена смърт. Близките й още не бяха разбрали.
10. IV. 1991 година. Третият ден от Великден. Случайно ли бе това?"
Духовната връзка между двамата има един единствен достоен епилог - Небето.
"След физическия край на звездната посланица случи се нещо, което ме порази - разказва друг неин познайник и страстен почитател на божествения й талант, инженер Илия Митев. - Нейните роднини унаследиха апартамента, а Иво - едно канапе, два фотьойла и две табуретки. Около година, за наша радост, те още пазеха светлото топло лъчение на божествената ни приятелка. След края на леля Слава, Иво се върна в дома на родителите си. Година по-късно, в деня, в който за всеобща изненада се ожени на близо шейсет години, флуидите на богонадарената изведнъж се стопиха..." София. Денят на погребението. Опело в параклиса на гробищата при Бакърена фабрика. С едра крачка на влажните буци пръст до ковчега чевръсто се изкачва известният йога Венцислав Евтимов. Произнася едно единствено прощално изречение. С него озадачава присъстващите:
"Никой последовател на йога в България няма да отрони сълза за леля Слава, защото тя не е умряла." И млъква.
Присъстващите са в недоумение. Дълго гадаят словото му.
Какво се е случило? Когато отива със закъснение в параклиса, където е било опелото, свещеникът го отпраща: "Не е тук. Откараха я нататък." Но къде е това "нататък!'? Кой да му обясни?
И той, с осиротяла душа, ослепен от болка, поема да я дири из ширналото се столично гробище.
Безкрайни симетрично подредени обелиски на обиталищата на мъртвите.
И се обърква. Сломен, отчаян. Ще се размине с покойницата, без да зърне за последно одухотворения й лик.
Ненадейно пред него изниква и оживява образът на Слава: "Абе, Венци, къде? Аз съм натам."- И сочи с ръка.
Какво е това? Поредната й невероятна шега? Или болезнена игра на въображението?
Фантомът мигновено се стапя.
Благодарение на привидението, благополучно се добира до гроба. И, развълнуван, искрено произнася словата: "Никой последовател на йога в България няма да отрони сълза за леля Слава, защото тя не е умряла." Като йога прекрасно знае - смъртта е Врата към нов Живот. Под магическото въздействие на изумителната среща, Евтимов е убеден - Слава Севрюкова е жива. Погребението е абсурдно изживяване, уподобяващо кошмарен сън. Осиротели, непреодолели стенещата болка, присъстващите се обръщат към него:
Как бе облечена, когато се яви? Отговорът не изненадва:
Както бе положена в ковчега...
Последно сбогом. Космосът щедро разтваря прегръдка да приюти вечно търсещата й душа. Тя - една сред нас. Наистина ли бе от нас?
"Краят й - загуба и празник- въздиша доцент Елена Владова. - Убедена бе - след смъртта душата довършва започнатото на Земята." Слава общуваше със звездите. Разкриваше пред човечеството тайните на строежа на микро и мак-росвета. Проправяше пътеки в непознатия Безкрай. След смъртта на богобелязаната светът не се срути. Слънцето продължи да изгрява от изток, да залязва на запад. Птиците не спряха да отмерват с крила обхвата на хоризонта. Хората не престанаха да се лутат, усърдно зареяни из криволичещи мравешки пътеки.
Нещо все пак се бе случило.
Една душа бе отплувала в Небесния храм. Един живот, толкова различен, отекна във Вечността. Светът едва ли щеше да е същият.