Библейска Мисия "гедеон"

"Какво има?" - мама попита свободно. "Сестра Канингъм, - мрачният човек най-после избърбори - Бог ми даде сън, че вашият съпруг се връща в ковчег!"

Езикът ми се струваше прекалено голям за устата ми. Наблюдавах лицето на мама. Тя помисли за момент, след това каза: "Е, Господине - тонът на мама беше внимателен, но говореше със съвсем ясна твърдост - Ценя това, че дойдохте и ми казахте. Колкото и да е трудно да се възприеме, обещавам, че ще попитам Бога дали сънят е бил от него. Това е много важно и Той ще ми каже сам, нали?"

Това беше по-скоро изявление, отколкото въпрос и с това мама благодари на господина още веднъж и затвори вратата. Тогава се върна отново към молитвата.

"Това наистина ли си Ти, Боже? Обещавам да се опитам да приема думите на този човек, ако наистина са от Теб. Само ми дай да разбера, това е всичко което искам от Теб."

Сега мама имаше такава сигурна връзка с небесния си Баща, че тя напълно очакваше от Него да и отговори на това запитване по бащински маниер, без сянка на съмнение. Остави това на Бога и си легна.

Следващата сутрин като седнахме да закусваме каша от овесени ядки, мама постави Джани в нейното столче и заяви, че има добри новини. "Имах съновидение през тази нощ." - каза на Филис и мен. Ние замълчахме. "И?" "В моя сън татко се върна, но с влак и облечен в пижамата си."

И точно така стана. Получихме известие, че татко се е оправил достатъчно и иска да се върне в Калифорния. Имал е проблеми по организирането на пътуването с военните власти-беше военно време, но чрез приятели успял да вземе купе в спален вагон. Така че татко си дойде, точно както мама го очакваше с влак, облечен в пижамата си. На гарата нахлузи чифт панталони върху пижамата си. Сигурно сме били прекрасен изглед-вървейки по перона на гарата, подкрепяйки все още слабия си и поклащаш се баща, който влачеше краката си, обути в болнични чехли. На татко не му пукаше.! Нито пък на нас! Той си беше в къщи! По-късно мама отбеляза един важен аспект в ръководството от Бога.

"Да научаваш Божията воля от друг човек е рисковано - можем да чуем потвърждаващ глас от някой друг, но ако Бог има нещо важно да ви каже. Той ще говори директно на вас."

С този вид семейно наследство никак не е чудно, че аз също почувствах, че съм призван да "вървя по целия свят и да проповядвам Евангелието". Призвание, както се оказа, беше да получа всяка частица от знания за ръководството, което притежавах.
ГЛАВА ТРЕТА

МОМИЧЕНЦЕТО, КОЕТО ПРОМЕНИ НАШИЯ ЖИВОТ

Това беше моята собствена недодялана проповед. Бях на тринадесет години, когато пътувахме от новия си дом в западен Лос Анжелис за среща с мамината част на рода Спрингдейл Арканзас.

Татко можеше да бъде с нас само няколко дни, но мама остана. Те и двамата бяха вече ръкоположени в служението на Бога и чичо ми я беше помолил да организира събрание за новорождение на младежите в църквата му. (всички роднини на мама, с изключение на един. бяха проповедници!)

Една нощ след проповедта на мама коленичих край простичкото дървено перило на олтара в предната част на църквата на чичо ми. Изведнъж почувствах като че ли не съм там, а някъде в небесата. Пред очите ми, написани с дръзки букви, стояха думите:

"ИДИ ПО ЦЕЛИЯ СВЯТ И ПРОПОВЯДВАЙ ЕВАНГЕЛИЕТО НА ВСЯКА ТВАР."

Великото пълномощие на Марка 16:15! Отворих очите си, но думите стояха там. Затворих ги, но горящите думи останаха.

Не се съмнявах в мислите си, че бях призван да проповядвам. Може би дори да бъда мисионер, след като думите, които стояха пред мен казваха "по целия свят".

Станах, минах край другите, които хвалеха Бога край олтара и намерих майка си. Коленичих до нея и й разказах това, което ми се случи. Мама ме погледна с огромна усмивка и прегърна раменете ми. Не ми каза кой знае какво същата Вечер, но на следващия ден разкри истинските си чувства. "Ела с мен. синко." - каза майка ми по обикновения си директен начин.

Слязохме до центъра на Спрингдейл и намерихме магазина за обувки. "Бихте ли показали един чифт от най-хубавите си обувки на този млад мъж?"- заяви мама. Погледнах я с учудване. Обувките ми все още можеха да се носят. Носех ги само на училище и на църква, но никога, когато играех с братовчедите си ходехме боси винаги, когато имахме възможност! Мама ме погледна в очите и се усмихна.

Това е, за да отпразнуваме, Лоурън. Малкото, което можем да направим, за да кажем аз и баща ти колко сме съгласни с Библията, която казва: "Колко хубави са на планината нозете на този, който носи Благата вест."

Семейството ми беше очаровано от новината. "Ако имаш намерение да проповядваш - каза мама - не разполагаш с дълго време, за да си изпробваш крилата!"

Чичо ми се съгласи и взеха решение да заема нейното място на вечерното събиране в четвъртък през следващата седмица.

Мисълта, че ще се изправя на амвона и ще говоря на потъмнелите, набръчкани от слънцето лица на арканзаските фермери, ме изпълваше с желанието да направя всичко, което бе по силите ми. Започнах да се моля за това служение. Дни наред молех Бога да ми помогне да намеря подходящ текст. И ми дойде мисълта: "Говори за изкушенията на Христос в пустинята" - тема. която изигра голяма роля в моите лични приключения с ръководенето ми от Бога.

Чувствах се доста несръчен при мисълта да застана пред възрастните и да им говоря за изкушението. Всичко, което знаех бяха изкушенията на тринадесетгодишните. Те бяха доста индивидуализирани, както са всички изкушения на един тийнейджър. О, имах нормалните сексуални вълнения на един тийнейджър, но те бяха преодолими. Както и изкушенията от момчетата на ъгъла, които се опитваха да ме накарат да пуша цигари, но това ми изглеждаше напълно глупаво. Казах им и те се отказаха.

Не, молейки се през цялата седмица преди първата ми проповед, знаех, че "другите гласове", които се опитваха да поставят примка, бяха много по-коварни, отколкото подтика да стоя наравно с момчетата. Не само да стоя наравно, но и да ги превъзхождам. Няма нищо лошо в превъзходството, но ако започне да ви кара да криволичите, тогава е изкушение. И да се държа наравно с тях ме изкушаваше да върша неща, които обикновено не бих вършил. Както да карам колелото си до центъра по бялата линия на шест лентовия булевард "Олимпик" където колите профучават на сантиметри от мен и моите приятели, които се осмеляваха да правят същото и по това си допадахме. Имаше и други неща, които трябваше да върша-светло-кестенявата ми коса трябваше да бъде сресана напред точно върху челото ми, а след това обърната нагоре, намазана с много брилянтин. Джинсите ми трябваше да бъдат навити отдолу, ръкавите на габардинените ми ризи също трябваше да бъдат завъртяни нагоре точно една навивка. а на краката си носех ботуши Чипуа, извънредно много ценени от приятелите ми-всичко това закупено с личните ми спестявания от разнасянето на вестници. Но какво ми казваше Бог за всичко това? Интересуваше ли се Той от карането ми на велосипед по натоварения булевард, или брилянтина или ботушите? Може би, ако външният ми вид ставаше проблем за мен, когато пожелах да вляза в служение. Така че, това беше моята проповед: изпитанията. Тя продължи всичко на всичко десет минути и мама трябваше набързо да измисли нещо, за да попълни неизползваното време. Внимателните фермери бяха достатъчно добри да ме поздравят за проповядването ми, но подозирам, че когато са си отишли в къщи, трябвало да си признаят, че съм преувеличил истината. Главното беше, че чрез това преживяване отбелязах нещо, което може би щеше да се превърне в действителен проблем. Какво означаваше за мен "да принадлежиш"? Каква важност придавах на мнението на хората за мен. особено, ако те бяха хора, които уважавам? Може би тези неща щяха да бъдат действително изпитание един ден.

Бяхме на път да се запознаем с едно мургаво момиче, което щеше да промени нашия живот. Честно казано, не бях много внимателен в църквата тази сутрин, точно преди петнадесетия ми рожден ден. Седях на дървената театрална седалка в аудиторията на нашата църква в Западен Лос Анжелис. слушайки проповедта на татко. Но в същност мисълта ми бе много далеч - в сигурно вече приключилата лотария за автомобили. Месеци наред събирах пари, за да си купя кола. Не каквато и да е - трябваше да бъде Чеви -производство 39-година. Щях да я боядисам метално-синьо. Щях да обеля хрома и да поставя по-ниско задния край, както всички правеха.

Изведнъж, нещо в тона на баща ми привлече вниманието ми. Татко говореше за някакво арабско дете. Току що се бе завърнал от първото си пътешествие по море - до Святата Земя - подарък от мъжкия Библейски клас. Но гласът на татко ме раздвижи. Обикновено бумтящият му бас беше по-мек-почти пукащ.

"Беше малко, окъсано арабско момиче, протягащо мръсната си ръка, молещо за "бакшиш"! Това е арабската дума за милостиня. Никога няма да забравя неговото лице -до края на живота си..."

Татко погледна надолу към дървения амвон пред него. Той прочисти гърлото си. Детето - каза той - е дошло при него от палестинския бежански лагер. Било е на около осем години и носело още по-малко момиченце на хълбока си. "Нашите"ни бяха предупредили да не даваме на просяците, защото това ще им даде кураж, каквото и да означаваше това за нас. Но аз просто не можех да му обърна гръб. Бръкнах в джоба си и поставих няколко монети в ръката му".

Татко спря и за миг си помислих, че ще се разплаче. Църквата беше много, тиха. Татко продължи, като каза, че същата вечер в хотелската си стая той коленичил край леглото. Изведнъж лицето на мръсното, мургаво палестинско дете се появило пред него. Той затворил очите си. но то останало там. Отново протягало ръка, но когато татко погледнал в умоляващите му очи. забелязал, че то не просело само дребни пари, а нещо по-дълбоко. То търсело утеха, кураж, любов, надежда за бъдещето. Евангелието.

Когато татко говореше, аз погледнах към скъпите си ботуши. Сълзите ни сега свободно се лееха. Татко ни разказа как не могъл да заспи цяла нощ в хотелската си стая и не могъл да забрави лицето на това момиче.

"И трябва да ви кажа нещо - каза той придвижвайки се напред - от тази нощ аз се промених. Искам да отдам остатъка от живота си, разказвайки на хората за нуждите на нашите братя отвъд океана. Искам да се включа в подпомагането". "Световната мисия - каза татко - бе само термин. Но повече не е. От днес нататък мисията има лице. Това е лицето на дете".

Петнадесет годишното ми сърце заигра в ново въодушевление. Татко не бе единственият, който се промени. Думите, които видях година по-рано, написани във въздуха пред мен в църквата на чичо ми в Арканзъс изведнъж изпъкнаха в ума ми: "Върви по целия свят..."

Може би имаше нещо, което можех да дам точно сега. Опитах се да не мисля за колата си. Татко възвърна своя приоритет в църквата. Повече и повече пари се обявяваха за работа отвъд океана. Невероятно, след като хората обърнаха джобовете си, местните сметки също бяха платени - приходът на църквата ни нарасна с тридесет процента. Татко вършеше нещата с едно плясване. Седмици наред ни разказваше за живота и предизвикателствата, които се изправят пред един определен африкански мисионер, докато това ни интересуваше.

Един неделен ден той получи съвършено нов джип. докаран точно на платформата на църквата. Щеше да замине в помощ на африканското мисионерство, ако можехме да платим парите. Най-после имах фокусът, който исках. Аз реших да дам двумесечните си спестявания от моите вестници - 40 долара срещу закупуването на джипа. Не си купих така желания от мен Чеви, но успях да си купя превозно средство, което можеше да измине половината свят.

По-късно започнах да се чудя. Може би все още можех да си купя кола. Убедих баща си да ми позволи да работя на още две места допълнително, освен разнасянето на вестниците.

Разбира се, с огромна гордост, която мога да кажа, че бе споделена с мен от баща ми, успях да спестя достатъчно през това лято на петнадесетата си година, за да си купя първата кола. Беше точно това. което исках - Чеви, производство 39-та година. Горкият автомобил беше вече на 11 години и едва жив. И двете задни врати бяха счупени. Олющих целия хром от него и с помощта на един приятел го боядисах метално-синьо.

Но нещо непознато и силно ме безпокоеше - тих, настоятелен глас вътре в мен ми казваше, че животът ми трябваше да бъде повече от коли и изравняването ми с другите. Едно пътуване до Мексико през Великденската ваканция с десетима други приятели, ме накара окончателно да реша. Бях на 18 години, както и повечето от останалите. Не бяхме много запознати с това, как да срещнем хората от друга култура но използвахме испанския си език от гимназията и се опитвахме да дадем най-важното послание на земята. Невероятно, около двадесет мексиканци казаха, че те искат да познаят Исус. Някои коленичеха още на улицата, за да се молят. Въпреки безславния финал на нашето пътуване - аз и още две момчета бяхме в болницата с дезинтерия - знаех, че съм стъпил на указателния стълб на ръководството от Бога.

Нещо нарастваше в мен, че не съм разбрал добре. Това пътуване до Мексико беше вероятно причината за решението ми да се запиша в колежа на "Библейското събрание" в Спрингфийлд, Мисури.

Така, че един вълнуващ ден в края на 1954 година, когато бях на 19 години, сестра ми Филис и аз (тя също бе решила да отиде в Централния Библейски Институт) натоварихме всичките си неща в колата, сега вече беше Додж, производство 1948 година. Мама, татко и десетгодишната ми сестра Джани, обута в сандали, се скупчиха на тротоара пред дома ни в Западен Лос Анжелос и ни чакаха да натоварим. След това и петимата се приближихме един до друг. докато татко се молеше за физическата ни и духовна сигурност. Доста си прехапвахме устните, докато слязохме от бордюра.

Но когато насочих колата си на изток от булевард Олимпик. отправяйки се към Спрингфийлд на 1500 мили от тук, бях на прага на впускането си в преживяване, което щеше да ми отнеме цял живот в изследване на неговата духовна същност.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

ВЪЛНИТЕ
Това беше само пътуване до Бахамските острови, но единична опитност с Божието ръководство там, даде насока на моя живот.

Докато бяхме в училището в Мисури, трима приятели и аз, бяхме на около двадесет години решихме да сформираме квартет за християнска музика, (евангелска музика). По време на ваканциите организирахме пътувания до места, отдалечени от Спрингсфийлд. докъдето можехме да стигнем за уикенд. Едно от тях ни отведе до Насу, столицата на Бахамските острови.

През юни 1956 година, ние бяхме на самолета от Макейските авиолинии за краткия полет от Маями до Насу. Под нашия самолет, задвижван с перка беше разположен низ от острови, в най-невероятно оцветената вода, която някога бях виждал-широки ленти от светла вода, тъмно-тюркоазени и бледо-лилави.

Когато мисионерът ни взе и ни откара по лявата страна на пътя, аз бях така заинтригуван, както не съм бил от осемнадесетата си година и отидох с останалите десетима в Мексико. (Трудно бе за вярване, че това се случи преди две години!) Повдигането на духа ми не бе само от местните цветове, цветята, пътните полицаи с техните бели тропически костюми и защитни каски. Имаше нещо повече вътре в мен. Между представленията разговаряхме с мисионерите, които работеха на Бахамските острови. Те ни разказаха за една неловка ситуация на един от външните острови. Трима тинейджъри бяха дошли да вършат мисионерска работа-изцяло на собствени начала! Бяха започнали да определят срещи на момичетата от острова, без да знаят, че на Бахамските острови определянето на среща никога не е случайно, както в Щатите. И сега по острова се носеха вредни мълви.

Аз слушах с объркани чувства. Съжалявах, че тези момчета не можеха да почувстват това. Но дълбоко в подсъзнанието ми се въртеше една мисъл. "Каква изящна идея имаха-млади хора идват тук като мисионери!"

Тази вечер след музикалния ангажимент, аз се завърнах в гостната стая на мисионерите, която беше с бели стени, без никакви украшения освен сцена от острова, поставена в евтина дървена рамка. Легнах на леглото, сгънах на две възглавницата и отворих Библията, молейки настойчиво Бога да говори в мислите ми (в ума ми).

Това, което се случи беше далеч от моите опитности до този момент. Изведнъж аз гледах карта на света. Само че картата беше жива, движеше се! Изправих се в леглото. Разтърсих главата си, разтрих очите си. Това беше филм в моя ум. Виждах всичките континенти. Вълните се разбиваха в бреговете им. Всяка отиваше към един континент. Тогава се оттегляше, и идваше отново навътре, докато покриеше целия континент. Спрях дишането си. Тогава сцената постепенно се променяше. Вълните се превръщаха в млади хора-момчета на моята възраст и дори по-млади - покриващи континентите. Говореха на хората по ъглите на улиците и пред баровете. Ходеха от къща на къща. Те проповядваха. Навсякъде се грижеха за хората, както баща ми се грижеше за малкото момиченце, което просеше. Тогава сцената изчезна. "о! - помислих си. - Какво беше това?" Погледнах там, където бях видял вълни от млади хора, но видях само бялата стена на гостната, с картината, с картината от острова, в дървената си рамка. Дали си бях въобразил видението, или Бог ми бе показал бъдещето? Това наистина ли бе Ти, Господи?" Чудех се, все още гледайки в стената изумен. Млади хора - деца наистина - излезли като мисионери! Прекрасна идея! Мислех си за трите момчета на Външния остров и това, което бяха направили, само защото се държаха като нормални момчета. Ако тази странна картина наистина бе дошла от Бога, имаше начин да се избегнат проблемите и в края на краищата, да се впрегне младежката енергия.

Защо, мислех си. Бог ми даде това видение? Защо моето бъдеще се свързваше по някакъв начин с вълните от млади хора? Дълго време лежах там, втренчен в нищото.

Едно нещо беше сигурно. Не трябваше да казвам на никого за видението, докато не разберях какво означава.

Изглеждаше, че всичко става по модел: Бог говори, давайки далечно призвание и тогава идваше изпитанието. Когато бях млад тинейджър Бог ми говори: въпросът беше дали ще остана при приятелите си с моите ботуши Чипуа и автомобилът Чеви от 39 година, или ще се Вслушвам в Неговия повик. Сега, два дни след странното видение с вълните, настана началния стадий на по-голямото изпитание. Парадоксът бе, че то дойде като резултат от добрия обрат на нещата, в който единият от случаите щеше да ме докосне до миналото на семейството ми.

Когато пристигнахме в Маями за следващото участие и се настанихме в мотела, останалите ме извикаха да изляза с тях. "Лоурън. ние излизаме да ядем! Идваш ли и ти?"

"Не, благодаря! Мисля, че ще пропусна храненето."

Имах нещо на ум. Това беше Маями и една скъсана семейна връзка бе по-важна за мен тогава, отколкото храната. Знаех, че леля ми Арнет живее тук-едната, която се отказа от татко преди 27 години, когато той реши да стане проповедник. Други роднини ни бяха казали, че тя е постигнала доста в бизнеса; имаше фабрика за мебели и няколко магазина за стоки на дребно в района. Но за по-младата сестра, леля Сандра. никой нищо не знаеше. Леля Арнет все още се сърдеше. Татко се опита да осъществи връзка с нея преди три години, когато дядо Канингъм почина. "Дори не бих преминала улицата за да дойда на погребението му"-каза леля ми. "Какво ли ще стане, ако се опитам да и се обадя?" - си мислех аз.

Щом останах сам, отворих чекмеджето до леглото и извадих телефонния указател. Треска от вълнение ме обзе. Там беше - същото име в телефонния указател- Арнет Канингъм. Дали това беше моята леля Арнет? Избрах номера. "Ало!"

Нейният глас! Никога преди не го бях чувал, разбира се, но имаше фамилиарен тембър - звучеше като от семейство Канингъм. "Здравейте, аз съм Лоурън Канингъм. Баща ми е Томас Сесил Канингъм. Бих казал, че съм Ваш племенник и ако може да се срещнем?" Тишина. И след това: "Не, не мога! Много съм заета!" Щрак.

Следващият ден беше събота. Приятелите ми отидоха да плуват и тъй като много обичах плажовете, аз се изненадах, че предпочетох отново да остана. Сам в мотелската стая. аз се проснах на леглото и погледнах телефона. Не можех да забравя разговора. Беше отворил цял шкаф пълен със семейни спомени.

Аз се облегнах на таблата на леглото, гледайки втренчено в мотелската стая. Нашите писма бяха връщани неотворени. телефонните разговори бяха отказвани. Все пак нещо в този непознат, но толкова близък глас ме накара да опитам още веднъж.

Аз се протегнах към телефона. "Ало! Отново съм аз - Лоурън. Съжалявам, че ви безпокоя, но утре напускам града. Мога ли да Ви видя?" "Съжалявам, но моите работници са организирали парти по повод рождения ми ден днес и не мога да Ви обещая."

Леля Арнет отново затвори телефона, но имах малък прогрес. В края на краищата ми даде извинение за отказа си. Дойде ми една идея и отидох да пазарувам.

Какво бихте купили за рождения ден на една жена, която не познавате? Реших да купя ленена носна кърпа с декорация от дантела, както мама обичаше. След това внимателно избрах честитка за рожден ден, не толкова сантиментална, но на която пишеше "Честит рожден ден, лельо!".

В неделя около обяд бяхме готови да напуснем града. Позвъних от една телефонна кабина от булевард Бискейн, молейки я само за няколко минути от нейното време преди да напусна града. Този път леля Арнет се съгласи да ме види, може би от чисто любопитство.

Ние карахме нашия фургон в оградените с палми улици, където къщите се разполагаха удобно всред тропичния пейзаж. Спряхме пред обширна сиво-синя къща с покрита предна веранда. Спомняйки си думите на Арнет, презиращи баща ми поради избора му "да върви през живота, живеейки от подаяния с религията като извинение", бързо огледах косата си в страничното огледало затегнах вратовръзката си. Когато излязох от колата и оставих другите да ме чакат там, видях сенчестия контур на дама, която ме наблюдаваше от верандата. Изкачих отмерено стъпалата.

След това стоях лице в лице с жена, която приличаше на татко. Имаше издържана прическа и диаманти на пръстите си, ИО странно, като че ли имаше чувство на притежание. "Здравей, аз съм момчето на Том." Леля Арнет ме огледа бавно, изследвайки чертите ми. Цареше дълга тишина докато стояхме на стълбите. "Купих ти това за рождения ден" - казах най-после, подавайки честитката с кърпичката, вмъкната вътре. Леля Арнет взе картичката. "Приличаш толкова много на баща си!"- каза тя. А след това нежно ".. .същата кестенява коса, същите очи. Същата усмивка. Но ти си малко по-висок, нали?" Настана кратка пауза, колкото един удар на сърцето. Тя се усмихна, колебаеше се, тогава изведнъж очите и се изпълниха със сълзи. Беше толкова дълго. . ." След това настояваше да вляза и да извикам и приятелите "О, не" - казах аз като влязох - ние наистина нямаме много време, само няколко минути. Отговорих на няколко нейни бързи въпроса за родителите ми, обяснявайки и, че и аз се подготвям да бъда служител, посещавайки училището в Мисури и пътувайки с вокалната група през лятото. Току що се бяхме върнали от Бахамските острови, тя ме попита колко на север евентуално ще отидем. Казах и отново настъпи тишина, докато очите и продължаваха да ме измерват. След това тя каза внимателно:

"Имаш и друга леля, Лоурън. В сравнение с леля ти Сандра аз съм просякиня. "Ама че изявление, си помислих, гледайки около себе си. Когато леля Арнет разбра, че маршрутът ни ще ни отведе близо до лятната къща на леля Сандра, тя настоя да и се обадя. Погледнах часовника си. Наистина беше време да вървя. Стиснахме се ръцете и тя попита как може да ме намери. Оставих и копие от маршрута ни.

Няколко дни по-късно леля Арнет ни се обади за да ми каже, че е уредила да се срещна със Сандра. Беше изпратен шофьор до петдесятната църква, където пеехме за да ме откара до лятната и къща в Лейк Плесид, Ню Йорк. Леля Сандра и съпругът и Джордж се движеха във вълшебен свят, който не познавах преди. Но това, което наистина ме впечатли, беше самата леля Сандра. Трудно можеше да се повярва, че беше на петдесет години с нейните сиви очи и вълниста, къса кестенява коса. Беше учтива и ме караше напълно да се отпусна-напомняше ми за сестра ми Филис. Леля Сандра ме прие като дълго очакван син. Дори чичо Джордж, висок и студен, беше сърдечен.