Библейска Мисия "гедеон"

Нямаше новини и от Филипините. Всички си помислихме, че беше започнало да става опасно. Аз бях сякаш в лабиринт. Думите от Посланието към евреите излъчваха такава голяма сила! Може би те бяха отправени срещу нашия кораб!

През останалата част на седмицата аз се борих с това предупреждение, но нищо не се изясни. Може би да науча нещо повече по време на срещата си 93-мата лидери от YWAM. която трябваше да се осъществи идещата седмица в Осака, Япония. Бяхме имали добри преживявания всички заедно в молитва.

Две седмици преди последния срок, определен за изплащането на кораба, целунах Дарлийн за довиждане и се отправих към летището.

По пътя ми към Осака трябваше да спра и в Сеул, Корея. По пътя си мислех колко решаващи бяха станали тези наши срещи на лидерите. За изминатите 13 години бяхме увеличили семейството си на 200 мисионери от страни. всеки от които ръководеше отделна автономна база. Бяхме свързани с приятелство и духовно чрез общите неща на призванието и вижданията си за бъдещето. Чрез децентрализацията си YWAM се движеше напред чрез общите цели, поставени на срещи като тази в Осака. Общението беше обединяващото звено между нас.

Приближавайки Япония започнах да си мисля, че може би предупреждението, което бях получил чрез Посланието на евреите не се отнасяше за нашия кораб. Малко по малко увереността ми се върна. Като слязох в Сеул телефонирах на асистента си в Нова Зеландия Уили Уендж. Новините бяха добри - нашите 110 доброволци и екипажът от 10 националности работеха упорито и почистваха кораба, търкаха ръждата за да подготвят всичко за боядисване. Добре!

Моята убеденост, сигурен съм в това, беше причината да се изненадам толкова много от последвалите странни събития.

Рано на следващата сутрин лежах на пода и се молех. След три дни трябваше да отлетя за конференцията за Осака.

Оставаха 10 дни до последния срок за изплащането на кораба.

Аз все пак повече се съсредоточавах в Исус. Стремях се към Него с целия си дух, пеех Му хваления и бях готов да слушам всичко онова, което Духът Му искаше да ми каже.

Изведнъж видях картина. Тя не приличаше на онази с вълните, която бях видял преди 17 години. Този път видението беше ужасяващо ... Видях се пред тълпа от лидери на YWAM. Обявих разпалено:

Получихме кораба! Бог ни даде парите, необходими за "Маори"."

Тълпата диво се разкрещя, всички размахваха ръце и се блъскаха. Изведнъж видях нечия фигура в сянката от лявата ми страна, която никой не беше забелязал. Погледнах по-отблизо лицето на човека в сянката и видях, че то беше дълбоко опечалено. Тогава почувствах силна болка - това беше Исус! Ние го бяхме пренебрегнали! Ние следвахме кораба, а бяхме забравили Исус! Зарових лице В леглото безсилен да отпъдя ужасната картина. "О. Господи, прости ми! Аз гледах само към кораба, който ти си ни дал и не поглеждах към Теб! Ние не искахме да те лишаваме от славата, която ти принадлежи и да я дадем на купчина желязо!" - ридаех аз.

Плаках дълго и накрая почувствах, че Бог ме беше чул и че ми прости. Знаех, че не само моето отношение имаше нужда от коригиране. Вече имах важно послание към лидерите от Осака - трябваше най-напред сериозно да поговорим с Господа преди да предприемем каквото и да е било. Направих всичко възможно за да изглеждам весел при пристигането си в Осака. На летището ме посрещнаха Калафи и жена му Тапу, които се бяха прехвърлили на работа в Япония. Калафи не се беше променил, но имаше нещо в осанката му. "Изглеждаш почти като член на кралско семейство в Тонга." - казах аз.

Опитах се да не показвам потиснатостта си. Съпругата на Калафи беше много по-дребна от него и много симпатична: с черна къдрава коса и срамежлива усмивка. Поведоха ме към тяхната каравана, опитвайки се да ме подготвят за не особено привлекателното място, където щяха да се провеждат срещите ни. "Не е Риц." - каза Калафи.

Докато пътувахме си поговорихме за работата им. Може би просто ми се беше сторило, че Калафи сякаш беше потъмнял, посърнал някак. Все пак той беше едва 18 годишен младеж, когато го срещнах за първи път в Нова Зеландия преди години и е естествено да се е променил. Калафи отговори на въпросите ми и с ентусиазъм разказваше за работата им всред студентите.

Паркирахме пред двуетажен скромен хотел в Оцу Киту извън Осака. Всички приятели се втурнаха да ме поздравяват още щом влязохме в терасовидното фоайе. Настроението на всички беше приповдигнато и аз старателно се опитвах да прикрия мрачната си тайна.

Бях снабден с твърди найлонови чехли, кърпи и чаршафи. Подаде ми ги едра японска матрона, след което ми посочи двете каменни стъпала, водещи към стаята ми. Захвърлих всичко върху шкафа и легнах. Никак не ми се искаше да присъствам на първата ни среща след обед.

На втория етаж имаше зала, където ни чакаха три реда столове наредени в кръг. Заехме местата си. "Нищо няма да ни пречи" - помислих аз. Изправих се и всички погледи се впериха в мен в очакване на последните новини относно кораба. Започнах да говоря, но не споменах за видението, което Бог беше дал - с Исус, стоящ огорчен в сянката.

Историята, която разказах беше кратка. Да, Бог ни беше казал да купим кораб и неколкократно беше потвърдил водителството Си, използвайки всички начини, които ние знаехме. Беше използвал принципа на мъдреците, писанието, беше промислил за пари и хора, беше ни дал вътрешна убеденост. Но всички бяхме почувствали, че сякаш се опитваме сами да поемем водителството, развитието на нещата, постепенно се бяхме обърнали от Дарителя към подаръка. Реакцията на всички настъпи незабавно и почти анонимно. Тя беше като моята в Сеул. Някои паднаха на колене и дори по очи. Други започнаха да плачат. Скоро всички бяхме разтърсени от силни ридания. Последвалите шест дни се събирахме не да се радваме за това, че имаме кораб, а да изповядваме нашето падение, да се разкайваме за онези случаи, когато не сме поставяли Бог на първо място и сме се опитвали да Му отнемем славата. Изповедите се редяха една след друга, ден след ден. Калафи беше един от първите. Той се изправи с гробовна физиономия и накратко сподели, че има неприятности в семейния живот. Слушах признанието му в недоумение, но не можах да намеря възможност да поговоря с него насаме.

Всеки ден се събирахме в залата в очакване да се надигне отново силното чувство за вина. И всеки ден откривахме нови области и части от нашия живот, които се нуждаеха от пречистване. Болезненото усещане за Божията съвършена святост се носеше из залата. Започнахме да чувстваме как на фона на тази святост постепенно на вълни ни обхващаха нашите усещания за греховност. За наш ужас открихме, че бяхме започнали да мислим, че YWAM е любимия Божи инструмент, смятахме се за познаващи вярата много повече от другите. Надникнахме дълбоко в сърцата си и бяхме отвратени от онова, което видяхме. За първи път се докоснах до онова, което ще трябва да изпитва всеки по време на Великия съд.

Не можехме да направим нищо друго освен да се хвърлим в Неговата милост. На седмия ден, бяхме подхванали тихо да пеем, когато изведнъж над нас се спусна дълбока тишина. Инстинктивно, с духа си разбрахме, че Той беше преминал през залата. Той премахна всяка вина. Ние бяхме чисти, простени.

След радостните възгласи продължих да мисля, че Той ще каже нещо за кораба. Но не чух нищо. Не знаех какво да правя. Можех само да се надявам, че покаянието ни е било направено навреме и някак си чрез правилно преориентиране и обръщане към Исус. мислейки за Него, а не само за кораба. Бог ще оправи положението и ще ни даде кораба.

Но разрешението на проблема не беше такова. Настъпи крайния срок за изплащане на "Маори". Позвъних в Нова Зеландия на Уоли и му разказах какво се случи. Той. естествено, също като нас беше поразен. Помолих го да се опита да получи отсрочка от Компанията. Съюзът се беше съгласил на четири седмици отсрочка, но корабът трябваше да не се мести и да се спрат всички ремонти по него. Около половината от екипажа си бяха отишли по домовете, но 60 души бяха останали в Уелингтън. "Бихме могли да вземем заем, Лоурън." - предложи Уоли. Трима души ми предложиха да ни заемат пари, за да купим кораба.

Гласът му звучеше убедително, но и двамата знаехме, че не беше време за заеми. Напуснахме Осака с неизяснени позиции и всеки се върна към индивидуалните си задължения някъде по света. Аз се отправих към Калифорния, където трябваше вече да е пристигнала Дар в очакване на "Маори". В Щатите ние двамата се застояхме в продължителна молитва. Аз се улавях как непрекъснато си мисля: "Това наистина ли си Ти, Господи?" Защо Бог не отвори пътя пред нас за служението на кораба? Може би. Той и да направи това преди изтичането на отсрочката. (2 - ноември) А Дарлийн се молеше Бог да ни помогне да разберем какво иска да направим. Най-накрая получихме отговор на молитвите си. Той дойде чрез един от участниците в конференцията в Осака. Джой Даусън, който ни телефонира: "Лоурън - каза той – току-що прочетох историята за Лазар, където се говори, че Исус не пожелал да го излекува, а изчакал приятелят му да умре и след това го възкресил. В случая възкресението носи много повече слава на Господа, отколкото излекуването. Лоурън, вярвам, че Бог казва това и за YWAM, че ни дава право на избор. Можем да получим излекуване на проблема за кораба, но по-голяма слава ще Му донесем ако изберем възкресението. Тежкото е, че ако позволим на кораба да умре, заедно с него ще умре и нещо друго. . . нашата "репутация". Колкото до мен, аз избирам последното.

Сигурността, с която Джой говореше, блокира всичко в мен. Сега вече знаех какъв избор стоеше пред мен. След като затворих телефона продължих да се моля, за да уверя сам себе си, но истината просто растеше в ума ми. Бог ни даваше възможност да Му отдадем по-голяма почит като се откажем от мечтата си и тя умре, за да Му позволим да я възкреси.

Най-напред, разбира се, трябваше да умрат плановете ни относно "Маори". Наистина да умрат. А ние трябваше да "умрем" заедно с тях. Аз помнех всичко, което новозеландските вестници писаха за нас, особено след като направихме изявлението, че Бог ще ни даде кораб, и за това бях сигурен, че ще трябва да направя нещо по въпроса. В противен случай доверието на хората в Господа можеше да бъде засегнато, те можеха да си помислят, че Той не говори на хората Си и не промисля за нуждите им.

Седнах и написах писмо до един от вестниците, в което разказвах как Бог ни беше водил, но ние сгрешихме, отдавайки голяма почит на кораба, а не на Господа. Реакцията в Нова Зеландия беше светкавична и доста враждебна, особено сред някои християни, които бяха свидетели на нашите домогвания. Какво бих могъл да кажа? Всичко, което знаех беше, че от онзи ден, когато прочетох Посланието на евреите, че всичко, което може Бог ще го разтърси, не беше пристигнал нито един долар за кораба (в пълна противоположност на последните шест месеца), нито един работник, нито един желаеш за член на екипажа. А Филипинското правителство все още не позволяваше да се изнесат личните фондове на нашите приятели. Всичко това се беше случило най-неочаквано и само Бог би могъл да го оправи.

От Съюза на мореплавателната компания отново ни дадоха отсрочка, този път една седмица. Ние приехме, защото нямахме представа под каква форма щеше да се прояви Божието възкресение. Но краят наближаваше.

Нещата се усложняваха още повече, защото 90 души щяха да пристигнат, за да участват в предстоящото корабно училище. Направих необходимите обаждания и им казах., че можем да се срещнем в Хавай за провеждане на обучението.

Трябваше да призная, че се отправих със сърцето си към Хавай. Вече по пътя от летището към магистралата Пали си мислех колко различно е сегашното ни посещение. Слънцето беше същото. брилянтово-синята вода на океана беше същата, нищо не се беше променило наоколо-промяната беше вътре в нас. Когато идвах преди на Хавай, бях изпълнен с весело очакване на новото училище, различно от всички останали училища, които бяхме виждали. Този път пристигнахме, за да чакаме. Завихме от магистралата към Канеох, намиращ се от другата страна на острова. противоположна на Хонолулу. До паркинга срещу залива бяха разположени кухнята, приемната и трапезарията на лагера Канеох. На паркинга имаше телефонен автомат, който беше единствен за целия къмпинг. Знаех, че ще прекарам дълги часове със слушалката В ръка. докато се изясняха нещата около "Маори".

Цялото ни семейство се отправи към бунгалата, които представляваха дървени постройки, намиращи се на височина 23 от пътя и покрити с изкуствени плоскости. В тях нямаше нито тоалетни, нито Водопровод: баните бяха в отделна барака. Това си беше просто къмпинг. Но точно там ние преживяхме най-силното водителство.

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

ТРИ СТЪПКИ НАПРЕД В СПОСОБНОСТТА ДА ЧУВАШ БОЖИЯ ГЛАС
Нямаше и следа от водителството през този ранен период от изпълването на Божия план за нашия живот. Ние сякаш само чакахме. Корабът беше мъртъв. Нашата "репутация" беше накърнена. Но това, което беше трудно за Дар и за мен беше липсата на ясна посока.

"Да, но подчинявахме ли се на Божията воля, Лоурън?"-попита Дар, докато се занимавахме с разопаковането на багажа. "Ами... да, мисля, че бяхме смирени в подчинението си."- отговорих аз.

Тогава нека просто да слушаме. Бог ще ни изяви какво прави. Дар се занимаваше с подреждането на вещите, като се опитваше да направи дом от тясното бунгало в Канеох. Имаше малко помещение с място за две койки. Дар го прегради със завеска, а от другата страна на условната стена сложи куфарчето ми и отбеляза, че това ще е канцеларията ми. След това извади чашките и тоалетните гърнета на децата, снимките им с техните баби и дядовци, лели. чичовци и братовчеди. Обстановката не беше по-различна от тази в палатките на моите прадеди, когато са се заселили в Аризона и са използвали кутии за мебели.

Като по чудо пристигнаха всичките 92-ма студенти. Аз бях впечатлен от чудесната гъвкавост на младежта. Дойдоха и Джими и Джейн Роджърс. Когато Всички се събрахме в столовата и аз им разказах какво се беше случило, всички започнаха да се молят за водителство и зачакаха отговор. Аз. както предполагах, се застоявах дълго на телефона на паркинга в разговори с Уоли Уендж относно "Маори". Започнаха ноемврийските дъждове и ветрове, които свиреха в нашите дървени бунгала. Съвсем скоро лагерът ни потъна в лепкава кал. Когато попитах Бог дали работим това, което Той иска от нас, Той ми отговори Самос "да", което означаваше, че нашето чакане нямаше да трае вечно. Но дните минаваха и аз все още не виждах посоката.

Пробивът започна през една фантастична нощ. Бях решил цяла нощ да прекарам в молитва и бях помолил трима от ръководството - Джими, Джени и Риона Петерсън да останат с мен. Дар реши да остане при децата. Ние четиримата се настанихме в малката дървена пристройка, светнахме и зачакахме. Беше 10.00 часа вечерта. Коленичехме на твърдия под и започнахме да следваме трите последователни етапа в слушането на Божия глас. които бях възприел от Джой Даусън в Нова Зеландия. Най-напред призовахме Христос, за да заглушим врага. След това призовахме Господ да премахне от умовете ни всички самоуверени лични идеи. И накрая... зачакахме с вяра, че Бог ще ни говори когато и както Той реши.

Отделихме време за молитва относно нашето служение с кораба и отново зачакахме. Черните стрелки на големия стенен часовник сочеха 11.00 часа. Риона сподели, че в съзнанието и е изпъкнал стих от Библията - Лука 4:4. Спомням си, когато за първи път се сблъсках с този вид Водителство, беше В Нова Зеландия. При него хората можеха да "чуят" в ума си номера на главата и стиха без да знаят неговото съдържание. Ключът към разгадаването беше в следването на Исус. Ние не си играехме като хващахме стихове във въздуха-ние чакахме, слушахме, бяхме съсредоточени единствено в Исус. Едва тогава ако Той ни кажеше да погледнем отделен стих. правехме го, защото знаехме, че Бог ще използва всичките му значения, за да води хората Си. Същата нощ на непрекъсната молитва Риона беше получила стих, който ни насърчаваше да продължаваме да се вслушваме в Божия глас- откъсът от Лука ни говореше чрез устата на Исус, че човек ще живее с всяко слово идващо от Господа.

Отново замълчахме. Стрелките на часовника показваха 1.30 след полунощ, но чистотата, която сякаш се носеше във въздуха, ме караше да стоя нащрек, защото знаех, че съвсем скоро Бог ще заговори. Настъпи още един период на дълго мълчаливо търсене. С изненада установих, че беше вече 3.30 и че бедната ми сестра беше дълбоко заспала на колене, подпряла глава на стола.

И изведнъж ние останалите започнахме бързо да получаваме думи от Господа. Две неща се врязаха в ума ми. Първото беше думата "Кона". а другото беше видение на светла къща на голям остров и ярки лъчи, които прекосяваха Тихия океан по посока към Азия. Не разбирах нищо. Въпросът в съзнанието ми беше относно възкресяването, на кораба и служението с него. И Бог продължи да казва "Кона" и да сочи къщата. Наруших тишината и разказах на Риона и Джими за видяната от мен картина (Джени все още спеше) и предложих да се върнем отново при Бога, за да продължим с "Втория рунд". Молитвата ми беше проста.Господи, помогни ни да разберем това, което казваш!"

Още повече мисли ни обзеха. Появи се идея за някакъв Вид училище, което не се различава много от нашите редовни евангелски училища, но даваше много по-обширна подготовка. Риона чу как Бог и говори за ферма и всичко към нея. Но най-голямата загадка беше картината, представяща голям бял кораб в някакъв залиВ.

Черните стрелки сочеха 5.30 сутринта. Умът ми се блъскаше над цялата тази нова информация. Светла къща. Голямо училище. Голям остров. Кона. Ферма. Бял кораб в залив.

Джими събуди Джени и тежко се изправи на крака. Благодарих на останалите и тръгнах по калната пътека надолу към нашето бунгало. Изкатерих се на моята койка и веднага заспах.

Струваше ми се, че съм спал само няколко минути, когато Дар раздруса рамото ми, за да ме събуди. Набързо и разказах за изминалата нощ и се Втурнах към столовата, за да успея за сутрешните занятия. Студентите Вече бяха насядали около дългите маси, старателно почистени след закуската.

Деветдесет чифта очи ме гледаха. Все млади хора. момичетата се бяха настанили по средата, а момчетата сякаш имаха униформа от джинсов плат, някои бяха с дълги коси и бради, а други бяха гладко обръснати.

Тази вечер няколко души от нас прекарахме в слушане на Божия глас, - започнах аз - но не знам дали Той е съгласен да ви кажа какво ни е говорил и за това ще изчакаме да видим дали ще изяви някои от тези неща и на вас.

Продължихме със същите етапи на слушане на Божия глас, които вече бяхме използвали: вземане власт над Врага, изолиране На собствените ни идеи и слушането гласа на Исус. И зачакахме. "Кой ще започне?" Шейли, кръглоликото момиче с очила каза: "Звучи смешно, но просто ми се стори, че видях голямата буква "К"." "Друг?" Едно младо момче с руса брада бързо изговори: "Получих думата "Кона"!"

Бях развълнуван. След малко някой каза "вулкан". Единствените активни вулкани наХавай се намираха на Големия остров. От всички ъгли на стаята се носеха думи от Господа, произнасяни от младежите. Едно от тези момчета каза. че вижда някакво голямо здание, което му изглеждало като училище; друг някой спомена за ферма, а трети видя бяла къща на хълм.

Пулсът ми се ускори от вълнение-толкова много от казаното повтаряше онова, което бяхме разбрали по време на нощната ни молитва. Радвах се, че всичко можеше да бъде потвърдено от 90 души.

И накрая, когато почти бяхме приключили търсенията си, едно момиче видя бял кораб, закотвен в залив на някакъв остров. Какво ли не се случва по света! Минаха две седмици от нашето нощно бдение, когато получихме поглед към бъдещето. Но засега трябваше да приема настоящата действителност... смъртта на кораба и 60-членен екипаж. И така, в началото на декември заминах за Нова Зеландия. Уоли Уендж ме посрещна на летището в Уелингтън. Лицето му беше посивяло: "Няма какво да ти кажа, приятелю. Съвсем официално Съюзът на мореплавателната компания прекрати преговорите. Ние изгубихме кораба."

Никой от нас двамата не отрони дума. докато пътувахме към пристана, за да видим нашата болезнена мечта. Ние стояхме пред "Маори", привързан към дока.

След като отидохме да се видим с хората от екипажа. Разказах им за Лазар и за това. че ако не грешим във водителството, "Маори" няма да бъде излекуван за нас, той ще умре и Бог ще възкреси мечтата ни във вид, какъвто Той избере.

Като гледах лицата на всички мъже. жени, тинейджъри, които бяха дали толкова много от себе си. можех да си представя болката им. Някои бяха пожертвали доброто си обществено положение, високите заплати, званията. Те бяха прекарали часове наред в чистене и триене на "Маори", влагайки любовта си. Затова и ги болеше много.

Когато се върнах в Хавай се сетих, че има още един човек, на когото трябваше да съобщя за края на нашата мечта. Отново валеше и се криех под чадъра, докато стоях до телефона на паркинга в Канеох. Набрах телефонистката и зачаках да ме свърже с бизнесмена от Англия, който ни беше дал парите за депозита на кораба. Депозита, който бяхме изгубили. Когато се чу сигнала от другата страна на линията, се почувствах като десет годишен хлапак изгубил петте долара, които му е дала майка му за пазаруване. Свих се под чадъра в напрегнато очакване.

Чу се дрезгав британски глас. Обясних всичко, което се беше случило, включително за опечаления Исус и изповедта в Осака от нашата гордост; разказах му как покаянието отново отвори вратите за Божието водителство и как Той ни беше дал възможност да избираме: или ситуацията с "Маори" да бъде излекувана, или да поемем по трудния път и да Му се доверим, че ще възкреси мечтата ни по начин, какъвто Той желае.

"Какво се опитваш да ми кажеш, Лоурън? Може би това, че парите за депозита са изгубени?" - попита моят приятел. Точно... точно така." Единствения звук, който чух в слушалката беше пукането на линията. Накрая британският ми приятел проговори: "Смятам, че парите ми са добре инвестирани. Лоурън! Бог ги е използвал, за да смири хората от вашата организация. Сега вече ще очаквам да вървите напред с още по-голяма сила. Поздравления!"

В този момент бях наистина окончателно смирен. Какъв Божи човек беше този английски бизнесмен!

Беше изминал месец, откакто изгубихме кораба. Ние с Дар и децата лежахме върху леглата си в малкото бунгало в Канеох, а куфарите ни чакаха готови до вратата. Връщахме се у дома в Швейцария.

Лежейки, аз се връщах назад в изминалите седмици на училището. Те трябваше да преминат на кораба, а вместо това доведохме студентите в калния лагер. Бях поразен от лесното адаптиране на младите хора - не само към физически тежките условия, но и към обстоятелствата. И сега беше време да се приберем у дома.

У дома. Но нещо в мен ми нашепваше, че един ден ще се върна отново в Хавай. Пренебрегвайки ветровете, дъждовете и калта, почувствах как корените ни задълбаваха все по-дълбоко. Това ми усещане се засили особено много след онова целонощно бдение, последвано сутринта от същото странно водителство, което бяха получили студентите и което все още си оставаше неразгадано.

Самолетът ни се приземи на все още замръзналата равнина край Женевското езеро. Посрещна ни Дон Стефанс, чиято права кестенява коса се подаваше изпод кожената му по руски образец шапка. Дон ни закара у дома в нашия хотел в Лозана. Познатата квадратна сграда ни посрещна с вечнозелената си иглолистна гора. Хотелът беше пребоядисан в бежово, а старите олющени зелени капаци на прозорците бяха боядисани в шоколадово кафяво. Постояхме за момент на студения паркинг, дъхът ни се превръщаше в бяла пара, а ние си спомняхме времето, когато за първи път преди повече от четири години видяхме тази сграда. Получихме правото да се настаним в нея, да я купим, да я обновим. Оттогава почти всички наши мечти, с които пристъпихме в нея. се бяха сбъднали. Бяхме изпратили хиляди работници в 60 страни без да се смятат базите ни, разположени на 35 места. Само една много важна мечта не се беше сбъднала-корабът.

Дон вадеше куфарите ни от багажника на колата и аз се забързах да му помогна. Когато стигнахме до нашия апартамент в пристройката, тригодишният Дейвид сложи плюшеното си мече до това на сестра си и с това сякаш потвърди, че сме си у дома.

Но имах усещането, че нещо ми липсва, за да се почувствам в къщи. Може би това беше реакция, предизвикана от онова, което Бог ни беше казал. През следващите седмици, когато ни пое семейното ежедневие аз не можех да се съсредоточа върху каквото и да било.