Библейска Мисия "гедеон"

Не казах абсолютно нищо. "Е, добре" - реши да приключи разговора Дон като видя, че не му отговарям. "Просто ти разказвам за "Виктория"..." Само за да кажа нещо, попитах: "Какъв е цветът на кораба?" "Бял." - беше отговорът.

За първи път от началото на разговора ни сърцето ми заби учестено, защото корабът, който "видяхме" по време на нощното ни бдение в Канеох беше... също бял.

Два месеца по-късно на Големия остров дойде един човек. Преди да ни намери доста беше разпитвал за нас. но накрая се видяхме.

"Казвам се Пол Ейнсуърт и съм от Торонто - представи се той. като се опитваше да нагласи дървения шезлонг, за да седне. После продължи - Наистина не знам защо съм тук и мога само да ви кажа, че имах едно много страшно преживяване, което май ви засяга. Виждате ли, сър. . . ами. . имах видение.

Стана ми интересно. Г-н Ейнсуърт ми разказа как преди няколко дни бил на молитвена служба в Торонто и изведнъж видял пред очите си картата на южната част на Тихия океан. По него плувал голям бял кораб по посока от Хавай към юг. Това вече ме заинтригува. "Можех да прочета имената на островите върху картата "- продължи той.

Някой намери атлас и започна да следи курса, който описвах според видението си. Всичко съвпадаше. Вече седях съвсем на ръба на стола. Следващите думи на г-н Ейнсуърн ме накараха да потреперя.

Докато корабът пътуваше по Тихоокеанското крайбрежие, навсякъде започваше духовно съживление. Хиляди островитяни от Южно Китайското море приемаха Исус и ставаха самите те евангелизатори; Заминаваха за Югоизточна Азия чак до Индия и Китай. Милиони приемаха Господа.

Видението на г-н Ейнсуърт траело два часа и някои от подробностите, които ми разказа, сякаш не се касаеха до нас. Но на въпроса какво да прави. Бог му отговорил, че трябва да замине за Хавай. Човекът не познавал никого от острова, но се подчинил на Божията воля точно преди да отпътува някакъв човек, негов приятел, мушнал в ръката му листче с думите: "Този човек може би ще ти помогне". Пол Ейсуърт разгънал листчето чак в самолета и всичко, което било написано било името Лоурън Канингъм.

Можех твърдо да вярвам на това, което чувах. М-р Ейнсуърт ме гледаше, за да разбере дали всичко, което разказа има значение за мен. Аз бях готов да се разплача. . . Станах, взех табелката, която ми беше дала мама и му я показах. След това с огромно удоволствие разказах нашата "корабна" история. И двамата се смяхме.

Всичко се беше случило много бързо и като насън, но сериите на филма все още не бяха свършили. След заминаването на Ейнсуърт. Дарлийн получи писмо от една стара своя приятелка, която беше заета предимно с ходатайствени молитви. Тя пишеше: "Господ ми каза, че вие с Лоурън ще имате близнаци. Но съм сигурна, че не става дума за буквалния смисъл близнаци. Вярвам, че близнаците това са две служения. Едното е кораба, но не съм сигурна за другото. Навсякъде чувахме за близнаци! Водителството може да се прояви по чуден начин и никой не може да каже точно по какъв. Сетих се за онзи щастлив ден, когато след 11 години брачен живот Джими и Джени щяха да имат дете. И каква беше изненадата ни, когато Джени роди две абсолютно еднакви момченца, родени през 7 минути на 7.07.77 година. Стори ни се сякаш Бог искаше да ни каже нещо чрез близнаците.

След толкова зашеметяващи насърчителни серии сякаш по Библейски образец, не ни оставаше нищо друго, освен да се втурнем към преговорите за закупуване на "Виктория". Предполагам, че Бог ме затрупа с толкова много доказателства, защото знаеше, че в противен случай, може би, щях да се откажа. Както винаги. Той щеше да освободи достатъчно пари, за да се осъществи подобна мисия.

Три месеца след разказа на Дон решихме да започнем преговори със собствениците на "Виктория". Не можех да помогна с нищо. освен да се смея, наблюдавайки контраста между разговорите за депозити, изплащания и сметки, и Дар, която продължаваше да мие чинии в мивката в банята на хотелската ни стая.

Дон ми изпрати снимка на кораба заедно с чертежа му, но трябва да отбележа, че след преживяването с "Маори", просто сложих всичко в чекмеджето и реших да не бързаме.

След месец, през април 1978 година, отлетях за Венеция заедно с Дон Стефана Имахме две причини за пътуването: едната беше, че 400 души от YWAM бяха там по улиците на града, за да говорят на хората за Исус, а другата, разбира се, беше "Виктория".

Докато ме караше от летището към къмпинга, В който живееха нашите младежи. Дон ме запозна с хода на преговорите за кораба. Собствениците бяха приели нашето предложение и дори бяха получили правителствен документ за продажбата.

"Най-напред те не ни приеха много сериозно" - каза Дон. докато се примъквахме през потока от коли - и не ги обвинявам за това. Ние сме толкова наивни по отношение на корабоплаването, че трябваше да питаме самите тях какви въпроси да им зададем."

Карахме надолу по шосето, свързващо Венеция с голямата суша, но не след дълго се отклонихме от него. След малко Дон посочи към пристанищните кранове, сред които се белееше "Виктория". Сърцето ми подскочи, когато погледнах черно-оранжевия му комин.

"А знакът на палубата отпред - обясняваше Дон - е лъвът на Евангелист Свети Марка, патрона на Венеция. Интересно, нали?"

Не съм сигурен дали Дон разбра правилно отпуснатостта ми. но аз просто не исках да разглеждам кораба веднага. Боях се да не се впечатля прекалено много. След всичко, което се беше случило около "Маори" последното нещо, което бих искал да стане, беше възвеличаването на друг куп желязо.

Аз бях отговорен за това, което Бог вършеше чрез Дон и другите. Лично за мен всичко беше въпрос на добър баланс между духовното предпазване, което научих от "Маори" и упоритостта, която беше подкрепена от видението на Пол Ейнсуърт. За това насърчих Дон да продължава да работи за кораба. Когато той се опитваше да изпълни цялата задача изведнъж аз можех само да го посъветвам да работим като спазваме последователността на възникналите задачи, за да можем да се справим по-добре. Аз знаех, че Бог не очаква да правим повече от една стъпка едновременно.

Отидох си впечатлен, но заедно с Дарлийн непрекъснато се връщахме към въпроса: "Това Ти ли си. Господи?"

Знаехме, че винаги когато идваше повратна точка в живота ни, трябваше да се питаме: "До каква степен преобладава свръхестественото във водителството, което получаваме!?" Не се бяхме молили за знамения, нито пък бяхме търсили спектакълното, но едно след друго се бяха появили знамения и би било духовна глупост да не им се отдаде значение! По всичко личеше, че Бог казва : "Това е пътят - вървете по него!" И така. Дон продължи да преговаря и след един месец телефонира, че собствениците са приели изцяло предложението ни. а правителствените власти са съгласни с продажбата. Бяхме получили договора и успяхме да отделим пари от нарасналите фондове на YWAM. Но нещо друго освен парите беше започнало да се освобождава, нещо, което беше дълбоко залегнало в концепцията ни за YWAM.

Един от най-верните тестове за валидността на водителството е следния: води ли то онези, които са въвлечени в него по-близо до свободата и могъществото на Господа. Ако ли не. водителството вероятно не е добре разбрано; ако ли да, посоката е дадена от Бога. В тази практическа насока Дон Стефанс беше вече освободена личност, доказала близостта си до Бог още в Мюнхен. Беше настъпило времето да му се възложи нова мисия.

Постепенно, сякаш се фокусираше бинокъл, концепцията ни за университета се изясняваше все повече и повече. Д-р Хауард Малмстад професорът, който дойде да ни посети, наистина остана, както беше решил Господ. Заедно с него с часове се молихме в апартамента ни и планирахме бъдещата ни работа. Хауард ме запозна с един архитект, който ни затрупа с въпроси относно плановете ни на университета (YWAM) да се съжителства на принципа на приятелското общуване. Обяснихме му, че студентите, ръководството, лекарите и семействата им ще живеят заедно в селища за около 280 души. Разказахме на архитекта за колежите, които бяха "умствени модулатори". формиращи обществото и културата. Нашите селища трябваше да бъдат проектирани така, че да способстват за обучението в движение чрез практиката. Архитектът прие предизвикателството и започна да работи върху проекта.

Безпокоях се относно обхвата на двете големи мисии, които ни очакваха. Притеснявах се и за парите, но все пак те не бяха моя грижа. . .

Усилията ни да се придържаме към посоката, в която ни води Бог ни бяха открили една много опасна област от водителството. Само по себе си то представлява чудо, водещо до слава на делото и този факт може да накара славата да започне да възхвалява себе си за извършеното, а не Бог. Ние допуснахме тази грешка с "Маори" и не искахме да я повтаряме отново.

Но се сблъскахме и с втора опасна област. Когато Бог ни води. Той поема и риск и ако ние вземем погрешни решения можем не само да Го отделим от славата Му. но и от Неговото първоначално виждане на нещата и тяхното развитие.

Без дори да предполагам за съществуването на такава опасност, бях почти пристъпил в зоната и. След Мюнхен се опитвахме да участваме в най-големите международни прояви. Тези срещи бяха като пътуване в умалени светове, често представящи ни възможност да се срещаме с хора от "затворените" страни. Една такава проява беше футболния шампионат за Световната купа в Аржентина през юни 1978 година. Подготвих се да замина, като бях сигурен, че Бог иска да бъда там.

Малко преди да тръгна ми се обади един приятел с думите:

"Лоурън, имам добра новина. Срещнах се с един човек, който иска да даде много пари за построяването на Християнския университет. Иска да се срещне с теб в Денвър."

Обещах по пътя за Аржентина да спра В Денвър и в деня, когато трябваше да летя за Буенос Айрес, аз разговарях с дарителя. Когато пристигнах в Аржентина, шампионата вече беше към края си. Срещнах се с нашите групи и се опитах с излишен ентусиазъм да оправдая закъснението си. Но уважението и учтивостта, с които ме посрещнаха младежите ми приличаха на отношението, което демонстрират засегнатите деца. след като таткото е дошъл към края на второто полувреме на техния последен за сезона училищен мач, защото е имал важна среща. Когато разказах на лидерите къде съм бил, никой не беше особено впечатлен.

Същата нощ започнах да размишлявам върху факторите, включени в неотдавнашното ми преживяване. Нямаше съмнение, че университета беше нещо много скъпо за Господа. Той представляваше път, по който щяха да вървят младежите към полето на мисионерството, към умствените модулатори" на обществото. Да. но и "Маори" беше близък на Божието сърце. Вярвах в това. Въпреки това Той остави кораба да умре. защото се беше превърнал в нещо славно, но носещо слава само за себе си. Божия зов за внимание беше много по-силен от досегашните, защото се касаеше за университета. Но освен тази задача, аз бях хукнал след парите. За първи път имах желание да окача на стената голям плакат с думите: "Водителството е преди всичко общение с Водача!".

Първата цел на водителството е да ни води към по-тясно общение с Исус. Всички останали цели трябва само да служат на първата.

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

"НИКОГО ЛИ НЕ ГО ИНТЕРЕСУВА?"

Още със стъпването ми на палубата доброволците на Дан, повечето доста млади, топло ме приветстваха. Беше хубаво да бъдем на борда, защото знаехме, че вече няма връщане назад и че имаме право за това да прославим Божието царство. Корабът беше 522 футов, имаше големи трапезарии, малък санитарен възел, хол в предната част и пет големи отделения за товар. Можех да забележа къде са търкали, поправяли и боядисвали младежите.

Започнаха да пристигат останалите лидери. Събраха се 60 души на втората палуба, където пътниците са си изпичали по време на дългите презокеански пътувания. Дон ни запозна с трудностите около отвеждането на буксир на кораба до Атина, както и относно онова, което трябваше да се подготви, за да може съда да се пусне на вода. Молихме се за разрешаване на проблемите, като искахме Бог да ни държи близо до принципа за перспективата. Отново призовахме Бог да ни изяви първоначалното видение на бъдещето за кораба като потенциален инструмент за евангелизиране и милосърдно служение. Щяхме да имаме нужда от всичко това през предстоящите трудни месеци.

Посещението на кораба приключи, но мисля, че всички ние почувствахме обновеното ни разбиране за Божието желание Неговите хора да се включат в милосърдното мисионерско дело. Онова, което ме зарадва, беше, че следващите насоки в дейността на YWAM бяха дадени от новото поколение!

Един ден 27-годишният син на Джим и Джой Даусън-Джон, се обърна към мен с думите: "Лоурън, Бог ми говори... и мисля, че посланието Му се отнася до всички в YWAM. Наскоро се натъкнах на една статия в "Таим" за бегълците от Виетнам. Лоурън, тези хора се опитват да напуснат страната на всяка цена и са принудени да плащат огромни суми, за да си купят някое пробито корито вместо лодка. Никой не иска да им помогне, живеят в претъпкани бежански лагери в съседните на Виетнам страни. Просто не мога да забравя заглавието на статията: "Никой ли не го е грижа?" Лоурън. това е въпрос, който светът задава на Христовото тяло. Бог сигурно мисли по този начин за виетнамските бегълци."

Предизвикателството беше отправено. Може би това щеше да е началото на милосърдното ни служение?

Реших, че трябва сам да видя как стоят нещата. Взех със себе си няколко лидера от YWAM и заминахме най-напред за Хонг Конг а после за Тайланд. Първият бежански лагер, в който отидохме, беше в Хонг Конг. Нито една статия не можеше да опише онова, което видяха очите ни, чуха ушите ни и подушиха носовете ни в Джубайле.

Най-напред усетихме миризмата. Кафява река от хора ни посрещна с блъскане още преди да влезем в лагера. След като тръгнахме по "главната улица" открихме ново струпване на хора около всички сгради на лагера. Накрая открихме източника на отвратителната миризма-покрай стената на една от постройките изтичаше вода от счупена тръба на мръсния канал. Нямаше достатъчно пари, за да се извика водопроводчик от града и никой не се заемаше да оправи неразбориите и мръсотията.

Лагерът някога е представлявал бараки на полицията, предвидени да съберат 900 души. А сега в тях имаше 8000. Не беше възможно да се открие и едно местенце за още един човек. Всяка стая беше претъпкана от стена до стена с нарове наредени на три етажа. Във всяко помещение живееха по няколко семейства, като всяко от тях имаше право да ползва само два нара. които им служеха за спане, и за готвене, и за пране. Лагерните лекари разказваха, че всеки ден имат различни видове счупвания и изкълчвания по деца, паднали от високите нарове по време на сън.

Умът ми вече работеше. Трябваше ли да чакаме? Можехме да изпратим тук наши работници дори преди да пуснем "Анастасис" на вода. Можехме да помогнем да се разчисти мръсотията, да се грижим за болните, като едновременно с това говорим на хората за Исус. да им покажем, че Той се грижи за тях и иска да облекчи страданията им. От една страна щяхме да бъдем проводници за Неговата голяма любов и от друга страна щяхме да докажем, че всичко което говорим за Бог е истина.

Същото странно усещане ни последва и в Тайланд. Гледах как една майка прегръща момченцето си. превърнало се на скелет от глад. То не можеше да държи главата си изправена и все клюмаше назад. Чух хрипливото дишане на детето, сякаш всяка глътка въздух беше последна за него. А майката продължаваше да притиска безжизненото му тяло към себе си. "Къде? - ридаех вътрешно аз - къде е църквата на Исус Христос?"

Погледнах в очите на войника до мен. Може би той е бил един от онези, които са подхвърляли бебета във въздуха и са ги нанизвали на байонетите си. Очите му бяха празни, сякаш през отворите им можеше да се надникне в ада. Но Исус е умрял и за него. Чрез преводач говорих пред 1200 кхмерски войници. Много от тях слушаха с внимание, докато им обяснявахме за Божията любов, за прощението и за зова към покаяние. Двадесетина от тях дойдоха с мен за да се молят, макар че рискуваха живота си.

Когато се върнах в Кона почувствах, че наближава осъществяването на милосърдната мисия на YWAM. Най-накрая щяха да бъдат показани на света дългоочакваните "близнаци" на благовестието - непресъхващата Божия любов и непресъхващата любов към ближния.

Изпратихме млади хора в бежанските лагери. Гари Стефанс (по-младия брат на Дон) водеше група от 30 души в лагера Джубале. Те направиха онова, което бежанците не желаеха да направят: изхвърлиха изпражненията, поправиха счупените тръби и тоалетните. Гари докладва, че хората там са трогнати. И изненадани, защото се срещнаха с младежи, заплатили пътните си, за да работят онова, което никой не би се съгласил да свърши. Така постепенно нашите доброволци трябваше да разкажат кои са и защо са пристигнали в лагера. Скоро групата ни получи разрешение от властите за откриване на училище с часове за изучаване на Библията.

И тогава стана нещо невероятно. Струваше ни се, че Бог беше чакал да проявим такава жертвоготовност на практика, за да отвори вратите на щедростта Си. След като новината за нашата работа в лагерите се разнесе, реки от хора, желаещи да заминат, се стекоха в YWAM.

Дойдоха и опитни хора. специалисти. Лекари, медицински сестри и технически експерти се редуваха с хора, готови просто да навиват бинтове или да се грижат за децата на бежанците. Скоро ни се отдадоха редица възможности, чрез които на практика щяхме да покажем любовта и грижата за ближните. Имахме екип от рехабилитатори; започнахме да строим бунгала; раздавахме храна и дрехи;организирахме класове за изучаване на английски език и за културна преориентация. През цялото време без да прекъсват работите си, младежите разнасяха Благата вест и водеха хората към техния Небесен Отец.

Започнаха да се трупат Божиите благословения Във Всяко едно отношение. Калафи се справяше добре с ново завоюваното си служение. Старият огън отново се беше разпалил с нова сила. Той беше организирал училищата в Хонолуу, Сингапур и Джакарта и обучаваше млади евангелизатори. Научавахме за стотици хора приели спасението и получили изцерение-глухо момиче започнало да чува. стар сакат мюсюлманин от Индонезия започнал да бяга и да скача, след като Калафи се молил за него; имаше и новосъздадени църкви в много села и градове. Ние се радвахме на всичко това. защото то доказваше пълното възстановяване на Калафи.

Бог сипеше благословение едно след друго. Джим и Джени се бяха молили 11 години за дете и един ден им се родиха близнаци. Не след дълго получиха още един голям дар - третото си дете.

И така беше навсякъде в базите на YWAM. Бог прибавяше повече и повече дарове.

Един от лидерите - Ал Акимов. изпрати 200 души в CCCf през 1980 година, за да разпространят Благата вест. Друг човек. Фойд Мак Клан и семейството му работеха сред проститутките и хомосексуалистите в Амстердам. Принципът за развитие и мултиплицирането действаше. Нашите лидери от училищата ни в Бразилия докладваха, че студентите бразилци след завършване на училището са тръгнали към Амазонка, за да спечелят за Божието дело изолираните индиански племена, живеещи в джунглата.

Ние с Дарлийн също продължихме да работим. Според началните ни планове, които бяха пред нас след пристигането ни на Хавай. вниманието ни беше насочено към Азия. Пътувахме много, посещавахме работните групи, обучавахме младите хора, които идваха в училището ни. Семейството ни вече се състоеше от 1800 души преминали изцяло на постоянна работа за Бога. Аз все още носех тежестта на базата в Кона и твърдо вярвах, че идеята за създаване на университет е залегнала дълбоко в Божието сърце. И докато чакахме да получим място и да започнем строителство, ние започнахме от там, където бяхме.

Така започна работа Азиатския Християнски Университет. Наемахме стаи. зали или апартаменти и започвахме обучението.

ИСТОРИЯТА С РИБАТА

Теса герои. Всичко се прави почти на ръка - трият, мият, лъскат, боядисват, въпреки малкото пари, с които разполагаме."

Успяхме да купим само генератор, за да си позволим няколко часа осветление. Храним се предимно с фъстъчено масло, ориз и фасул. Пристанищните власти в Атина не ни разрешиха да останем на кораба и се наложи да отседнем в стар хотел, доста повреден от земетресението.

Още на Хавай решихме да не чакаме само "инструмента" (строежи, сгради и т.н.). за да започнем университета, а Дон и хората му в Атина бяха решили да не чакат техния "инструмент" (кораба), за да се отзоват на Божия призив за милосърдно служение. При всяка възможност младежите помагаха на гърците пострадали от земетръса. Освен това всеки ден правеха митинги по улиците. Всичко това много ме развълнува.

Всички членове на YWAM започнаха финансово да подпомагат работата ни с кораба, но младежите от групата на Дон и Даяна се издържаха сами. Често им помагаха техните роднини, но пристигаха пари и насърчителни писма от съвсем непознати хора.

Колкото повече наближаваше пускането на вода на "Анастасис" толкова повече Дон се връщаше към основната цел на бъдещата му работа. Защо тези младежи работеха толкова упорито на кораба? Защото бяха евангелисти, защото вече бяха молили Бог за обилна жътва, затова стотици хиляди хора да бъдат отведени В Божието царство, хиляди да се включат в милосърдното служение. При своята духовна подготовка Дон беше заинтригуван от последователността: молитва, пост, водителство и добра жътва, където всичко беше взаимосвързано. Защото и Исус е започнал своето невероятно плодоносно служение след поста в пустинята. Може би, и екипажът на кораба ще направи същото!

И така Дон и Даяна и всички 175 души започнаха 40-дневен пост, който беше организиран с верижно продължение на молитвата и поста. По същия начин в Нова Зеландия бяха измолени първите работници за YWAM. 40-дневната верижна молитва в Атина вече беше към края си. Един ден телефонът позвъня. Беше Дон: "Лоурън, готов ли си?" "Готов?" - можех да отгатна по гласа му, че новините са добри. "Води си бележки, приятелю. Ще ти разкажа какво се случи докато постихме и се молихме за обилна жътва."

Един от членовете на екипажа се разхождал по плажа близо до хотела, в който били настанени всички. Изведнъж забелязал 12 средно големи риби. които подскачали около скалите почти до краката му. Хванал ги и се затичал към хотела да ги покаже на останалите. Уловът бил достатъчен, за да се нахранят няколко души и да разнообразят ежедневния ориз с малко пържена риба. След няколко дни голяма туна изскочила на брега. Този път повече хора получили порция риба за вечеря.

И отново след няколко дни едно момче от Далас. Тексас, седяло в молитва на скала край морето. Изведнъж започнали да подскачат риби. Той се развикал. Наблизо имало няколко семейства гърци, които се завтекли да ловят риба. Всеки събрал по 210 риби, а гърците отнесли у дома си 2-3 пъти повече.

Една сутрин рибата отново започнала да скача и на 150 ярда по протежението на брега рибата сякаш сама излизала на сушата. Всеки грабнал по нещо-кофи, легени, чанти. И никой не можел да каже защо рибата постъпва така. Гръцките жители не били виждали подобно нещо, а само казвали:

"Бог е с тези хора!"

Когато празненството на младежите свършило, решили да изчислят приблизително колко риба им била дадена по този необикновен начин. Те били над 8301 броя, повече от 1 тон- насърчение, което показваше, че"Анастасис" действително ще бъде нещо много, много специално.