Библейска Мисия "гедеон"

Дон седна в края на стола си и каза, че много се притеснявал тази сутрин, когато го повиках, защото до обед все още не е знаел какво ще правят занапред, защото въпреки молитвите им нищо не изглеждало достатъчно ясно.

Бях готов да се откажа. Сякаш нищо не можеше да разпали огъня, не бяхме получили никакво водителство. След това по обед прегледах новия брой на "Таймс", разглеждах снимките от Мюнхен, Германия, на които се виждаха строителните работи, предприети за Летните Олимпийски игри през 1972. Запомних хилядите маршируващи младежи-комунисти в Източен Берлин. Беше ужасяващо, защото нито един от тях нямаше светлинка в очите си. Те приличаха на маршируваща смърт. Той погледна към мястото, където седях и пое въздух, удряйки се с длан по гърдите.

"Лоурън. - каза той - вярвам, че бихме могли да организираме християнски марш в Мюнхен по време на Олимпиадата! Мисля, че ни се отдава блестящата възможност да се срещнем с различни хора от двете страни на желязната завеса и да им разкажем за Исус Христос. Там ще има представители от различни страни, ще бъде нещо като умален модел на света."

Нещо в мен подскочи и аз разбрах, че предложението беше правилно. Нещо повече, не само аз почувствах това. Възгласи на одобрение се разнесоха от всички страни. YWAM беше станала катализатор за реализиране на хора като Дон. Бог беше дал тази голяма идея на човек от нашето училище. Спомняйки си как Дон се изправи пред цялата група изпълнен с покаяние и смирение, аз се радвах, че именно него беше избрал Господ. Аз му вярвах. "Колко души смяташ, че трябва да заминат. Дон?" – попитах аз. Той наведе за секунда очи и каза: "Двеста."

Цифрата ми се стори малка, но и при такива условия можеха да се вършат подвизи.

И така, това беше повратна точка за нас. Имах невероятното усещане, за вълнуващи събития. Накрая отделихме време за обща молитва и благославяне на студентите, които се пръскаха в различни посоки.

Последни си тръгнаха Дон и Даяна с бебето си. Те запалиха своя микробус "Форд" и се отправиха към предизвикателния Мюнхен.

Имах чувството, че сме в навечерието на нещо много голямо.

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

ОПАСНОСТИТЕ. КОИТО КРИЕ УСПЕХЪТ

Ние нямахме и най-малка представа за това. когато се впуснахме в приключението, което ни предстоеше.

Беше мрачен студен ден две години откакто Дон Стефанс за първи път спомена за изпращането на доброволци на Олимпийските игри. Аз си мислех за огромната хайделбергска типографска преса и се притеснявах, че няма къде да я поставим. Пресата тежеше 2 тона, а ние искахме да отпечатаме около 1 милион листа и брошури за раздаване на посетителите в Мюнхен. Отдавна се бяхме снабдили с пари за хартия и мастило и единствения проблем беше. че нямахме място, където да поставим гигантската машина. Всичко трябваше да бъде подготвено, набрано и отпечатано за две седмици.

Разбира се търсенето на място за типографията беше само малка част от проблема. Стотици младежи се готвеха да заминат за Мюнхен. Дон беше предложил само 200 души, но след кратка обиколка в САЩ. Канада, Южна Африка и Европа се оказа, че желаещите са близо 1000. а ние все още нямахме място къде да ги настаним!

Дон беше ходил няколко пъти до Германия, за да търси места за преспиване. По време на първото си пътуване преди две години той разбра, че всяка по-голяма сграда на два часа път от Мюнхен вече е ангажирана.

"В крайна сметка трябва да намерим гараж или нещо подобно, за да можем да вземем типографията на колела.

Това беше последното решение на Дон и аз като луд се опитвах да намеря незабавен отговор на нуждата ни.

В действителност не се тревожех толкова много нито за пресата нито, за спането на младежите. Все нещо ще се обърне, ще се промени-винаги е ставало така. Бяхме открили формулата и тя беше подходяща: "Всичко е готово и всеки християнин трябва да го открие." Аз си спомних: "Само вземете думата, словото от Господа за онова, което Той иска да направи, изкажете това слово на глас и гледайте как то ще се превъплъти в истина."

Преди година, може би месец преди да се роди синът на Дейвид, Бог ни говори да купим хотел "Голф". До този момент, всичко което YWAM притежаваше бяха няколко пишещи машини, малка, вече остаряла типографска машина (значителна стъпка напред от времето, когато Боб и Лорейн ни помагаха в издаването на първия ни вестник) и няколко каравани с коли купени на старо. Но Бог беше казал да купуваме и ние го заявихме. Аз настроих ума и духа си да не се съмняват, че необходимите пари ще дойдат при нас точно на време.

Всяка седмица пристигаше по някаква сума, предназначена за закупуването на хотела. Всички ние също дадохме своята част, дори децата. Ние с Дар решихме, че Бог иска да продадем нашето "гнезденце" - къщата ни в Ла Пуенте и да прибавим парите към сметката. Така и направихме. В последния ден, когато трябваше да се издължим, все още ни липсваха 10 000 долара. Аз отидох до пощата, за да проверя за последен път няма ли нещо за нас, преди да платя. Там. в нашата пощенска кутия ни чакаха дарения от няколко души, които вярваха в онова, което бяхме започнали. Беше ми трудно да повярвам-цялата сума беше 10 060 долара! Просто за куриоз четири поредни дни след като платихме цялата сума, проверявах пощенската ни кутия, но не пристигна нито цент.

Аз просто знаех, че настаняването в Мюнхен ще бъде уредено, и място за типографската машина ще се намери. Но си мислех, че би било по-добре всичко да се установи по-рано. защото до Олимпиадата оставаха само шест месеца. След няколко дни позвъни телефонът. Беше Дон: "Лоурън, мисля, че намерихме място за типографската преса и за хилядата деца!" "Еха! Това е чудесно! И къде е мястото? Къмпинг? Мотел?" "Ами. . .не, в един замък."

Когато Дон изрече думата "замък", усетих познатото вътрешно вълнение. Беше абсурдно, но докато той описваше замъка за продан. аз вече знаех, че той е за нас. Когато Дон затвори телефона започнах да се моля да купим онзи замък, защото знаех, че той не беше само за временно пребиваване по време на Олимпиадата, а трябваше да стане наша база в Германия. С всеки изминат час ясното "да" вътре в мен ставаше все по-силно. След няколко дни се срещнах с Дон Стефанс в Мюнхен и заедно отидохме да разгледаме замъка. Пътувахме около час през равнина, осеяна с ферми, към село Хурлах. Завихме надолу по пътя и го видяхме, изправен като гигант на хоризонта. Нашият замък! Имаше двойна кули с бойници. Преминахме през портите и спряхме пред масивна, покрита с орнаменти врата.

"Огромен е!" - прошепнах на Дон. Позвънихме и скоро излезе управителката, която ни разведе из сградата. Всичко беше в блестящо състояние. Замъкът бил построен през XVI век и сегашния притежател, група за социално подпомагане на деца, беше модернизирал сградата на цена, превишаваща два пъти исканата сума за продажба. Имаше стаи и бани достатъчни за 300 души. Но с различните тавански помещения и двата акра земя бихме могли временно да приютим много повече. "Казахме, че се нуждаем от гараж и тук има - усмихна се Дон. - Достатъчно голям е. за да вместим нашата Хайделбергска преса. "А вън, - казах - можем да разпънем палатка, за да организираме многолюдни срещи и да провеждаме обучение на младежите.

Върнахме се в Мюнхен с немски преводач и се срещнахме с притежателите на замъка, за да уговорим условията. Чух се, че употребявам термини, които не знаех и които ми ги даваше Господ. Решихме да заплатим част от сумата през седмицата, а следващата Вноска да направим към края на август, което съвпадаше с нашите планове за Олимпийските игри.

След няколко минути излязохме с ключовете В ръце. Всичко беше толкова лесно! За една седмица парите за депозита пристигаха от нашите европейски приятели. Вярата ни растеше. Няколко дни по-късно пресата беше настанена в замъка и печатарите започнаха да отпечатват Благовестието на немски, английски и френски.

В началото изглеждаше така, сякаш тази идея не беше от Бога. Случи се не за дълго след като Дон се премести в замъка през март 1972 година, само четири месеца преди игрите. Аз обикалях из Тихоокеанското крайбрежие, за да ангажирам млади хора, желаещи да дойдат за три седмици в Мюнхен. Пътувайки от страна в страна, наистина не очаквах онова, което направи Бог отчасти, защото Неговата дума нямаше какво повече да каже за Олимпийските игри. Бог ни подготвяше за все още далечни събития.

Летях от Сеул за Хонг Конг и стюардесата току-що беше прибрала остатъците от обяда ми. Летяхме на юг към Жълто море. Дигнах щората на люка и погледнах: там някъде се простираше земя, която трябваше да е Китай. Наближавахме Шанхай.

Изведнъж Божият глас се вряза В мислите ми: "Време е да тръгнеш по набелязания път, да Вървиш след кораба."

Бях като вцепенен.

Ти ли си, Господи?" - беше автоматичният ми въпрос. След Хюрикейн Клио на Бахамските острови аз осъзнах, че нашата мисия има двойствен характер-да обичаме Бог и да помагаме на хората, а корабът би трябвало да бъде като съвършен инструмент за осъществяване на тази идея. Но тази мисъл ме зашемети. Можех донякъде да си представя какво влече след себе си един кораб-търсене на подходящ екипаж, който да отговаря на международните изисквания за мореплаването, трупане на невероятно голяма сума пари за поддържане и оборудване с провизии на кораба за милосърдие. Отново се обърнах към Него:

"Господи, ако ми казваш, че е време да започнем, моля те, помогни ми да се уверя."

Нямах никаква представа колко висока би могла да бъде цената. Няколко седмици по-късно бях в Нова Зеландия и се радвах на завръщането си в тази красива страна със зелени хълмове и множество кораби, обсипали пристанището. Тук бях научил толкова много за Божиите пътища, тук се срещнах с Калафи Моала, Джим и Джой Дауеън и с много други хора, които бяха толкова скъпи за мен.

Сега имахме организирани курсове за лидери на YWAM. Разказах на студентите за преживяванията си на Бахамите и в самолета, когато прелитах над Шанхай. Водеше ли ни Бог към някакъв кораб?

Шестима от нас се събрахме, за да се молим: "Господи, нуждаем се от помощта Ти. Ти знаеш колко трудно би било само набирането на подходящи хора.."- каза някой.

И тогава се почука на вратата. Отидох да отворя. На вратата стоеше около 30 годишен зрял мъж. "Какво желаете, сър?" - попитах аз, поглеждайки през рамо към моите приятели, които чакаха.

Човекът започна да говори така, сякаш току-що беше спрял за минута и сега продължаваше прекъснатата си мисъл: "Защо Бог би призвал към мисионерство някой, който не е опитен?"

Беше глупав въпрос, но желанието в духа ми ме накара да слушам Внимателно. Отворих широко вратата и го поканих да влезе.

"Какво искате да кажете с това "неопитен"?" - попитах. "Искам да кажа, че всичко, което познавам е морето. Бил съм главен инженер и командир на търговски кораб, но скоро разбрах, че Бог ме призовава към мисионерство! Само че тези неща не могат да се вършат едновременно, нали?

Разбира се, всички бяхме шокирани от директния начин, по който Господ ни отговори. Морякът търсеше работа, каквато не можехме да му дадем, но неговото идване по време на нашата молитва за водителство, беше наистина нещо вълнуващо. На първо място в бизнес плана ни беше Мюнхен, но вече знаехме, че Бог ни беше дал разпореждане за утрешния ден.

Втурнах се към къщи, за да споделя с flap какво се беше случило и да тръгна към Германия. Нямаше да имам достатъчно време, за да посетя Калафи, Тапу и двете им дъщерички. Те имаха 25 души, но бях сигурен, че Калафи работи много успешно.

Дар, аз и децата ни по на 4 години и 18 месеца завихме от главния път от Мюнхен и се отправихме към замъка. Само за една седмица стотици млади хора ще дойдат практически от всеки континент. Заспалото селце и няколкото магазинчета щяха да бъдат просто наводнени от младежи, които се разхождат покрай хижите и бялата католическа църква с раници на гърба.

"Представяш ли си. Дар - казах аз, насочвайки колата към замъка в Хурлах - тук живеят само 1000 души, а ние ще увеличим два пъти населението му само след една седмица." "Да, а ти. Лоурън Канингъм, осъзнаваш ли. че преди десет години ми каза, че целта на живота ти е да видиш хиляди млади момчета и момичета прегърнали идеята на евангелизма? Ето. те ще се съберат!" - усмихна се Дар.

Това беше интересно, но незадоволителна забележка, защото това вече бяха осъществени цели.

Спряхме пред орнаментираната врата. Дон сигурно ни очакваше. Той и неговата съпруга се втурнаха да ни посрещнат, последвани от двегодишната им русокоса кукла.

"Елате отзад!" - припряно каза Дон. - Имаме изненада за вас.

Зад замъка върху поляната беше издигната голяма палатка.

МЮНХЕН: ЕДИН СВЯТ В УМАЛЕН ВИД

Планът за предстоящите три седмици беше прост. Всеки ден 500 души под ръководството на Дон Стефанс трябваше да бъдат по улиците на Мюнхен, докато останалите 500 под мое ръководство щяха да останат в замъка за слушане на лекции, четене на Библията и молитва. На следващия ден групите щяха да си разменят местата. Тези, които щяха да заминават за Мюнхен трябваше да стават в 5.00 часа сутринта, да закусват във влака и да се връщат в полунощ. Надявахме се, че ще можем да организираме маршове, а към края на третата седмица да проведем музикален фестивал.

Още първия ден на нашата кампания се сблъскахме с най-лошата съпротива, която бихме могли да си представим индиферентността. Бяхме като неканени гости. Атмосферата в Мюнхен беше карнавална. Беше трудно да не се подадем на изкушението да прекратим опитите да говорим на хората за значими неща. Спортът се беше превърнал в гигантски идол. в краката му беше целия свят. Компетентността относно атлетиката беше отговора на мира и братството. Немските власти забраниха провеждането на маршовете, които бяхме планирали и ни изведоха извън Мюнхен за осъществяването на музикалния фестивал.

Наложи се да импровизираме. Разделихме се на малки групи, които ходеха по училищните лагери, по парковете, където младите комунисти и пръснатите по улицата хора се събираха, за да се отправят към Олимпийските площадки и стадиони. В селцето на атлетите нашите младежи говориха с граждани оттатък Желязната завеса. Когато откривахме някой, който искаше да знае повече, водехме го в кафене или сладкарница, където разговаряхме за Исус.

Получавахме добри резултати, но нещата се придвижваха много трудно. Работихме вече две седмици, а си оставаше все същия голям проблем. В тази уж безгрижна атмосфера все още се ширеше безразличието и незаинтересоваността. Получавахме добри резултати. Всичко се промени, когато идолът на световното братство чрез спорта се счупи и падна. Беше рано сутринта на 5 септември. Аз говорех в палатката, когато се разнесе шепот, а лицата на всички потъмняха разтревожени от нещо. Накрая един смелчага се приближи и подаде бележка. Прочетох я без да повярвам на написаното. Арабски терорист се беше вмъкнал в спортното селце, убил двама израелци и взел като заложници още девет. Отбелязах това пред аудиторията и започнахме да се молим.

Разделихме се на групи и молехме Бог по някакъв начин да извлече доброто от тази трагедия. По-късно научихме, че 500-те души, които бяха в града с Дон са правили същото, независимо от това къде се намират. Те коленичили навън по градинките, далеч от оградените с кордон от полицаи райони, където терористите държали заложниците. Други коленичили по тротоарите в стария Мюнхен, трети в нашето кафе. Така всички ние затаихме дъх заедно с останалия свят.

Драмата приключи бързо с експлозив от жестокост - бяха убити 9 израилтяни, 5 араби и един немец.

След полунощ карнавала на Олимпийските игри се превърнал в погребение. Хората се почувстваха излъгани, изгубени. Изведнъж нашите младежи бяха приети, защото бяха в Мюнхен като емисари на надеждата. Ние плачехме с ридаещите и ги убеждавахме, че Исус Христос е отговора на трагедиите като тази. И сърцата се отвориха още същия ден на терористичното нападение млада израилтянка от YWAM приведе млад арабски мюсюлманин във вярата на нейния Месия.

Дар и аз не можехме дълго да стоим настрана и трябваше да отидем в Мюнхен с останалите. Стояхме заедно с групата на входа към Олимпийския стадион и пеехме като насочвахме вниманието към Господа. Един по един хората запълваха амфитеатъра и мълчаливо ни слушаха. След като свършихме около 20-годишна атрактивна млада германка се приближи и ни попита: "Вие сте Христови хора?".

Дар и аз едновременно отговорихме с "да". Видях как силна надежда, жажда и очакване обгърна момичето. "Аз не съм Христови хора, но искам да бъда." - изрече тя на неправилен английски.

Заведохме я в кафенето и я представихме на Дон. който свободно говореше немски. Открихме, че тя беше обикаляла Европа, опитвайки се да открие смисъла на живота. Онази нощ тя го откри, отбелязвайки събитието с потреперващи от ридание рамене.

"Сега аз познавам Исус. Аз също съм Христово дете!" След трагедията с израелските атлети властите в града промениха мнението си за нас. Един офицер от полицията казал на Дон:

"Вие християните сте единственото добро нещо, което се е случвало тук през последните три седмици". Сега вече ни позволиха да организираме марш, дори ни подариха огромно количество цветя, които да раздаваме, докато прекосяваме сърцето на града. От своя страна ние отпечатахме 1000 вестника на нашата Хайделбергска преса, разположена в гаража към замъка.

Листовете бяха буквално разграбени от ръцете ни. На тях бяхме отпечатали снимките на арабина и на израилтянката от YWAM, застанали рамо до рамо и прокламиращи, че единствения отговор за световното братство е Исус Христос. Трите седмици на Олимпиадата изминаха, като завършиха с драма, която Мюнхен никога нямаше да забрави. Тези три седмици приключиха и за нас. Те ни бяха направили съучастни на човешката болка, но ние усетихме, че те отбелязаха едно ново начало. Чрез голямо дарение успяхме да платим сумата за замъка и вече знаехме, че имаме място в Германия, където ще можем да пуснем котва. Малко преди да съберем палатката направихме дискус. при който младежите в зависимост от водителството, което имат и от следващите им планове, можеха да пускат пари в торбата или да вземат пари от нея. Много от тях се нуждаеха от пари. за да прелетят голямо разстояние, защото бяха решили да заминат за един от нашите 20 центъра и да работят за YWAM. Други пък предпочетоха да постъпят в едно от трите училища, които се бяха появили, следвайки нашия Лозански прототип. Почти всеки се нуждаеше от средства, за да телефонира у дома и да обсъди новите си планове с родителите си. понеже ние наблягахме на поддържането на връзките с домашните, с църквите, а това означаваше, че ще се водят транс-атлантически и транс-тихоокеански телефонни разговори.

Краят на Олимпиадата ми позволи отново да се съсредоточа върху следващия въпрос, за който имах нужда от водителство - корабът.

Аз някак си знаех само какво да представлява корабът: да е дълъг 500 стъпки, да приюти няколко стотин души. да има място за училище и голям карго трюм, за да превозват различни неща за нуждаещите се по пътя хора. На борда трябваше да имаме медицински екип и стотици млади хора, които да слизат по пристанищата и да разнасят Благовестието. Щяхме да боядисаме кораба бял. за да символизира Божията чистота.

Когато трети човек ми каза, че има плавателен съд, наречен "Маори" за продан в Нова Зеландия, започнах да си правя бележки.

През април 1973 година, т.е. 13 месеца след като Бог ми каза да следвам кораба, аз се отправих към Нова Зеландия, за да разгледам "Маори". Вече бяхме намерили капитан и квалифицирани хора за екипажа, които даже бяха в Лозана и се учеха в училището.

Кацнахме в Уелингтън. Самолетът направи последна обиколка по пистата и ние слязохме на летището с изглед към града, изглеждащ като Сан франциско.

След това го видях. Можеше да бъде само "Маори", защото изглеждаше точно така както ми го бяха описали приятелите: черен кораб, дълъг около 450 стъпки с бяла горна палуба и оранжево-син кил, спокойно врязан в хълмовете. Помислих си с убеденост:" Аз гледам нашата съдба!".

Представителя от Съюза на Корабоплавателната Компания и един от нашите директори В Нова Зеландия бяха с мен. докато се катерех по трапа на "Маори". Действително чудесен съд. Три горни и два долни етажа с места за 920 души и голяма палуба за коли, която можеше да побере 120 тона товар. Имаше ресторант, място за отдих и малка медицинска манипулационна. Аз. без дори да се замислям, знаех, че това е корабът който чакахме.

Нямаше дори и намек за това, че аз пристъпих към най-тъжната грешка, която можехме да допуснем при търсенето на Божия глас. Това е иронична грешка, която се прояви по-късно и точно тогава, когато всичко вървеше отлично.

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТ

МЪЖЪТ В СЯНКАТА

По същото време получихме и насърчение. Позвъни ми английски бизнесмен и ми каза, че Бог му е открил да направи нещо за YWAM. Сумата, която той изпрати беше повече от достатъчна, за да внесем депозита. Уоли ми телефонира, за да ми каже, че се разнесли истории из Ново-Зеланската преса, че някакъв млад мисионер претендирал че Бог му казал да купи "Маори". Корабът бил дълго използван и се беше превърнал в нещо като символ на страната. Хората бяха заинтригувани от нашата история и скоро всички новозеландци знаеха за нашата сделка.

Започнахме да ставаме самоуверени. На фона на успеха, който ни беше даден преди, тази самоувереност ни се струваше осъдителна. Направихме няколко изявления в пресата, като наблегнахме на факта, че Бог не само говори на своите хора, но и промисля за тях. На вестникарите им хареса, а едно заглавие гласеше: "Младежите казват:Бог ще ни даде кораба!". Договорихме се корабът да отплува веднага щом издължим цялата сума и да се отправи към Калифорния. Трябваше да пристигне за около месец, тоест в средата на октомври, или два месеца след два месеца от сегашния момент. Бях започнал да хвърча на Високо. И защо не? Всеки ден пристигаше по нещо необходимо: или желаещ да постъпи В персонала, или пари, или дарения; една компания обеща да ни даде безплатна боя, за да боядисаме"Маори"В бяло; Вътрешният декоратор на кралица Елизабет II обеща безплатно да ни даде съвет за Вътрешното оформление; няколко фермера ни обещаха жито и месо. които да раздадем на нуждаещите се. И най-Важното-бизнесмен от Манила обеща да поеме остатъка от цената. Всичко, което трябваше да направи беше да изнесе част от фондовете си от Филипините.

Нещата се развиваха бързо. Всички тези административни задължения ме караха да ускорявам ход. Един ден започнах да чувствам необходимост да намаля скоростта, имах нужда от една седмица, за да остана насаме с Господа в пост и молитва.

Тази седмица всичко се промени.

Седях тихо и се молех, а Библията ми беше отворена на Посланието към евреите. Изведнъж от страницата сякаш се отделиха 26-ти и 27-ми стих на 12-та глава: Още веднъж Аз ще разтърся не само земята но и небето. А това "още веднъж" означава премахването на ония неща, които се клатят.... за да останат тия, които не се клатят.

Сякаш скала притисна стомаха ми: " О, не! Надявам се, че това не се отнася за кораба!".

На следващия ден, не малко притеснен, позвъних в калифорнийския ни офис, където работеше Джим Даусън. "Нещо ново за кораба?" - попитах аз. "Нищо няма, Лоурън." "Нашия манилски бизнесмен прехвърли ли вече парите от филипините?"