Библейска Мисия "гедеон"

Една сутрин се опитах да анализирам своята неудовлетвореност. В мое отсъствие Дон беше работил чудесно. От цяла Европа пристигаха рапорти за това колко изобретателни, съзидателни и новаторски настроени са всички, които са били под негово ръководство.

В момента Дон говореше на студентите за предстоящата работа през лятото. Изведнъж улових върху себе си неуверения му поглед. Можех да прочета мислите му: "Май трябваше да съгласувам всичко с него."

Дон продължи да говори и аз осъзнах, че тук лидер беше той, а за мен беше време да продължа напред с нещо ново. Беше странен период за мен, въпреки че Бог ясно ме извеждаше от една област, но не толкова ясно ме водеше към друга. Изглеждаше сигурно само това, че не бива да оставам в Европа, но от друга страна бяхме изгубили кораба.

Един ден, докато седях В любимия си люлеещ се стол В нашия апартамент се обади Уоли Уендж от Нова Зеландия. "Лоурън. реших, че би искал да знаеш . . . днес "Маори" беше изваден от морето. Бил е продаден за старо желязо на някаква Тайвандска компания. Някои от нашия екипаж стоят на дока и наблюдават как издърпват кораба.

Сложих слушалката, погледнах към покритите с мъгла планини и почувствах същата безпомощност, която ме беше изпълнила след като умряха леля Сандра и леля Арнет от рак. От стаята на Керън и Дейвид долиташе щастливо бърборене. Влезе Дар с чаши димящо какао и аз и казах за обаждането на Уоли. "Маори" е мъртъв, мъртъв, Дарлийн."

Тя не каза нищо. Ние просто седяхме мълчаливо и гледахме януарския пейзаж навън. Отново усетих болката, която ме съпътстваше през изминалите 4 месеца от момента, когато Бог каза, че ще разтърси всичко, което може да бъде разтърсено. Никога не се бях чувствал толкова объркан, без път и посока. "Знам. скъпи. Ние изгубихме брадвата си."

Веднага се сетих какъв принцип на водителството имаше предвид Дарлийн. Дънкан Кемпбъл. който от 3 години изнасяше лекции в нашите училища ни разказа за Илия и неговото училище за пророци. Един от учениците му си изгубил брадвата и Илия го изпратил да се върне на мястото където за последен път е бил с нея. Там, в онази точка, Бог отново му дал инструмента, от който имал нужда. Както каза Дънкан, понякога и ние си губим брадвите, тоест нашия най-остър инструмент, необходим за служението ни: ясния Божи глас. Би ни помогнало само връщането назад до състоянието и мястото, когато за последен път сме чули острия Божи глас.

Къде беше последното място, когато чухме Бог да ни говори? Видях го много ясно.

"Няма съмнение, Дар, - казах аз - Последното място, на което ние бяхме с брадвата си беше Хавай по време на нощното ни молитвено бдение. И какво ни беше казал Господ?

Бяхме се събрали за да го питаме за "Маори". но освен за него Той ни каза за светла къща на Тихия океан Върху Големия остров.

Дар и аз започнахме да разговаряме и останахме до късно след обед, какаото ни изстина непокътнато върху масата, а ние продължавахме да си спомняме отделни думи. дадени по толкова мистериозен начин на различни групи. Бог беше казал за крайбрежието Кона на Големия Хавайски остров за голяма бяла къща на хълм, за ферма, за нов вид училище... дори и за бял кораб в залив. Беше сигурно, че брадвата ни се намираше там.

Бяхме заинтригувани от идеята за светлата къща, предназначена за работа в Тихоокеанското крайбрежие и Азия. От известно време бях наясно колко големи са нуждите на този район, в който живееше 60% от населението на земята а само 1% от азиатското население имаше лично общение с Христос.

И двамата вече разбрахме, коя ще бъде посоката на новото ни приключение, хоризонтът пред нас се разясни-Хавай беше отправна точка за Азия. "Ще се преместим за постоянно в Хавай" - казах аз.

Дар се засмя, когато казах "за постоянно", мислейки за деветте години прекарани заедно в палатки, класни стаи и лагери. Домът за нашите деца бяха куфарите и снимките на близките ни. залепени от Вътрешната страна на капаците им. Смяхме се заедно с нея, беше ни леко, защото Видяхме пътеката пред нас.

Тогава не знаехме колко трудно ще бъде да извоюваме парчето земя, предназначено да ни служи за отправна точка към Азия.

КАЛАФИ СЕ ЗАВРЪЩА У ДОМА

"Най-сетне ще се радваме на красив изглед – отбеляза Дар."

Тя беше права. Над нас се издигаше върху Хуалалей, някогашен вулкански кратер, благодарение на който ние имахме действително плодоносна земя. Пред нас се простираше блестящият в тюркоазено синьо залив на Кона. Просто си представях как би изглеждал голям бял кораб закотвен там.

Заехме се с почистването. С мачете в ръка се запътих към джунглата, която някога е била декоративна тропическа градина около басейна. Около стотина души студенти в настоящото наше училище атакуваха мръсотията наоколо.

Унесен от сеченето и скубането на дебелите стебла на плевелите, си мислех, че резултатите от нашето нощно търсене вече бяха доста забележими.

С някои малки изключения всички детайли от мозайката, дадени ни от Бога. бяха намерили своето място. Действително се намирахме на Голям остров, както беше пророкувало момчето с русата брада. Вече имахме 55 акрова ферма. Един човек се беше приближил до мен и съвсем неочаквано заяви, че Бог му е казал да ни я даде. А бялата къща на хълма, която видяхме тогава, сега беше наша собственост и в нея бяха настанени лидерите на студентите от нашето DTS-училище за подготовка и обучение на Христови последователи.

На пръв поглед изглеждаше така, сякаш си бяхме изпълнили задачите. Но тогава защо ние с Дар все още не можехме да си позволим почивка? През последните три години на Големия остров ние и двамата почувствахме, че има още нещо. Един ден, може би преди година, аз открих защо трябваше да продължим. В главата ми изпъкна въпросът: "Лоурън, провери ли дали се отзоВаваш на първия Божи призив към теб?"

Това беше принцип във водителството, който аз бях разкрил. Редовно трябваше да сравняваме развитието си с отделните срокове в дейността ни. Моето призвание беше ясно: Да проповядвам двустранния характер на благовестието, на Евангелието. Чрез Исус можем да обичаме ближния си като самия себе си. И тогава се запитах до колко е успешно разпространението на истината за двустранната любов по света.

Дадох си сметка, че не си бяхме свършили добре работата по отношение на помощта към ближните ни. От Бахамските острови аз мечтаех за кораб, който да предприема милосърдни мисионерски пътувания, за да се помага на нуждаещите се едновременно с това ние да се научим да обичаме хората. Нашето първо усилие към тази цел беше положено на олтаря. защото то лиши Исус от славата Му. Но ние бяхме получили насърчение да се държим за мечтата си. Едно нещо имаше голямо значение за мен - някъде из кутиите с багажа се намираше малка метална табелка, която ми изпрати мама. На нея пишеше:

"Не се отказвайте от кораба!".

Бяхме работили упорито върху втората част от двойствеността - да обичаме Господа своя Бог с цялото си сърце, с целия си ум и сила. Благовестието често беше споделяно на големи митинги или по църквите. Но светът използваше толкова много други различни начини за разпространяване на посланията си: изкуствата, семейството, образованието, радиото и телевизията, пресата, бизнеса, правителствата.

И тогава в главата ми сякаш експлоадира една идея-защо да не започнем да обучаваме младите хора. особено азиатци и островитяни, за работа в абсолютно същите области от комуникациите. Целта ни ще бъде да внедрим тези младежи в потоците, манипулиращи мисленето на обществото и това ще бъде още един фактор от нашето развитие. По време на обучението ще наблягаме както на общуването, така и на умствените знания, общуването с Бога и с всички останали хора. Бихме могли да ангажираме експерти, които периодически да пристигат тук и да живеят заедно със студентите, за да ги обучават и чрез практиката.

И ето, че стояхме на мястото на нашия "университет". "Имаш чувство за хумор. Господи" - продумах аз на глас и продължих да сека с мачетето. Спомних си как Харвард, Пристън и Иейл са били създадени отначало само в мечтите на хора, желали да поставят духовното обучение но първо място. Сигурно това беше някакъв начален процес. И ето го нашия PACY, Тихоокеански и Азиатски Християнски Университет, който започваше с нещо много респектиращо -започвахме не с нещо друго, а с убеждението, че Бог, Който дава е с нас.

Засега, обаче, все още се занимавахме с почистването на земята и с поправка на постройките. Дейвид дотича при мен с шестгодишен ентусиазъм, за да ми съобщи, че току-що е пристигнал някакъв трактор. Оставих мачетето, хванах сина си за ръка и се запътихме да видим трактора. За част от секундата надникнах в бъдещето. Видях хиляди млади мъже и жени, които един ден щяха да се разхождат по тези същите земи, а след това щяха да се пръснат по света като мисионери, пратеници на Божията милост.

Земите наоколо ни създаваха проблеми, но хотелът беше по-зле. Ние с Дар и децата го обиколихме целия метър по метър. "Представи си само, тук има 99 стаи и 100 тоалетни" - казах аз. "И всички в окаяно състояние - продължи тя да върви напред."

Нашето семейство имаше специална задача за след обеда - трябваше да намерим няколко стаи в комплекса, които да ни служат за дом. Но въпреки усилията ни, не се спряхме на нищо, защото навсякъде се сблъсквахме с разруха и мръсотия. Повечето от дървените части бяха проядени от термити, навсякъде гъмжеше от дървеници и плъхове, които влизаха и излизаха отвсякъде.

"Казах ти, че ако се омъжиш за мен, ще живееш много непретенциозно. Дар, Но чак така... Не виждам как ще успееш да създадеш домашен уют за децата...

Говорех сериозно, защото наистина не виждах как ще се справи жена ми. Бяхме женени вече 14 години, но никога не бяхме имали собствена кола или мебели. Откакто пристигнахме в Хавай се бяхме местили 18 пъти за три години! "Не се притеснявай, Лоурън! - отговори Дар. - Всичко ще изглежда съвсем различно, след като се почисти."

Най-накрая Дар избра три стаи на третия етаж, в мотела. Те бяха свързани помежду си с врати и в една от тях имаше килим, който преди е бил син. Когато Влязохме в банята, останах с впечатлението, че тя никога не е била мита.

Но нашите студенти бяха упорити. За две седмици момичетата почистиха всичките 100 тоалетни, а момчетата се специализираха в прането на килими. Младежите работеха на две смени - дневна и нощна, обикаляха от стая в стая. перяха, чистеха.

Най-после Дарлийн и аз, заедно с децата прехвърлихме хълма, който се извисяваше над последното ни прибежище-селото Комула Кона. Оставихме куфарите върху прясно почистения ярко син килим и погледнахме през прозореца, откъдето се виждаха върховете на кокосовите палми и бляскавия залив. Дар вече беше извадила чашите и снимките на децата.

"Ето ни и нас. деца. Нека си направим дом" - каза тя, като им подаваше символите на дома.

Няколко дни след като се преместихме аз седях на верандата и разговарях с проф. д-р Хауард Малмстад.

Един от принципите които ние използвахме при следване на водителството е търсене на потвърждение, подобно на крайпътните знаци, които трябва да следваме ако сме на непознат път. Хауард Малмстад беше водещ учен и професор в Илинойския Университет, когато се срещнахме за първи път в лагера Урбана.

Докато седяхме в шезлонгите, които в Хавай се наричат ланаи. аз обясних на Хауард, че Бог ни води към създаването на университет, който трябва да бъде място за обучение на млади хора да познаят Бога и да Го правят познат в различните влиятелни области от живота на обществото. "Знам - кратко каза професорът - Бог вече ми каза."

Хауард се впусна да разказва как му предложили да го представят за президент на Средноевропейския университет. Когато се молел за това предложение в съзнанието му се загнездила мисълта, че ще трябва да замине за Хавай. Когато професорът попитал Господ защо точно Хавай. Бог му отговорил:

"Ще дам университет на YWAM. Той ще бъде на Хавайските острови, а ти ще вземаш участие в създаването му."

Колкото и насърчително да изглеждаха нещата в тази посока имаше области, в които не се чувствахме толкова сигурни. Най-заплетени бяха нещата в живота на Калафи. За две години той беше затънал в ужасни неприятности.

Първият предупредителен сигнал относно Калафи беше пристигнал преди четири години(1973) по време на конференцията в Осака. когато той спомена за семейни проблеми с Тапу. След година се срещнахме отново на следващата конференция. Вечерта намерихме тиха стая затворихме вратата и те ни разказаха тъжната история на "семейния проблем", който започваше с едно момиче.

"Само я целунах. Лоурън - обясняваше Калафи - Никога не сме отивали по-нататък. Изповядах това пред Тапу и пред другите лидери и си мислех, че всичко приключи.

Но Тапу е била дълбоко засегната, тя не можеше да забрави измяната. Имаше и други подробности, които ние с Дар не пожелахме да чуем. Молихме се и с двамата; те плакаха и се разкайваха. Отначало си помислихме, че всичко вече е сторено и отминало, но все още имаше нещо което не е наред. Не можех да го определя, но знаех, че все още съществува слабо място. Опитах се да взема Тапу и Калафи с нас на Хавай, за да участват в организирането на следващото училище, но Калафи отказа с думите: "Не, наехме къща в Калифорния и мисля, че известно време ще се отдръпнем от служението. Искаме да обновим брака си... " Не ми прозвуча много убедително, но не възразих.

Докато те бяха в Калифорния нашите страхове се оправдаха. Дойде писмо от родителите на момичето, с което Калафи започнал да се среща. Те се страхуваха, че връзката им се е задълбочила. Научих, че и Тапу се среща с някого. Отлетях за Лос Анджелос, за да говоря с Калафи. Дадох му възможност да говори откровено, но той не го направи. Според него всичко, което знаех, е само злонамерена клюка.

Когато се върнах на Големия остров отново ми се обадиха родителите на момичето. Сега вече знаех, че ще трябва да застана на твърда позиция срещу приятеля си.

Намерих го у тях: "Калафи - казах и чух резонанса от транс-океанската телефонна линия - трябва да осъзнаеш сериозността на това, което правиш! Върни се! Все още не е прекалено късно." Отговорът му беше само едно ужасно мълчание.

Следващата седмица получих писмо. Отворих го и прочетох: "Уважавам Бога, Лоурън, но не мога да бъда Хипократ "лицемер". Не се опитвай, моля те, да се свързваш с мен за известно време." Сълзи напълниха очите ми. Но аз не се бях предал. Помнех времето, когато настойчивостта ми възобнови изгубената връзка между мен и леля Арнет, звъних и, докато накрая тя се съгласи да се срещнем.

След няколко месеца се видяхме с Джой Даусън и застанахме пред Господа с ходатайствена молитва за Калафи. Не се срамувахме от сълзите си, защото почувствахме, че Бог ни дава още една възможност. По-късно разбрахме, че по време на нашата молитва Калафи е бил в бара с няколко души. Той бързо се беше потопил в греха и всяка вечер първи започвал да пие и оставал последен, за да може да участва в честите пиянски сбивания. Започнал дори да носи пистолет. Онази нощ той бил в любимия си бар и се състезавал в пиенето когато до него се настанило някакво момиче. Надвиквайки музиката, то започнало да му разказва как един път присъствало на митинг с Били Грейам и при повикването излязла напред. Калафи изненадано я погледнал: никой от новите му приятели не знаел за неговото минало. Момичето казало на Калафи, че би искала още веднъж да застане пред възможността да избира, защото ужасно се страхувала, че ще умре и ще отиде в ада. При тези думи Калафи изкрещял: " Господи върни ме обратно!"

Заедно с Дарлийн бяхме отново в Лос Анжелос. Решихме да отидем с надеждата, че ще имаме шанса да открием Калафи в дома му. Пристигнахме точно в момента, когато той се появи, за да си събере нещата; беше решил да се изнесе, за добро. Видях в него твърдост, която не знаех, че съществува.

Попитахме го за Тапу, но всичко което той знаеше беше, че тя пее в някакво нощно заведение в Ингълууд. Той не знаеше къде живее тя, но предполагаше, че може би в апартамент в един от северните булеварди.

Дар и аз подкарахме колата към Ингълууд и се чувствахме доста глупаво, защото не знаехме как бихме могли да открием някого в това стълпотворение от апартаменти. Не ми оставаше нищо друго, освен да помоля Бог да ни заведе при Тапу. защото Той знаеше къде живее тя.

Трудно ми е да опиша онова, което се случи след това. Трябваше ми доста време за да повярвам на видяното. Карахме на изток по булевард Империал и молехме Бог да ни посочи в коя улица да завием.

Прекосихме Ингълууд авеню и стигнахме до булевард Хоутхорн. Завих на юг към Ингълууд. подминах четири блока и тогава чух, че Святия Дух ми каза да спра.

"Нека опитам в онзи блок" - предложих аз, а Дарлийн веднага се съгласи. Блокът беше двуетажна постройка със зелена замазка и с нищо не се отличаваше от останалите сгради от булеварда. Влязохме във входа като прескачахме счупени играчки и велосипеди. Намерихме едно малко момиченце, което каза, че на втория етаж живее жена, която отговаря на описанието ни. Изкачихме се горе и почукахме на вратата. Тапу отвори, загръщайки се в халата за баня. Очите и се разшириха, но само каза: "Как ме намерихте? Влезте, но не искам да говоря за нищо." Трябва да изляза след малко.

Опитахме се да говорим, но беше излишно. След петминутно неловко мълчание в дневната ние си тръгнахме.

Още през следващата седмица Джой Даусън почувствала, че трябва да пише на Калафи. По-късно научихме, че писмото пристигнало в деня преди приятелят ни да организира парти, посветено на наркотиците. Калафи взел писмото от пощата, влязъл в колата и го захвърлил на седалката. Тогава Бог му проговорил. Калафи Го чувал със собствените си уши и започнал да се изпотява:

"Калафи - казал Бог - трудно е да се живее като християнин. Има само още едно по-тежко нещо - да не бъдеш християнин. Цената, която плащаш, за да Ме следваш е много по-ниска от цената, която ще трябва да платиш ако не Ме следваш..."

Калафи се втурнал към първата срещната телефонна кабина и ми се обади на Големия остров. Свърза се с Даусанови, молил се с тях с часове и така приключили петте месеца на отдалечаване от Бога. След това се върна в Хавай. Усети, че има нужда от време, за да се излекува. За моя радост той се записа в Хавайския университет. През свободното си време Калафи се занимаваше с бизнес, който скоро се разви добре. Калафи никога не правеше нещата наполовина!

Веднъж сподели с мен, че не се бил надявал да се върне отново към служението си.

"Ще ми бъде достатъчно ако Исус ми прости. Искам за известно време само да бъда. а не да правя. . ."

Калафи и Тапу се опитаха отново да се съберат, но опитът не успя. Обадиха се, че са скъсали и са се развели. Калафи отново започна да пие по малко. Когато му заговорих, той пожела да го оставя на мира. С една дума, научихме, че се е оженил повторно и че Леда, новата му жена не е вярваща.

В един изключително специален ден, девет месеца след като научихме за повторната женитба на Калафи, телефонът позвъня. "Може ли да дойдем заедно с Леда да ви погостуваме?"-ме питаше Калафи. Имаше ли нужда от питане? Сърцата ни бяха трогнати. И така, Калафи и Леда. която беше бременна, пристигнаха за вечеря. Джой Даусън беше привършила с лекциите в училището и това беше последната и вечер с нас. След като се нахранихме, Джой придърпа Калафи настрана, а Дар започна разговор с Леда. Момичето веднага се отвори за Исус тъй, както цветето се разпуква, за да приеме слънчевите лъчи.

Погледнах към Джой и Калафи и по приведените му рамене и навъсени вежди разбрах, че той изцяло се отдаваше на Господа. Когато си отиваха аз знаех, че съдбата му отново беше в равновесие, но Калафи знаеше твърде много за Бог и беше преживял твърде много неща с Него, за да живее като балансира по средата.

След известно време Калафи отново ми се обади и ме помоли за лична среща. Видях го как седна с наведена глава и отпуснати рамене, което показваше, че беше готов изцяло да се подчини на Божията воля. Той изля всички болки и вини, които някога преди това не беше изповядал изцяло. И двамата плакахме. Докато се молех заедно с него разбрах, че до мен. разкъсван все още от вътрешни борби, стои един млад мъж, когото Бог ще употребява.

Калафи реши да изпрати писма до всички църкви и бази на YWAM, В които беше работил преди, за да разкаже за греховете си и да помоли за прошка. Той писа и на Тапу. и на семейството си В Тонга, и поиска да му простят.

След Всичко това започнаха да се проявяват изключително интригуващи форми на водителство. Бизнесът на Калафи изведнъж започна да запада. Той се беше заел с две основни задачи, но най-неочаквано се появяваха различни затруднения: ту булдозерът на компанията му ще се счупи, ту пък някоя друга машина ще се повреди. След известно време Калафи започна да се чуди какво да прави, докато един ден му се обади някакъв негов приятел, който го покани да говори пред учебния курс в близката църква. В началото Калафи не искаше да отиде, но Леда го насърчи:

Те не искат да проповядваш, скъпи, а само да им разкажеш какво се случи с теб."

И така, Калафи отиде пред хората и разказа как се опита да изостави Бога, как изпадна в прелюбодейство, след което семейството му беше разбито, и как Бог го изведе отново при Себе си.

Докато говорел, Калафи плачел. За негово учудване мъжът на първия ред паднал на колене, след него друг коленичил, цялата църква избухнала в ридания. Няколко души отдали живота си на Исус. а други възстановили брачните си взаимоотношения.

След тази изпълнена със сила нощ Калафи разбра, че Бог му връща обратно служението. Заедно с Леда започнаха редовно да ни посещават всеки петък вечер, като ни носеха пресни новини. В крайна сметка Калафи се отказа от бизнеса и в съгласие със съпругата си заживяха от това, което Бог им изпраща.

След развода и повторния брак на Калафи си задавах въпроса какво ще стане със служението му. Беше ясно, че разводът не е в съвършения Божи план, но все пак ми се струваше, че той не е непростим грях и Бог ще му даде област на ново служение, Защото дори когато грешим. Бог не си взема обратно дарбите, които ни е дал.

Беше вълнуващо да се наблюдава завръщането на Калафи и постепенното израстване на бъдещия ни университет насред тропическата гора.

"НЕ СЕ ОТКАЗВАЙТЕ ОТ КОРАБА!"

Реакцията ми беше светкавична:

"О, не! Не друг кораб отново! Ще бъде твърде тежко да се работи едновременно върху два големи проекта-университети кораб.

Дон сякаш не ме чу и се впусна в описание на някакъв кораб, който видял във Венеция: "Казва се "Виктория" и няколко пъти съм ходил да го гледам заедно с хората от групата, която водех. Корабът е огромен, но няма никакви светлинки по него, защото генераторът не работи. Това е просто един голям 11000 тонен мъртъв пътнически лайнер, но... може да се купи на безценица, защото е в много лошо състояние. Ще се наложи да се прави голям ремонт, но бихме могли да се справим. Не мислиш ли?"