ГЛАВА ТРЕТА - МОМИЧЕНЦЕТО, КОЕТО ПРОМЕНИ НАШИЯ ЖИВОТ

ГЛАВА ТРЕТА - МОМИЧЕНЦЕТО, КОЕТО ПРОМЕНИ НАШИЯ ЖИВОТ

Много често, само когато погледнем назад, забелязваме нежния хумор, с който Бог ни води. Дори и не предположих, например, че твърдата, бедно изложена, десетминутна проповед на един тийнейджър ще бъде предмет на моя живот в годините, които ми предстояха.

Това беше моята собствена недодялана проповед. Бях на тринадесет години, когато пътувахме от новия си дом в западен Лос Анжелис за среща с мамината част на рода Спрингдейл Арканзас.

Татко можеше да бъде с нас само няколко дни, но мама остана. Те и двамата бяха вече ръкоположени в служението на Бога и чичо ми я беше помолил да организира събрание за новорождение на младежите в църквата му. (всички роднини на мама, с изключение на един. бяха проповедници!)

Една нощ след проповедта на мама коленичих край простичкото дървено перило на олтара в предната част на църквата на чичо ми. Изведнъж почувствах като че ли не съм там, а някъде в небесата. Пред очите ми, написани с дръзки букви, стояха думите:

"ИДИ ПО ЦЕЛИЯ СВЯТ И ПРОПОВЯДВАЙ ЕВАНГЕЛИЕТО  НА  ВСЯКА ТВАР."

Великото пълномощие на Марка 16:15! Отворих очите си, но думите стояха там. Затворих ги, но горящите думи останаха.

Не се съмнявах  в  мислите си,  че  бях  призван да проповядвам. Може би дори да бъда мисионер, след като думите, които стояха пред мен казваха "по целия свят".

Станах, минах край другите, които хвалеха Бога край олтара и намерих майка си. Коленичих до нея и й разказах това, което ми се случи. Мама ме погледна с огромна усмивка и прегърна раменете ми. Не ми каза кой знае какво същата Вечер, но на следващия ден разкри истинските си чувства.

"Ела с мен. синко." - каза майка ми по обикновения си директен начин.

Слязохме до центъра на Спрингдейл и намерихме магазина за обувки. "Бихте ли показали един чифт от най-хубавите си обувки на този млад мъж?"- заяви мама. Погледнах я с учудване. Обувките ми все още можеха да се носят. Носех ги само на училище и на църква, но никога, когато играех с братовчедите си ходехме боси винаги, когато имахме възможност! Мама ме погледна в очите и се усмихна.

Това е, за да отпразнуваме, Лоурън. Малкото, което можем да направим, за да кажем аз и баща ти колко сме съгласни с Библията, която казва: "Колко хубави са на планината нозете на този, който носи Благата вест."

Семейството ми беше очаровано от новината.

"Ако имаш намерение да проповядваш - каза мама - не разполагаш с дълго време, за да си изпробваш крилата!"

Чичо ми се съгласи и взеха решение да заема нейното място на вечерното събиране в четвъртък през следващата седмица.

Мисълта, че ще се изправя на амвона и ще говоря на потъмнелите, набръчкани от слънцето лица на арканзаските фермери, ме изпълваше с желанието да направя всичко, което бе по силите ми. Започнах да се моля за това служение. Дни наред молех Бога да ми помогне да намеря подходящ текст. И ми дойде мисълта:

"Говори за изкушенията на Христос в пустинята" - тема. която изигра голяма роля в моите лични приключения с ръководенето ми от Бога.

Чувствах се доста несръчен при мисълта да застана пред възрастните и да им говоря за изкушението. Всичко, което знаех бяха изкушенията на тринадесетгодишните. Те бяха доста индивидуализирани, както са всички изкушения на един тийнейджър. О, имах нормалните сексуални вълнения на един тийнейджър, но те бяха преодолими. Както и изкушенията от момчетата на ъгъла, които се опитваха да ме накарат да пуша цигари, но това ми изглеждаше напълно глупаво. Казах им и те се отказаха.

Не, молейки се през цялата седмица преди първата ми проповед, знаех, че "другите гласове", които се опитваха да поставят примка, бяха много по-коварни, отколкото подтика да стоя наравно с момчетата. Не само да стоя наравно, но и да ги превъзхождам. Няма нищо лошо в превъзходството, но ако започне да ви кара да криволичите, тогава е изкушение.

И да се държа наравно с тях ме изкушаваше да върша неща, които обикновено не бих вършил. Както да карам колелото си до центъра по бялата линия на шест лентовия булевард "Олимпик" където колите профучават на сантиметри от мен и моите приятели, които се осмеляваха да правят същото и по това си допадахме. Имаше и други неща, които трябваше да върша - светлокестенявата ми коса трябваше да бъде сресана напред точно върху челото ми, а след това обърната нагоре, намазана с много брилянтин. Джинсите ми трябваше да бъдат навити отдолу, ръкавите на габардинените ми ризи също трябваше да бъдат завъртяни нагоре точно една навивка. а на краката си носех ботуши Чипуа, извънредно много ценени от приятелите ми - всичко това закупено с личните ми спестявания от разнасянето на вестници. Но какво ми казваше Бог за всичко това? Интересуваше ли се Той от карането ми на велосипед по натоварения булевард, или брилянтина или ботушите? Може би, ако външният ми вид ставаше проблем за мен, когато пожелах да вляза в служение.

Така че, това беше моята проповед: изпитанията. Тя продължи всичко на всичко десет минути и мама трябваше набързо да измисли нещо, за да попълни неизползваното време. Внимателните фермери бяха достатъчно добри да ме поздравят за проповядването ми, но подозирам, че когато са си отишли в къщи, трябвало да си признаят, че съм преувеличил истината. Главното беше, че чрез това преживяване отбелязах нещо, което може би щеше да се превърне в действителен проблем. Какво означаваше за мен "да принадлежиш"? Каква важност придавах на мнението на хората за мен. особено, ако те бяха хора, които уважавам? Може би тези неща щяха да бъдат действително изпитание един ден.

Бяхме на път да се запознаем с едно мургаво момиче, което щеше да промени нашия живот. Честно казано, не бях много внимателен в църквата тази сутрин, точно преди петнадесетия ми рожден ден. Седях на дървената театрална седалка в аудиторията на нашата църква в Западен Лос Анжелис. слушайки проповедта на татко. Но в същност мисълта ми бе много далеч - в сигурно вече приключилата лотария за автомобили. Месеци наред събирах пари, за да си купя кола. Не каквато и да е - трябваше да бъде Чеви -производство 39-година. Щях да я боядисам метално синьо. Щях да обеля хрома и да поставя по-ниско задния край, както всички  правеха.

Изведнъж, нещо в тона на баща ми привлече вниманието ми. Татко говореше за някакво арабско дете. Току що се бе завърнал от първото си пътешествие по море - до Святата Земя - подарък от мъжкия Библейски клас. Но гласът на татко ме раздвижи. Обикновено бумтящият му бас беше по-мек - почти пукащ.

"Беше малко, окъсано арабско момиче, протягащо мръсната си ръка, молещо за "бакшиш"! Това е арабската дума за милостиня. Никога няма да забравя неговото лице -до края на живота си..."

Татко погледна надолу към дървения амвон пред него. Той прочисти гърлото  си.

Детето - каза той - е дошло при него от палестинския бежански лагер. Било е на около осем години и носело още по-малко момиченце на хълбока си. "Нашите” ни бяха предупредили да не даваме на просяците, защото това ще им даде кураж, каквото и да означаваше това за нас. Но аз просто не можех да му обърна гръб. Бръкнах в джоба си и поставих няколко монети в ръката му".

Татко спря и за миг си помислих, че ще се разплаче. Църквата беше много, тиха. Татко продължи, като каза, че същата вечер в хотелската си стая той коленичил край леглото. Изведнъж лицето на мръсното, мургаво палестинско дете се появило пред него. Той затворил очите си. но то останало там. Отново протягало ръка, но когато татко погледнал в умоляващите му очи. забелязал, че то не просело само дребни пари, а нещо по-дълбоко. То търсело утеха, кураж, любов, надежда за бъдещето. Евангелието.

Когато татко говореше, аз погледнах към скъпите си ботуши. Сълзите ни сега свободно се лееха. Татко ни разказа как не могъл да заспи цяла нощ в хотелската си стая и не могъл да забрави лицето на това момиче.

"И трябва да ви кажа нещо - каза той придвижвайки се напред - от тази нощ аз се промених. Искам да отдам остатъка от живота си, разказвайки на хората за нуждите на нашите братя отвъд океана. Искам да се включа в подпомагането".

"Световната мисия - каза татко - бе само термин. Но повече не е. От днес нататък мисията има лице. Това е лицето на дете".

Петнадесет годишното ми сърце заигра в ново въодушевление. Татко не бе единственият, който се промени. Думите, които видях година по-рано, написани във въздуха пред мен в църквата на чичо ми в Арканзас изведнъж изпъкнаха в ума ми: "Върви по целия свят..."

Може би имаше нещо, което можех да дам точно сега. Опитах се да не мисля за колата си. Татко възвърна своя приоритет в църквата. Повече и повече пари се обявяваха за работа отвъд океана. Невероятно, след като хората обърнаха джобовете си, местните сметки също бяха платени - приходът на църквата ни нарасна с тридесет процента. Татко вършеше нещата с едно плясване. Седмици наред ни разказваше за живота и предизвикателствата, които се изправят пред един определен африкански мисионер, докато това ни интересуваше.

Един неделен ден той получи съвършено нов джип. докаран точно на платформата на църквата. Щеше да замине в помощ на африканското мисионерство, ако можехме да платим парите. Най-после имах фокусът, който исках. Аз реших да дам двумесечните си спестявания от моите вестници - 40 долара срещу закупуването на джипа. Не си купих така желания от мен Чеви, но успях да си купя превозно средство, което можеше да измине половината свят.

По-късно започнах да се чудя. Може би все още можех да си купя кола. Убедих баща си да ми позволи да работя на още две места допълнително, освен разнасянето на вестниците.

Разбира се, с огромна гордост, която мога да кажа, че бе споделена с мен от баща ми, успях да спестя достатъчно през това лято на петнадесетата си година, за да си купя първата кола. Беше точно това. което исках - Чеви, производство 39-та година. Горкият автомобил беше вече на 11 години и едва жив. И двете задни врати бяха счупени. Олющих целия хром от него и с помощта на един приятел го боядисах метално синьо.

Но нещо непознато и силно ме безпокоеше - тих, настоятелен глас вътре в мен ми казваше, че животът ми трябваше да бъде повече от коли и изравняването ми с другите. Едно пътуване до Мексико през Великденската ваканция с десетима други приятели, ме накара окончателно да реша. Бях на 18 години, както и повечето от останалите. Не бяхме много запознати с това, как да срещнем хората от друга култура но използвахме испанския си език от гимназията и се опитвахме да дадем най-важното послание на земята. Невероятно, около двадесет мексиканци казаха, че те искат да познаят Исус. Някои коленичеха още на улицата, за да се молят. Въпреки безславния финал на нашето пътуване - аз и още две момчета бяхме в болницата с дизентерия - знаех, че съм стъпил на указателния стълб на ръководството от Бога.

Нещо нарастваше в мен, че не съм разбрал добре. Това пътуване до Мексико беше вероятно причината за решението ми да се запиша в колежа на "Библейското събрание" в Спрингфийлд,   Мисури.

Така, че един вълнуващ ден в края на 1954 година, когато бях на 19 години, сестра ми Филис и аз (тя също бе решила  да  отиде  в   Централния   Библейски   Институт) натоварихме всичките си неща в колата, сега вече беше Додж, производство 1948 година. Мама, татко и десетгодишната ми сестра Джани, обута в сандали, се скупчиха на тротоара пред дома ни в Западен Лос Анжелос и ни чакаха да натоварим. След това и петимата се приближихме един до друг. докато татко се молеше за физическата ни и духовна сигурност. Доста си прехапвахме устните, докато слязохме от бордюра.

Но когато насочих колата си на изток от булевард Олимпик. отправяйки се към Спрингфийлд на 1500 мили от тук, бях на прага на впускането си в преживяване, което щеше да ми отнеме цял живот в изследване на неговата духовна същност.