ГЛАВА ПЕТА - МАЛКИТЕ НАЧИНАНИЯ

ГЛАВА ПЕТА - МАЛКИТЕ НАЧИНАНИЯ

"Е, синко, наистина бързо напредваш!"-каза мама един ден, когато търсех в гардероба си подходяща риза.

Бях на 24 години и за три години откакто се върнах от колежа Калифорния беше прилично да се върна при родителите си, които живееха в една къща на склона в Монтерей парк.

"Да"-казах разсеяно. Не бях сигурен, че това беше комплимент, от страна на мама, но бях щастлив, че е забелязала.

"Но синко, ти трябва да оставиш всичко на олтара. Ако се възгордееш. Бог не ще може да те използва."

Когато мама излезе от стаята отидох до прозореца гледайки кактусовите растения навън. Мислите ми пробягаха през последната година в училище, където бях студент и президент на студентското тяло; към моето ръкополагане за служител на най-голямата църковна организация Асамблея на Бог (Божието събрание); към хубавата работа, която имах като лидер на младежките активности в района на Лос Анжелос. Бях щастлив с всичко това, но... горд? Мама обикновено удря клеймото с примерена точност, но този път почувствах, че е сбъркала. Минаха години преди да видя истината в думите й.

Точно сега повече се интересувах от безпокойството си. Какво липсваше ? Работата ми беше приятна - младите хора бяха толкова светли и очакващи. Но трябва да призная, че повечето от мероприятията, които бях планувал за тях, бяха празни. Те не пълнеха сърцата на младите хора, защото нямаха предизвикателство в себе си. А за това ние всички копнеем, особено в нашите юношески години и в началото на двадесетте. За голямото предизвикателство.

Спомних си странното видение на Бахамите... нима вече минаха четири години? Контрастът между това видение и моите малки усилия беше жесток. Беше вече време да се направи нещо.

И така няколко дена по-късно, аз отидох при лидера на моя район с идеята да отведем юноши на мисионерско пътешествие на Хаваите. Планът бе потвърден и отидохме. Със 106 човека! Бяхме смесили резултатите и така половината от тях искаха само да седят по плажовете, другата половина желаеха да говорят на хората за вярата си.

"Не можеш да смесваш целите, Лоурън" - си казах.

Странно! Правейки си наум анализ установих, че укривах определени опитности. Първо: от случая с трите момчета на Бахамите (които предизвикаха такава суматоха, определяйки среща на местните момичета), разбрах, че по време на мисия, срещите са изключени. Второ: от Хаваите научих, че не можеш да се смесваш обикалянето и посещаването на забележителностите с основната цел на евангелизацията.

Защо си отбелязвах тези неща? И защо толкова често се завръщах към това видение с вълните, което видях на Бахамите? Необикновеният спомен не ме напускаше. Като че ли ме подготвяше за ежедневните ми активности в живота.

Трябваше да открия какво означаваха тези активности и как Бог искаше да постъпя в това отношение. Може би най-доброто, което можех да направя бе да изляза за известно време сам и да разузная възможностите отвъд морето. Пътния ми агент ми осигури супер намален околосветски билет. За да се сдобия с пари, продадох колата си, получих документ за отпуск от работата ми като младежки директор и тръгнах да видя света, който имаше проблеми. Знаех, че не отивам да разглеждам забележителностите. Радвах се на преживяванията си, да, но със странната сигурност, че бях воден към нещо. което все още не виждах.

Когато пътувах, най-много ме впечатли това, че хората бяха хора навсякъде. Ние сме просто затворени от "системи", които ни разделят. Това, което преживях в едно изолирано село в Индия ме хвърли в мръсната действителност, че там милиони хора имат вярвания, съвършено различни от моите.

Беше тъмна, гореща нощ. Връщах се към хотелската си стая, когато чух нечовешки вой. идващ от тълпата и реших да проуча. Проправяйки си път към центъра на размирицата, видях огромна купчина клонки. Мъж с факел ги запали и В нарастващата светлина, видях на върха на кладата слаби крака и почти детското тяло на момче. Разбрах от някого, който говореше английски, че шестнадесет годишно момче било убито с нож в сбиване. Плачът ставаше все по-потресаващ и аз стоях там с хората в огнената светлина, обладан от това, което момчето трябваше да преживее. Във въздуха тежеше неосвободеното отчаяние, смесено със сладникавата миризма на горящо човешко месо, от която ти се повдига.

Не можех да забравя безнадеждността на хората около кладата. Облада ме огромно желание. Искаше ми се да мога да кажа на тези. които са все още живи: има надежда в едно име и това име е Исус.

Друго нещо ми се случи на това пътуване. Нещо много по-лично. Започнах да се чувствам ужасно самотен, незавършен. Бях се срещал с доста момичета по време на колежа в Спрингфийлд и когато работех за специализация в Университета на Южна Калифорния. Но тези приятелства, някои от тях доста сериозни, не доведоха до никъде.

И сега изведнъж почувствах, че пропускам съществената част от живота. Защо стоях тук, напълно сам, разузнавайки? Най-много ме нарани, когато посетих известния Тадж Махал. Задъхвах се като минавах през арките, приличащи на дупки от ключова брава. Там, идеално отразяващ се в огромния правоъгълен басейн, сияещ под бялото, горещо индийско слънце, стоеше гипсов монумент. Целият бе направен от мъж в знак на любов към жена.

Почувствах се напълно сам когато вървях под сводовете. Исках да кажа на някого "не е ли прекрасно това?" Но нямаше никого там.

"Какво правя тук напълно сам?"- помислих си отново, когато минавах край огромния отразяващ басейн, гледайки самотното си лице в него. Защо си нямам никого с когото да споделям не само красотата на Тадж Махал, но също и мечтите и да нося надежда? Помислих си за родителите си. Ридаещи, като че ли техния собствен юноша бе изпратен на заточение. Помислих си за просяшките ръце, протягащи се към мен всеки ден. Както татко бе направил, бърках в джоба си и поставях монети колкото е възможно в повече длани, но винаги тези, които оставаха празни бяха повече. Те бяха преобладаващи. Искаше ми се някак си да кажа на някой до себе си:

"Сигурно съществува начин да се помогне на тези хора, да се задоволят нуждите на сърцата и телата им."

Но къде можех да намеря момиче, което би направило това, както и видението си с вълните от млади хора. отиващи в мисия? Кой би се лутал с мен, опитвайки се да разбера дали видението наистина беше от Господа? Тя сигурно трябваше да има (както мама би вметнала) собствено "призвание".И мислейки си за мама, кой би могъл достатъчно смел да се присъедини към моето семейство, толкова индивидуално, пикантно и силно? Особено мама - усмихнах се на себе си!

И накрая, завърнах се в дома на родителите си в Калифорния. И започнах (отново сам като това ми бе известно) да пътувам през страната описвайки какво бях преживял. Особено интересно ми беше да разказвам на младите хора за примитивния, не толкова чист и комфортен свят, който беше някъде там. гъмжащ от възможности да се направи нещо съществено и важно. Когато достигнах до момента да им кажа просто какво те можеха да направят, бях малко неясен защото аз самия не знаех конкретно нищо.

Срещнах Далас и Лари, месец след завръщането ми от пътешествието, веднъж когато говорех в тяхната църква в Бейкърсфийлд,   Калифорния.

Далас Мур, 21 годишен, имаше квадратно лице. с бляскащи сини очи, кестенява коса и структура на футболист. Той и един приятел Лари Хендрикс, също на 21 години, ме изведоха на сандвич в ресторанта на Стан. Научих, че и двете момчета бяха оператори на тежкотоварни машини - булдозери, багери и кранове.

Но по пътя към ресторанта, темата на разговор не бяха тежките съоръжения. Бяха колите. Колата на Далас беше двутонна Акуа от 56 година и бял Бел Еър Шевролет, излъскана до скърцане (нямаше дори отпечатък от пръст върху хромовото покритие) с бяла тапицерия. Спомнях си за моя Чеви от 39-та и разбрах колко важна ми изглеждаше преди 10 години.

Нещо, обаче, не беше наред. Докато говореха за двойни зъбци, двойно разновидни и тройни карбуратори, аз просто не бях там, влязохме в едно сепаре в ресторанта. Сервитьорката донесе водата ни и си отиде. Вдигнах чашата. Студена. Чиста. Нямаше страх от бактерии. Огледах се наоколо в другите уютни сепарета. пълни с хора, които щастливо поглъщаха купчини от хамбургери и френски пържени картофи и рибки. Далас и Лари не забелязаха, че изведнъж се умълчах. Всеки един тук изглеждаше като поставен в гигантски изолационен балон - смее се, прекарва добре времето си, докато навън бяха тълпите с протегнати просяшки ръце.

Беше прекалено. Ненадейно промених разговора. Започнах да разказвам на Лари и Далас за пътешествието си. Всичко се изливаше - просяците шестнадесетгодишното момче, изгарящо на жертвената клада, безнадеждността, риданието. Погледнах към Далас и Лари. Имаше искрици в очите им - те виждаха всичко чрез мен.

"И най-великото нещо е  момчета, че вие можете толкова много да направите, за да се променят нещата там!" - казах аз.

Те бяха съгласни с мен, но идваше неизбежния въпрос.

"Да. Лоурън, бихме искали да помогнем, но как можем? Ние не сме мисионери. Ние караме булдозери."

Да. това бе въпросът. Как?

Месец след разговорът ми с Далас и Лари пътувах по шосето Пасифик Кост към Лос Анжелос с приятели, Боб и Лорейн Тийдж. Боб, висок четиридесетгодишен мъж, с все още младежко лице, беше бизнесмен. Той и неговата дръзка черноока съпруга бяха  членове  на  църквата  в  Ингълуд, където бях работил.

Бръмчейки по пътя, само крачка от който вълните се разбиваха в брега, започнах да мисля за моята дилема.

Навсякъде, където срещах момчета като Лари и Далас, те бяха готови, нетърпеливи да направят нещо важно. Един младеж бе написал на картичка "Готов съм да умра за Исус!" Държах картичката в ръцете си и изведнъж видях грешката, която правех. Казвам на младите хора да дадат живота си. докато съществуващата система изискваше първо образование което отнемаше години, през което време повечето от тях щяха да забравят пламенния си ентусиазъм. Аз също държах на образованието и работех за специализация в Университета на Южна Калифорния, но имах здрави мотиви, които ме предвижваха в училището ми, без да губя представата за призванието си.

Знаех, че не можех повече да предизвиквам млади хора, след като нямаше канал за тях. Погледнах навън през прозореца на колата към сърфът, който се плъзгаше и си спомних видението. Беше време да се направи нещо. но какво?

"Лоурън, ти си на милиони мили от тук!" - каза Лорейн, ухилено от предната седалка.

"Най-малко няколко хиляди мили" - признах си.

"Мислех. . . си за децата, как искат да направят нещо, което наистина си струва."

Започнах да разказвам на Боб и Лорейн за шокиращите нужди в света и това, което смятах за губене на младежка енергия. Говорейки, видях, че се насочвам към бележките, които си бях правил на ум. Трябваше да вербуваме млади хора и моментално да ги изпращаме - веднага след гимназията, така че по-късно, дори и да се запишат в колеж, да имат по-задълбочени цели. Щяхме да ги изпращаме за кратки периоди на мисионерска служба - няколко месеца или година. Всеки щеше да знае, че е заминал за да  върши работа, а не да разглежда забележителностите. Всеки щеше да плаща сам пътя си. (Никой нямаше да замине безплатно да види света). Още едно голямо нещо изпъкна в ума ми беше ново, но носеше белегът на сигурността: Каквато и мисионерска работа да вършехме, щяхме да даваме възможност на желаещите от всички църкви, а не само от една деноминация. Удивително ясни ставаха размишленията ми.

Тогава Боб каза четири кратки думи. Обърна се леко към мен и каза тихо: "Нека да го направим!" Знаех, че в този момент нещо бе започнало. Боб не каза: "Ти го направи.", а каза:

"Нека да го направим!"

Знаех, че в този момент нещо бе започнало. Боб не каза: „Ти го направи.“, а каза: „Нека да го направим!“

Понякога Бог говори очебиещо, си помислих, както с видението с вълните на Бахамите. Но точно сега. Той бе говорил чрез четири думи от приятел. "Нека да го направим!"

Измислихме името и поставихме началото на Младежи с мисия през декември 1960г. започнахме да търсим първите си желаещи. Поради нуждата от място за среща със завербуваните превърнах спалнята си в дома на родителите ми в офис.

"Мога да ти помогна да си намериш диван, Лоурън. -предложи Лорейн. - Това ще освободи място за бюро."

Скоро Боб и аз вече носехме диван в моята спалня, превърната в канцелария. С една пишеща машина и използван мимеограф, които поставихме в гаража, започнахме да отпечатваме първите си обявления. Планирахме да ги изпратим на редица пастори за разпространението им сред младите хора.

Включих мама, татко и Джани, сега ученичка в гимназията, да ми помогнат при сгъването, адресирането и поставянето на марките на 180 току-що изсушени обяви. Работехме на пода в дневната стая край огромните прозорци, които гледаха към долината Сан Габриел. Сестра ми Филис избяга от групата, защото сега имаше собствен дом, след като се омъжи за лейтенанта от флотата Леонард Грисуолд. Те и двамата бяха преподаватели в Лос Анжелос и Филис очакваше първото им дете през януари.

"Хей батко, как така стана, че няма да ми се заплати за това?" -   каза Джани.

"Ще получиш заплатата си на небето, сестричке!"- изсмях се.

Но отново размишлявах за условията, които предлагахме в хартиите, които сгъвахме. Служба без заплащане, всъщност да си заплащат самостоятелно пътя! Сурова евангелизация, не екскурзия! И без определяне на срещи.

Когато поставих внимателно вързопите с писма пред местния пощенски служител, си представях отговорите, които щяхме да получим от всеки. "Вече ни е идвала тази идея!", казват Всички, Това е страхотно!"

Не чаках дълго реакциите, но едва ли бяха това, което очаквах. О, младежите бяха развълнувани. Вече получавахме отговори от потенциални доброволци. Татко ме накара да бъда по-внимателен спрямо факта, че някои от лидерите бяха по-малко ентусиазирани. Татко вече не бе пастор в църква, той като бе избран за местен служител В нашата деноминация -със специална папка за мисии. Реших да отида в Спрингфийлд и да им говоря за необходимостта от мисии.

Бяха достатъчно сърдечни към мен, младият новак, но изтъкнаха всичките проблеми в моя план. Неопитните млади хора биха били експлозивен елемент отвъд морето, обясниха те. С нарастването на национализма и политическите размирици, деноминацията беше претъпкана с работа да предпази опитните мисионери от изгонване. Съществуваха и усложнения поради различните култури, както и действителни, опасности и болести. Последното нещо от което се нуждаеха беше тази банда от младежи,   търсещи   силни   усещания,   усложняващи заслужаващата времето и труда си работа, която истинските мисионери се опитваха да извършат.

Единият от мъжете изглежда ме видя, че оклюмвам, защото се наведе към мен и направи контра предложение.

"Сега, Лоурън, ако искаш да изпратиш ваканционни доброволци, кажи на някои добре установени обединения, където могат да бъдат надзиравани."

Той направи пауза, за да може идеята да улегне.

"Ако си съгласен на това ще стана на събранието и ще аплодирам!"

Защо не? Помислих си. С Връщането си в Калифорния научих за голяма възможност в Либерия за оператори на тежкотоварни съоръжения да построят път през джунглата. Веднага се сетих за Далас Мури и Лари Хендрикс. Обадих се на Далас в Бейкърсфийлд и обясних как той и Лари могат да бъдат най-първите ни доброволци. Когато ме попита за парите, обясних му. че ще трябва да се финансират сами. Далас каза, че ще разговаря с родителите си и Лари и аз чаках няколко дни изпълнени с грижи.  Най-после той ми позвъни. Спрях дъха си. когато той започна бавно да ми разказва как е разговарял за това с пасторите си и родителите си и. . .ами. . .те чувстваха, че всичко е наред.

"Чудесно! - изкрещях в себе си. Действително започна!"

Тогава Далас добави още нещо:

"А що се отнася до парите. Лоурън, ще продам моя Чеви."

Лорейн Тийч продължи да работи всеки ден без заплата, както и всички нас. (Личните ми приходи идваха от случайни предложения, които ми се даваха в дните, в които говорех.)

Преди Далас и Лари да завършат подготовката си за заминаване за колонията на прокажените в Либерия, още няколко младежи се присъединиха към нашата организация и се подготвяха да заемат мисионерските си постове. Бях толкова зает с разузнаването на възможностите за вербуване, че бях в Нигерия, когато Далас и Лари заминаваха за своята година в Либерия през октомври. Татко ми писа в писмо, че са имали велико изпращане. Татко и другите са се натрупали около двете момчета на аерогарата в Лос Анжелос, положили са ръце върху им и са се молили за тях. Тогава Далас и Лари са се качили в реактивния самолет 707 TWA за Либерия.

Фантастично! Мислех си, прибирайки писмото. Първите двама младежи с мисия бяха на път. Все още не бяха вълни, но това беше началото. Просто знаех, че хиляди скоро ще тръгнат като Далас и Лари.

Връщайки се в Щатите, планирах да прекарам един ден с леля Сандра. Тя и чичо Джордж ме бяха помолили да ги посетя. Тя ми каза, че имали нещо да разговарят с мен. Бях сигурен, че ставаше въпрос за работа - много добра работа. Обадих се на леля Сандра и й казах, че мога да намина по време на пътуването си. И така още веднъж бях добре посрещнат в удобния свят на Джордж и Сандра Мийхън.

Въртях се в копринените чаршафи и гледах втренчено в небето. До късно не заспах и сега слънцето бе високо, обливайки елегантната спалня с белота. Днес без съмнение леля Сандра щеше да ми предложи работа и трябваше да и кажа, че съм чул гласа на Бога, Който ми казваше да поема друг път. Щеше да бъде трудно. Въпросът бе, дали щях да продължа да се подчинявам? Прекарах пръст по монограма, избродиран на копринените чаршафи на леля Сандра. Наистина се наслаждавах на красивите неща откакто разнасях упорито вестници, за да си купя ботуши Чипуа и Чеви боядисан в синьо-метализе, започнах да ценя качествените неща. Прекрасно чувство се изпитваше да седиш всред тези неща, да се возиш в кадилака на леля Сандра, дори и случайно да покараш.

Погледнах часовника си. Девет часа. Позвъних на Хокинс. който се появи след няколко минути, носейки ми поднос със закуска, съставена от любими неща - зрял пъпеш, вафли, яйца, бекон и висока чаша прясно изцеден портокалов сок.

Ядох на бързо и слязох долу. Чичо Джордж вече бе тръгнал но аз преминах през отворената френска врата в задната част на кухнята, намирайки леля, която ме чакаше на терасата. Тя стана и ме поздрави със студена целувка по бузата. Гейл. боксерът, се въртеше около краката ми. лижейки ръцете ми.

"Лоурън! Добро утро. скъпи! Как спа?"

"Добре - казах с половин уста- само. страхувам се, че малко  дълго!"

Отидохме към ленената мебелировка и седнахме.

"Лоурън, толкова се радваме, че имаше възможност да наминеш. Аз. . . Бяхме загрижени да разберем дали би дошъл да работиш с чичо Джордж."

Ето! Въпросът, на който знаех, че ще трябва да отговарям, бе настъпил моментът. Наистина държах на тази жена и толкова добре разбирах великодушието на поканата от чичо Джордж. Това. което предлагаха бе шанс да стана част от техния мултимилионен семеен бизнес - като син, наследник. Ирония бе, че заставах пред същото изкушение, пред което бе застанал баща ми преди толкова години, когато Сандра и Арнет великодушно се бяха опитали да помогнат с образованието му. И сега, аз, следващото поколение, стоях пред същия тест на едната от същите сестри, фактът, че толкова много държах на нея. усложняваше това, което трябваше да направя.

"Нека да се поразходим" - казах протакайки отговора.

Гейл скочи и изтича напред, докато ние преминавахме бавно през лененото пространство към кристалната повърхност на езерото Уорт, което се плискаше в гърба на тяхната собственост. Стояхме заедно, гледайки през обширното водно тяло. Поех дълбоко въздух.

"Не, че не се възхищавам на това. което ми предлагате, лельо  Сандра."

"Но казваш не, нали"

Опитах се да опиша, не да обясня, тъй като не можех - как чух това призвание да проповядвам, когато бях на тринадесет години. И как отново, когато бях на двадесет. Бог ми бе показал с видение вълни от млади хора, носещи Благата вест до всеки континент на света.

Като чувах гласа си да разказва за моето видение, той някак си ми прозвуча самонадеяно.

"Чувала съм това. Лоурън" -   каза леля Сандра.

Гласът и бе мек, но малко рязък.

"Но, все пак, не можеш ли просто да вършиш своята работа в Щатите? Има много хора точно тук, които се нуждаят от помощ." ("И помисли си за помощта, която би им дал ако имаше хиляди долари на разположение"- каза един глас отвътре.)

Погледнах лицето на леля Сандра и Видях притеснението и загрижеността. които имаше и нож започна да се върти В мен. Не исках да я разочаровам, но знаех, че трябваше да оставя този тест зад себе си. Възвърнах гласа си.

"Не мога, лельо Сандра,  просто  не мога.  Бог ме е призовал за целия свят и трябва да се подчиня."

Леля Сандра се обърна и Взе и двете ми ръце.

"Лоурън. Лоурън. Семейството ни бе Вече разбито поради религията. Нека не позволяваме това да се случи отново. Късмет в работата ти. И предай любовта ми на майка си и татко си. Аз ще обясня на чичо Джордж. Колкото мога по-добре ще обясня."

Свърши се. Преминавах през голямата двойна врата и надолу по широките мраморни стълби, чувайки как Хокинс ги затваря зад мен. Обърнах се веднъж и хванах погледа на леля Сандра в прозореца на библиотеката.

Когато таксито ме отвеждаше от дома на Мийхън. Аз установих, че ще остана верен на своето призвание. Преминавайки по моста към аерогарата, се питах за следващата си стъпка и вълните. Вълните? Имахме Вече шестима доброволци навън или на път да излязат. Едва ли Вълни. Просто тънка струйка.