ГЛАВА ШЕСТА – ПОМОЩНИЧКА, СЪПРУГА И ПРИЯТЕЛКА

ГЛАВА ШЕСТА – ПОМОЩНИЧКА, СЪПРУГА И ПРИЯТЕЛКА

Как можех изобщо да предположа, че младата дама в старомодна рокля би могла да бъде от такова значение за мен?

Изминаха две години откакто основахме Младежи с мисия и аз пътувах с нови приятел - Ег и Енид Страч и дъщеря им Дарлийн,  на  покана за обяд  в района на залива Сан Франциско. Русото момиче (предполагах, че беше около 20 годишна)  седна  в единия край  на задната седалка.  Беше почти неприятелски тиха и облечена в дебела вълнена рокля - нещо на кафяви и черни карета. Бях срещал много момичета през своите 27 години и си помислих, че тази трябва да е доста консервативна. Отново и отново установявах, че очите ми се отправят към Дарлийн. Тя не ме поглеждаше, но дори не започваше разговор с родителите си, като че ли отношенията им бяха малко обтегнати. Тя имаше хубава коса с цвят на пчелен  мед,  която красиво  допълваше  неописуемата  и екипировка.

"Имат прекрасни трапези в това място. Лоурън"- каза бащата на Дарлийн, нарушавайки неловката тишина докато пътувахме към хижата на Дайна.

И той се оказа прав. Всички се отправихме към дългите сервирани маси, страдайки от възхитителното разположение. Преминахме към храната с кратки разговори, които прекъсваха дългите периоди от тишина.

"Какво е това Младежи с мисия?" попита Дарлийн ненадейно, а сините и очи гледаха точно в мен.

"А-а, ами, аз... това е, че ние. . .искаме да видим вълни от млади хора, тръгващи като мисионери."

В действителност, нямах какво повече да кажа. Татко скоро бе посетил Далас и Лари в Либерия. Те вършеха велики неща, строейки  пътя през джунглата към колонията на прокажените. както и ходейки в отдалечените села, разказвайки на хората за великия Бог. който е създал всички нас. Обясних на Дарлийн ваканционната доброволна програма, възможностите за младежите да подпомагат работата на редовните мисионери със своята сръчност. За моя изненада Дарлийн изведнъж стана по-заинтересована.

"Колко доброволци сте изпратили толкова надалеч?"

"Десет."

"Мисля, че това е много добра идея. Какво ще кажеш, скъпи?" - спасявайки мен, майката на Дарлийн попита съпруга си.

Бащата на Дарлийн се съгласи с известен ентусиазъм, и отиде да плати сметката. Четиримата се върнахме обратно в църквата на Eg Страч, където само моята маслинена VW буболечка и една друга кола бяха останали на паркинга. Другият автомобил бе черен Форд39 с по-ниска предна част.

"Чия е тази кола?"- попитах Дарлийн, посочвайки от прозореца на колата на баща й.

"Моя е"-каза Дарлийн."Не е гръмотевична птица, така че я наричам гръмотевична гъска!"

Хм! Това момиче не е толкова боязливо, колкото си мислех. Излязох от колата на родителите й и заобиколих, за да отворя задната врата. Правейки това, забелязах, че Дарлийн хвърли бърз поглед към ретровизора и разбухна косите си с пръсти. Излизайки тя ненадейно се докосна до мен, а аз нямах нищо напротив.

След като родителите и заминаха, Дарлийн като че ли не бързаше. Запътихме се бавно към разпуснатия и черен Форд и  говорехме  до  следобеда. Беше един от  идеалните калифорнийски дни с лек бриз, идващ откъм Тихия океан. Научих, че Дарлийн работеше като регистрирана медицинска сестра и работата и я задоволяваше. Самата тя произхождаше от дълъг списък проповедници и мисионери в Божието събрание. Когато казах това. се надявах да видя хиляди млади хора в мисионерското поле, обаче Дарлийн се умълча.

"Не мислиш, че всеки християнин има призвание, нали Лоурън?"- най-после попита тя.

"Не всеки може да бъде проповедник, но всеки един има призвание."

Направих пауза. Нещо ме накара да допълня негово или нейно собствено. Дарлийн.

Ти трябва да се подчиниш на това призвание - без значение кой се опитва да те изкара извън релсите."

Настъпи нова тишина. Някъде надолу по улицата чувах виковете на деца, играещи в квартала на топка. Страхувах се, че може би съм обидил това момиче и изненадващо се надявах, че не съм го направил. Най-после тя проговори. И с усмивка.

"Напълно си прав Канингъм!"

Харесваше ми. Нямаше срамежливост, нямаше игри на котки и мишки. Защо изведнъж си спомних Тадж Махал? Радвах се да бъда отново в Южна Калифорния на време, за да срещна Далас и Лари, които летяха обратно от своята година в Либерия. Докато пътувахме с колата, те ми разказаха историята си. Квадратното лице на Далас блестеше от вълнение, когато той ми разказваше за построяването на пътя през джунглата и за евангелизаторската им работа през уикендите. Той каза, че това събитие бе най-важното нещо. което му се бе случило в живота. Казах довиждане, знаейки, че каквото и да вършат след това Далас и Лари. Ще носят в себе си свръх измерение - знанието, че са изиграли жизнено важна роля в разпространението на Словото по света.

Въпреки, че бяхме завършили тази опитност с първите си доброволци, беше ми известен невероятния размер на задачата, която стоеше пред нас.

Карайки към къщи си спомних разстройващото преживяване, което имах по време на моето пътешествие в Африка, преди да изпратя Лари и Далас. Посетих едно село. където бях първия човек, който им носеше посланието на Исус. Стария вожд потвърди одобрението си с кимване, когато му казах чрез преводач, че Бог е дал Сина си за света. Наблюдавах, когато вождът и останалите преценяваха решенията си.

Няколко седмици по-късно се качих на самолет за Конго. Погледнах през вентилационния отвор и видях тънък димен стълб- вечерен огън. идващ от село като това, което току-що бях посетил. Тогава видях още две, три. Навсякъде по хоризонта се издигаха димни стълбове от вечерни огньове в селата. Огромността на това. което Исус ни бе казал да правим - вървете по-целия свят и проповядвайте Словото на всяко същество - ме бодна, като че ли бе графически нарисувано под моя самолет, издълбано от стотиците селски огньове в небесния  полумрак.

Далас и Лари се бяха върнали в Бейкърсфийлд. Бях отново на път и установих. че продължавам да си спомням момичето в глупавата рокля. Обадих се на Дарлийн. която бе достатъчно приятелски настроена, но чувствах, че все още се държи на разстояние. По-късно и се обадих пак и писах, но като че ли никога нямаше да намерим начин да се видим. Най-после реших да променя политиката. Научих, че Дарлийн бе отхвърлила плана да дойде в Лос Анжелос да посети леля си.

"Дарлийн,"казах по телефона", искам да те видя. Има полет от Сан Франциско този петък 8 осем часа. Ще те чакам на аерогарата в Лос Анжелос. Ако не пристигнеш, ще долетя при теб."

Това беше първата ни действителна среща няколко дни по-късно. Дарлийн беше красива в жълтия си костюм, и всеки рус косъм на мястото си. Все пак държанието и бе все още резервирано. Бях разбалансиран, радвах се на компанията и. но се чудех какво криеше от мен.

На четвъртата ни среща откарах Дарлийн с моята буболечка VW на Връх, който допускаше панорамен поглед към Лос Анжелос. Светлините на града блещукаха като скъпоценни камъни в черно кадифе. Дарлийн основно се опитваше да прегърне далечната страна на моята буболечка.

"Дар. - започнах аз, използвайки галеното й име - има ли нещо, което трябва да ми кажеш?".

Тя погледна точно в мен и каза:

„Ти си добър приятел. Лоурън. Наистина си. . ."

"Имаш намерение да кажеш "но". Но какво?"

"Лоурън, ти наистина беше прав, като каза, че не бива да позволявам на никого да застава на пътя ни да се подчиним на Бога. Имах някого - сърцето ми се сви при тази дума имах  казваше се Джо."

Бавно разказът се разгърна, когато Дар втренчено гледаше към сияещите градски светлини. Тя ми каза, че когато била на девет години видяла себе си заобиколена от азиатски деца. Сърцето й казало, че това било призив: трябвало да бъде мисионерка. Но минали четиринадесет години и тя се влюбила в Джо, който изобщо не бил заинтересован от мисионерство. Без да знаят родителите и. Дар възнамерявала да се омъжи за Джо, избутвайки призванието си някъде дълбоко в паметта си.

Родителите ми чувстваха, че нещо не е наред и бяха загрижени. Затова татко ме принуди да замина с тях на хижата на Дайана онзи ден - те се надяваха, че ще срещна някого, който ще отвлече вниманието ми от Джо. Бях толкова ядосана, че реших да направя минималното - просто да бъда учтива. И облякох най-грозната си рокля!

Аз се изкикотих, но тя се усмихна и продължи. Моят коментар за подчинението на Божието призвание я убедил, че трябва да спре да се заблуждава. Същата нощ тя коленичила и се отказала от Джо.

"Казах на Бога, че ще се подчиня, колкото и да ми струва това! Ще бъда стара мома мисионерка."

Опитах се да я прекъсна, но тя продължи.

"Поисках от Бога да отнеме любовта ми към Джо."

На следващия ден се случило нещо изумително. Джо и се обадил, за да я попита какво се е случило предната вечер в 10.30 ч. Той и казал, че В този момент, вече знаел, че я е изгубил.

"Но, Дар," - казах, когато тя спря да говори - има нещо, което не е наред. Бог ли ти каза да бъдеш стара мома мисионерка или ти изрече от себе си тази част?"

Нейното мълчание ми каза, че бях уцелил. Тя си бе помислила, че за нея служението на Бога като мисионерка, изключва брака. Сега знаех защо бе приятелски настроена, но се придържаше към внимателна дистанция.

Имаше още едно нещо. което трябваше да разбера за това момиче. Знаех сега, че и двамата имахме призвание за мисионерство. Нейният кураж и бодрост ли казваха, че може би щеше да се справи с живота на път с мен. Но дали можеше да свърже механизмите с моето семейство? С мама?

На следващата ни среща откарах Дар в къщата на моите родители - същата, чиято спалня бе превърната в първата канцелария на "Младежи с мисия" преди две години. Минавайки край кактусите и яка (американско растение подобно на лилия) и отивайки към предната врата, установих, че се питам как щеше да протече всичко. Щеше ли Дар да види, че маминия лай беше много по-лош от ухапването й? Щеше ли мама да я хареса?

Мама и татко ни посрещнаха на вратата. Татковото квадратно лице изпълваше вратата, мама стоеше висока, черните й очи приятелски оглеждаха Дар от главата до петите.

"Добре дошла девойко!" - избумтя татко, предлагайки огромната си длан.

Мама нищо не каза. Аз затаих дъх. И тогава.. .възможно най-лошото се случи. Мама започна да опипва раменете и ръцете на Дар и избърбори:

„Толкова си костелива.. .и полата ти е толкова къса!"

"Аз не съм и тя не е."

Дарлийн отговори моментално без пауза. Тя го каза с усмивка!

"Приятно ми е да се запознаем, мисис Канингъм!"

Дарлийн протегна ръка към нея. сините й очи блещукаха. Около секунда майка ми стоеше, вирейки глава . След това протегна ръце, изсмя се и обви Дар в прегръдка. Започнах да дишам. Бях намерил момиче, което да понася мама и също да я обича! През следващите две седмици Дар и аз държахме авиолиниите между Сан Франциско и Лос Анжелос заети. Преди Рождество само четири месеца след като се запознахме. Дарлийн и аз седяхме в ресторант Блам. върху изработените от желязо столове, наслаждавайки се на хрускав сладкиш.

"Дарлийн, бих искал да прекарам остатъка от живота си с теб."

Тя измърмори нещо и промени темата. По-късно се опитах отново.

"Сериозно говоря, Дар. Моля те да се омъжиш за мен!"

Този път тя каза: Трябва да помисля"

И след това бързо добави:

"Обмислила съм вече. Да!"

Взех я в прегръдките си и я целунах. Бог ми бе дал партньор и сърцето ми се обливаше в радост!