ГЛАВА ДЕВЕТА - ПЪТЯТ КЪМ "ИЗБАВЛЕНИЯТА" ("ОСВОБОЖДЕНИЕТО")

ГЛАВА ДЕВЕТА - ПЪТЯТ КЪМ "ИЗБАВЛЕНИЯТА" ("ОСВОБОЖДЕНИЕТО")

Ние с Дарлийн запалихме колата и се отправихме на изток към Спрингфийлд. Късният ноември не обещаваше хубаво време, но то не можеше да бъде по-лошо от урагана Клио. Ние с Дар се борехме с противоречивите си чувства онази сутрин, когато напуснахме къщичката си. Бяхме тъжни, защото само преди няколко дни научихме, че леля Сандра е болна от рак.

От друга страна бяхме щастливи, защото наближаваше срещата ни с Томас Зумерман - главен завеждащ на Божиите събрания. Мога да си представя вълнението, което предизвика откритието ни, че църквата би могла да води младите хора към ефективна евангелизаторска работа. Мечтата ни беше осъществима! Бяхме отворили YWAM за всички деноминации, но все още искахме да останем вътре в Обединението.

И така, бях сам, влязох в сградата, където се помещаваше Съюза и се отправих към 3-я етаж. Тези хора бяха отдали младостта си, за да проповядват и да ръководят конгрегации, те са били отворени към пионерска дейност. За това нашите отчети за Бахамските острови сигурно са ги впечатлили. Те знаеха каква голяма работа свършиха момчетата и момичетата.

Секретарят ме въведе в офиса на завеждащия. "Здравейте, брат Зумерман..."."Брат" беше специално обръщение на уважение в нашата деноминация, което целеше да се подчертае, че ние сме братя и сестри в Божието семейство. Брат Зумерман се ръкува с мен и ме погледна иззад бюрото си. Той действително беше чул за Бахамския експеримент. Но бърках, като си мислех, че ще срещна отклик и готов чек за работа извън моята църква. Докато си говорехме спокойно се оказа, че нови дейности като нашата трябваше да останат под чадъра на организацията, а не извън него като автономна. Имаше място за мен в Съюза, но трябваше да остана само в него. Накрая ми беше предложена постоянна работа, включително отлична заплата, екип и определен бюджет. Думите на Зумерман бяха:

"Можеш да продължиш работата си. Лоурън. но трябва да се съгласиш на по-подходящ за управление брой хора - примерно 10-20 души на година."

Сърцето ми отиде в петите при това предложение - звучеше толкова разумно и сигурно. Само че беше толкова далече от онова, което Бог ми беше казал да правя: да изпращам вълни от младежи от всички деноминации към различни райони за евангелизиране.

Опитах се да обясня онова, което чувствах, че Бог иска да бъде свършено, а то беше много, много по-голямо от двадесет души на година.

"Сър - казах аз - идва ново поколение, по- различно от Всички, които сме Виждали. Брат Зумерман ме увери, че от години работи с младежи и добре ги познава. Докато се опитваше да ми обясни резервираността си относно плановете си, можах да Видя неговата дилема. Ако съм имал неговите отговорности като водач на хора, на голямо движение, uxflf съм да имам нужда от хора, готови да работят в съгласие, готови да се съобразяват с правила в името и за доброто на общите интереси. А аз би трябвало да напусна групата ако не желая да играя според техните правила.

"Господи, това наистина ли си Ти "- си казах наум.

Но разбрах, че вече знам какво трябва да правя. И ако действително бях сигурен в онова, което Бог ми казва трябваше да се подчиня и да поема последствията. Брат Зумерман се съгласи, но и той нямаше избор. Върнах се в мотела, където вече бяха пристигнали Джими и Джени. Обсъдихме случилото се и сякаш имаше нещо неестествено, ненормално в решението, което бях взел.

"Хората ще си мислят, че са ме изритали." - казах аз.

Замълчахме. Отново и отново се връщах към случилото се. Аз не исках да демонстрирам непокорство, но някакъв зародиш на нещо подобно сякаш заседна в мен.

Върнахме се  в  Калифорния,  но  не  продължихме да работим за Съюза; беше ни трудно, и за семействата ни. но трябваше, защото знаех, че сме постъпили правилно.

След изкушението в пустинята. Христовото служение е било освободено и започва. Погледнах напред към бъдещето. Изглеждаше така, сякаш се бяхме качили в кораб, който скоро трябваше да бъде пуснат на вода.

Осем месеца след завръщането ни от Бахамските острови почина леля Сандра. което остави горчив вкус в сърцата ни. Специално се върнах на изток, за да я видя след операцията. При срещата ни на летището тя съвсем не изглеждаше като човек, преживял операция от рак на гърдата. Лицето и все още беше красиво, косата и внимателно фризирана, маникюра - добре поддържан. Беше облечена в жълт костюм, който прикриваше дефекта от хирургическата намеса. Леля ми разказа, че вече посещава Баптистката църква и дори пее в хора:

„Това ми помага Лоурън. чувствам, че правя нещо за църквата."

За себе си отбелязах, че тя не каза, че пее за Бога. Беше дошло времето да направя нещо много важно - леля ми умираше и трябваше да и обясня как да приеме прошение на греховете си, как да отиде при Исус. Седяхме в празната църква и мълчахме, а аз си мислех, че е време да действам.

"Лельо Сандра, не искаш ли сега да отдадеш живота си на Исус Христос?

"О, да, Лоурън!" - отвърна тя с бляскав поглед.

Започнах простичка молитва, а леля повтаряше след мен. отдавайки се на грижите на Господа. Тръгнах си с мисълта, че за последен път виждах леля си.

Беше януари, но в южното полукълбо царуваше лятото, бяхме в Нова Зенландия. Мислено се върнах с шест години назад, когато беше създадена YWAM. Бяхме започнали с 22-ма души, които обучихме по време на експерименталните първи години, за да достигнем до цифрата 146 души, които работиха на Бахамските острови и в Доминиканската република. Оттогава всяка година желаещите младежи предприемаха подобни пътувания по време на училищните ваканции. Вълните от хора нарастваха и успяхме да изпратим наши членове в Западна Индия, Самуа и Хавай, Мексико и Централна Америка. И все още ни се струваше, че нещо липсва. Въпросът, който ни занимаваше с Дар. беше защо имаме толкова малко работници. Четири и половина години след сватбата ни набирахме стотици желаещи временно за през лятото да работят за делото, но всички които постоянно работеха, бяхме общо осем души. Мислех, че трябваше да стане нещо, което аз  нарекох "освобождаване"  и  което може  би  щеше  да отприщи човешките ресурси, за които ми говореше Бог. Може би в Нова Зенландия се криеше отговорът.

На каменистия бряг ме чакаха Джени и Джими, които от 5 месеца вече бяха женени. Заедно с тях беше двойка около 50-те, с които веднага се почувствах като с приятели. Джим Даусън беше строителен инженер и бизнесмен, а съпругата му се казваше Джой и все се усмихваше. За моя двуседмичен престой ми бяха предоставени "най-луксозните стаи" от редицата колиби в къмпинга.

Дошлите бяха около 150 души. Разказвах им за новата ни идея да изпращаме млади хора като мисионери. След двете седмици в Големия превал щяхме да ходим на посещения в Оукланд, след което се надявахме някои от присъстващите да ни придружат и в Южния Тихоокеански район.

Бях пристигнал като лектор, но се оказа, че аз трябваше да се уча на нови идеи в този изолиран остров. Първата идея дойде от самите деца. Те имаха практика на водителство. която ме впечатли и заинтригува. Те чакаха да им се "даде" глава или стих от Библията без да знаят препратката или от коя точно част на Библията са те. След това пристъпваха към търсенето и прочитането на главата и стиха. Те смятаха, че ключът към този вид водителство е пълното отдаване и подчиняване на Святия Дух и Исус Христос.

Изненадах се от още нещо. Лекторите бяхме 5 души. Ръководителите на лагера ни извикаха, за да се молим Бог да ни открие кой ще говори, какъв ред и кога. По време на молитвата щяхме да искаме Бог да каже всичко това на всеки един от нас поотделно. Опитах се да скрия изненадата си, но всички присъстващи бяха опитни християни, така че не биваше да се съмнявам в нищо.

Изведнъж в главата ми прозвуча името на един от нас. Когато директорът попита, всички останали съобщиха абсолютно същото име!

След като привършихме работата си в Оукланд, Джим Даусън  ме изпрати с думите:

"Лоурън, знам, че имаш известни планове, но ние с Джой, да, вярваме, че чухме нещо от Господа. Бихте ли дошли с нас?