ConspiracyNet.comГОРЕЩА НОВИНА

5.
Най-голямата синагога в Европа се намира на улица „Дохани“ в Будапеща. Построен в мавритански стил с две масивни кули, храмът побира над три хиляди богомолци — с пейки на долния етаж за мъжете и скамейки в галерията за жените.
В огромна гробна яма на двора са погребани стотици унгарски евреи, загинали по време на ужасите на нацистката окупация. Гробът е означен с Дърво на живота — метална скулптура,
изобразяваща плачеща върба, като на всяко листо е написано името на една от жертвите. Когато повее вятър, металните листа се удрят едно в друго и в това свято място се разнася зловещо ехо.
Повече от трийсет години духовен водач на Голямата синагога беше прочутият учен талмудист и кабалист рави Йехуда Кьовеш, който въпреки преклонната си възраст и лошото си здраве продължаваше да е активен член на еврейската общност и в Унгария, и в целия свят.
Когато рави Кьовеш излезе от синагогата и тръгна покрай бутиците и загадъчните „барове в руини“ по улица „Дохани“ на път за дома си на площад „15 март“ — на един хвърлей камък от моста „Ержбет“, свързващ древните градове Буда и Пеща, официално обединени през 1873
година, слънцето залязваше отвъд Дунав.
Скоро наближаваха пасхалните празници, обикновено най-веселото време от годината за
Кьовеш, но след завръщането си от Световния парламент на религиите миналата седмица той изпитваше само безкрайна тревога.
„Ще ми се изобщо да не бях ходил“.
Необикновената среща с епископ Валдеспино, аллама Саид ал Фадл и футуриста Едмънд
Кърш го измъчваше.
Когато се прибра вкъщи, Кьовеш отиде направо във вътрешния двор и отключи своята házikó
— къщичката, която му служеше за убежище и кабинет.
Вътре имаше само едно помещение с високи лавици, огънати под тежестта на религиозни томове. Той отиде при бюрото си, седна и намръщено се загледа в хаоса пред него.
„Ако някой види бюрото ми тази седмица, ще си помисли, че съм се побъркал“.
Отгоре бяха пръснати пет-шест мистериозни религиозни текста, целите покрити със самозалепващи листчета. На дървени стойки зад тях бяха подпрени три тежки тома — Тората на иврит, арамейски и английски, разтворени на една и съща книга.
Битие.
„В начало…“
Естествено, Кьовеш знаеше наизуст Битие и на трите езика и по-скоро би чел научни коментари върху Зоар или съвременни теоретични разработки върху кабалистичната космогония. За учен от неговия калибър четенето на Битие беше все едно Айнщайн да се върне към прогимназиалната аритметика. И все пак тази седмица равинът правеше тъкмо това и бележникът на бюрото изглеждаше така, сякаш го е връхлетял свиреп ураган от ръкописни записки, толкова нечетливи, че Кьовеш сам едва ги разбираше.
„Като че ли съм си изгубил ума“.
Рави Кьовеш беше започнал с Тората — общата за юдеите и християните история в Битие.
„В начало Бог сътвори небето и земята“. После продължи с обяснителните текстове на Талмуда и препрочете равинските тълкувания на Маасе Берешит — Сътворението. След това се зарови в
Мидраш и си припомни коментарите на различни уважавани екзегети, които се бяха опитвали да обяснят забелязаните противоречия в разказа за Сътворението. Накрая потъна в мистичния кабалистичен трактат Зоар, в който непознаваемият Бог се проявяваше като десет различни
„сефири“ или измерения, подредени по канали, наречени Дърво на живота, от които бяха

произлезли четири отделни вселени.
Тайнствената сложност на вярванията, които съставляваха юдаизма, винаги му беше действала успокоително — Бог им напомняше, че човек не е създаден да разбира всичко. Ала след като бе изгледал презентацията на Едмънд Кърш и беше размишлявал за простотата и яснотата на неговото откритие, Кьовеш имаше чувството, че е прекарал последните три дни вторачен в куп остарели противоречия. В един момент просто не беше в състояние да направи нищо друго, освен да зареже древните текстове и да излезе на дълга разходка край Дунав, за да си подреди мислите.
Рави Кьовеш най-после започваше да приема болезнената истина — откритието на Кърш действително щеше да окаже опустошително въздействие върху вярващите в целия свят. То отхвърляше почти всички установени религиозни доктрини, при това по невероятно простичък и убедителен начин.
„Не мога да забравя последния образ — помисли си Кьовеш, спомнил си смазващото заключение на презентацията, която бяха гледали на огромния телефон на Кърш. — Тази новина ще се отрази на абсолютно всеки човек, не само на вярващите“.
И сега, въпреки размислите си през последните няколко дни, равинът все още нямаше представа как да постъпи с разкритата им от Кърш информация.
Съмняваше се, че Валдеспино и Ал Фадл също са наясно с това. Преди два дни се бяха чули по телефона, но от разговора им не произлезе нищо.
— Приятели мои — започна епископът. — Презентацията на господин Кърш определено е смущаваща… в много отношения. Настойчиво го помолих да ми позвъни, за да дообсъдим въпроса, но от него няма ни вест, ни кост. Сега, струва ми се, трябва да вземем решение.
— Аз вече взех решение — заяви Ал Фадл. — Не можем да останем безучастни. Трябва да овладеем тази ситуация. Презрението на Кърш към религията е всеизвестно и той ще представи откритието си така, че да нанесе колкото може по-големи щети на бъдещето на вярата. Трябва да изпреварим събитията и сами да оповестим откритието му. Незабавно. Трябва да го представим в такава светлина, че да смекчим въздействието му и да го направим колкото е възможно по- безопасно за вярващите.
— Ние вече разговаряхме за евентуално публично изявление, но за съжаление не си представям как бихме могли безопасно да представим тъкмо тази информация — тежко въздъхна Валдеспино. — Освен това се заклехме на господин Кърш да запазим тайната му.
— Така е, и на мен не ми се ще да нарушим клетвата си, обаче смятам, че трябва да изберем по-малката от двете злини и да защитим общото благо. Всички сме под прицел — мюсюлмани,
евреи, християни, хиндуисти, абсолютно всички религии — и като се има предвид, че опроверганите от господин Кърш фундаментални истини са общи за всички нас, ние сме длъжни да представим откритието по начин, който няма да разтърси из основи нашите общности.
— Опасявам се, че такъв начин не съществува — каза Валдеспино. — Ако решим да оповестим новината на Кърш, единственият възможен подход е да хвърлим съмнение върху неговото откритие — да го дискредитираме преди да успее сам да направи съобщението.
— Кого, Едмънд Кърш ли?! — възрази Ал Фадл. — Блестящия учен, който винаги се оказва прав?! Вие да не сте гледали някаква друга презентация? Защото неговата беше напълно убедителна.
— Не по-убедителна от презентациите, които навремето са правили Галилей, Бруно и
Коперник! — изсумтя епископът. — Религиите и преди са изпадали в същото положение.
Просто науката пак блъска на вратата ни.
— Само че с нещо далеч по-значимо от откритията на физиката и астрономията! —
възкликна Ал Фадл. — Кърш оборва самата същност, основата на всичко, в което вярваме!

Позовавайте се на историята колкото щете, но недейте забравя, че въпреки всички усилия на
Ватикана да запуши устата на хора като Галилей, неговата наука накрая се е наложила. Както ще се случи и с откритието на Кърш. Не можем да му попречим.
Възцари се мрачно мълчание.
— Моята позиция по въпроса е проста — отново се обади Валдеспино. — Ще ми се Едмънд
Кърш да не беше правил това откритие. Боя се, че не сме подготвени да му противодействаме. И
категорично предпочитам тази информация никога да не види бял свят. — Той замълча за миг. —
В същото време вярвам, че събитията в нашия свят се случват според Божия план. В резултат на нашите молитви Господ може да проговори на господин Кърш и да го убеди да не разгласява откритието си.
Ал Фадл се засмя подигравателно.
— Господин Кърш едва ли е от хората, способни да чуват гласа Божи.
— И така да е — настоя епископът. — Чудеса се случват всеки ден.
Ислямският учен възрази разпалено:
— При цялото ми уважение, освен ако не се молите Бог да порази Кърш преди да успее да оповести…
— Господа — намеси се Кьовеш в опит да разпръсне растящото напрежение. — Не бива да бързаме с решението си. Не е речено, че трябва да го вземем още тази вечер. Господин Кърш спомена, че ще направи съобщението си след месец. Предлагам всеки от нас да обмисли въпроса и след няколко дни пак да си поговорим. Може би чрез самовглъбяване ще открием верния курс на действие.
— Мъдър съвет — съгласи се Валдеспино.
— Но не бива и прекалено да се бавим — предупреди Ал Фадл. — Да се чуем по телефона след два дни.
— Уговорихме се — каза епископът. — Тогава ще вземем и окончателното си решение.
Това се беше случило преди два дни и тази вечер щяха да проведат втория си разговор.
Рави Кьовеш чакаше в кабинета си и го обземаше все по-силна тревога. Обаждането вече закъсняваше с близо десет минути.
Телефонът най-после иззвъня и той нетърпеливо отговори.
— Здравейте, рави — каза епископ Валдеспино. Гласът му беше угрижен. — Извинявайте за закъснението. — Замълча за миг. — Боя се, че аллама Ал Фадл няма да участва в разговора ни.
— Защо, какво е станало? — изненадано попита Кьовеш.
— Не знам. Цял ден се опитвам да се свържа с него, но той сякаш е… изчезнал. Никой от колегите му няма представа къде е.
По гърба на равина полазиха тръпки.
— Крайно обезпокоително.
— Съгласен съм. Дано не му се е случило нещо. За съжаление, имам още една новина. —
Гласът на епископа стана още по-мрачен. — Току-що научих, че Едмънд Кърш е организирал публично събитие, за да сподели откритието си със света… тази вечер.
— Тази вечер?! — смая се Кьовеш. — Нали ни каза, че щяло да е след месец?!
— Да — потвърди Валдеспино. — Излъгал ни е.

6.
В слушалките на Лангдън прозвуча дружелюбният глас на Уинстън.
— Точно пред вас, професоре, ще видите най-голямата картина в нашата колекция, въпреки че повечето гости не я забелязват веднага.
Лангдън насочи вниманието си към отсрещния край на атриума, ала не видя нищо освен стъклена стена, която гледаше към лагуната.
— Съжалявам, май и аз спадам към това мнозинство. Не виждам никаква картина.
— Е, тя е изложена доста нетрадиционно — засмя се Уинстън. — Платното не е поставено на стената, а на пода.
„Трябваше да се сетя“ — помисли си професорът, сведе поглед, тръгна напред и чак сега забеляза огромното платно върху камъка в краката му.
Картината представляваше монохромен тъмносин правоъгълник и гостите стояха наоколо и се взираха в него, сякаш гледаха в езерце.
— Площта ѝ е близо петстотин и шейсет квадратни метра — осведоми го Уинстън.
Лангдън пресметна, че е десет пъти по-голяма от първия му апартамент в Кеймбридж.
— Неин автор е Ив Клайн и всички „галено“ я наричат „Плувният басейн“.
Поразителното богатство на този син нюанс, трябваше да признае Робърт, наистина го изпълваше с усещането, че може направо да се гмурне в платното.
— Клайн е създал този цвят — продължи Уинстън. — Казва се „Международно синьо на
Клайн“ и художникът твърди, че дълбочината му изразява безплътността и безкрайността на собственото му утопично виждане за света.
Лангдън усети, че Уинстън чете от предварително подготвен текст.
— Клайн се е прочул със сините си картини, но също е известен с една фотографска илюзия, наречена „Скок в празното пространство“, която предизвикала голяма паника при публикуването ѝ през хиляда деветстотин и шейсета.
Професорът беше виждал „Скок в празното пространство“ в нюйоркския Музей за модерно изкуство. Снимката беше меко казано смущаваща — изобразяваше добре облечен мъж, който скача с разперени ръце от висока сграда. Всъщност представляваше трик — блестящо замислен и майсторски изпълнен с бръснарско ножче много преди времето на Фотошоп.
— Освен това Клайн е композирал музикалното произведение „Еднозвучие-мълчание“, в което симфоничен оркестър цели двайсет минути изпълнява един-единствен тон, ре мажор.
— И хората го слушат?!
— Хиляди. И тонът е само първата част. Във втората част музикантите седят неподвижно и в продължение на двайсет минути изпълняват „чисто мълчание“.
— Шегувате се, нали?
— Не, говоря съвсем сериозно. В негова защита, изпълнението сигурно не е било чак толкова тъпо, колкото може би звучи. На сцената също имало три голи жени, обилно боядисани в синьо, които се търкаляли по гигантски платна.
Въпреки че през по-голямата част от кариерата си беше изучавал изобразителното изкуство,
Лангдън така и не се бе научил да харесва по-авангардните творби. Притегателната сила на модерното изкуство си оставаше загадка за него.
— Без да проявявам неуважение, Уинстън, трябва да ви кажа, че често ми е трудно да разбера дали нещо е „модерно изкуство“, или чисто и просто е шантаво.
— Ами, често тъкмо това е въпросът, нали? — невъзмутимо отговори гидът. —
Произведенията във вашия свят на класическото изкуство се ценят заради изпълнението на

твореца — тоест, колко е сръчен с четката върху платното или с длетото върху камъка. В
модерното изкуство обаче шедьоврите често са по-скоро плод на идеята, отколкото на изпълнението. Например всеки спокойно може да композира четирийсетминутна симфония,
състояща се само от един тон и мълчание, обаче идеята е хрумнала тъкмо на Ив Клайн.
— Съгласен съм.
— Разбира се, скулптурата „Мъгла“ навън е чудесен пример за концептуално изкуство. На авторката ѝ е дошла идея — да постави под моста перфорирани тръби и да пуска мъгла над лагуната, — но инсталацията е изпълнена от местни водопроводчици. — Уинстън замълча за миг. — Макар че оценявам авторката изключително високо, защото използва изразното си средство като шифър.
— Мъглата е шифър, така ли?
— Да. Завоалирано отдаване на почит към архитекта на музейната сграда.
— Франк Гери ли?
— Франк О. Гери — поправи го екскурзоводът. — Инициалите му образуват английската дума за „мъгла“ — „fog“.
— Хитро.
Лангдън тръгна към прозорците и Уинстън го информира:
— Оттам имате чудесен изглед към Черната вдовица. Видяхте ли „Маман“ на идване?
Професорът погледна към огромната скулптура на паяк на площада оттатък лагуната.
— Да. Доста е трудно да не я забележиш.
— По гласа ви усещам, че не ви допада.
— Опитвам се да я харесам. — Робърт замълча за миг. — Като специалист по класическо изкуство, тук съм малко като риба на сухо.
— Интересно. Предполагах, че тъкмо вие ще оцените „Маман“. Тя е чудесен пример за класическия принцип на успоредяването. Дори бихте могли да я използвате в лекциите си,
когато преподавате за това.
Лангдън се вгледа в паяка и не забеляза нищо подобно. Що се отнасяше до лекцията за успоредяването, той предпочиташе малко по-традиционни примери.
— Май ще продължа да използвам „Давид“.
— Да, Микеланджело си е класика — позасмя се Уинстън. — Той гениално е изваял Давид в женствена контрапозиция — в ръката си героят отпуснато държи прашка и излъчва мекушава уязвимост. От очите му обаче струи гибелна решителност, жилите и вените му изпъкват в готовност да убие Голиат. Творбата едновременно е и нежна, и страшна.
Това описание направи силно впечатление на Лангдън. Искаше му се и неговите студенти да разбират шедьовъра на Микеланджело толкова ясно.
— „Маман“ не се различава от „Давид“ — продължи гидът. — Същото дръзко успоредяване на противоположни архетипни принципи. В природата черната вдовица е страховито създание
— хищник, който улавя жертви в паяжината си и ги убива. И макар че е смъртоносна, тук тя е изобразена с яйчна торбичка, от която ще се роди нов живот, и това я прави едновременно хищник и родител — могъщо тяло върху невероятно тънки крака, което изразява сила и крехкост.
„Маман“ може да се нарече съвременен „Давид“, ако желаете.
— Не желая, но признавам, че вашият анализ ми дава храна за размисъл — усмихнато отвърна професорът.
— Добре, тогава ще ви покажа едно последно произведение. По случайност — оригинал на
Едмънд Кърш.
— Сериозно? Нямах представа, че Едмънд е творец.
Уинстън се засмя.

— Ще ви оставя сам да прецените.
Екскурзоводът го насочи покрай прозорците към просторна ниша, в която неколцина гости се бяха събрали пред голяма плоча от суха кал на стената. На пръв поглед плочата от втвърдена глина му заприлича на експонирана вкаменелост. В тази кал обаче нямаше фосили. В
повърхността ѝ бяха врязани знаци, каквито децата издраскват с клечки по мокър цимент.
Гостите не бяха особено впечатлени.
— Едмънд ли го е направил? — измърмори една жена с палто от визон и напомпани с ботокс устни. — Нищо не разбирам.
Преподавателят в Лангдън не успя да устои.
— Всъщност е много находчиво — обади се той. — Досега това е най-интересният експонат, който видях в музея.
Жената се завъртя и го изгледа с откровено презрение.
— Нима? Тогава просветете и мене.
„С удоволствие“. Робърт се приближи до грубо издрасканите по повърхността на глината знаци.
— Първо, върху този къс глина Едмънд отдава почит на най-древната писменост на човечеството — клинописа.
Жената запримигва неуверено.
— Трите плътни знака в средата означават думата „риба“ на асирийски — продължи
Лангдън. — Това е пиктограма. Ако се вгледате внимателно, можете да си представите обърнатата надясно отворена уста на рибата и триъгълните люспи по тялото ѝ.
Всичко гости вирнаха глави и отново се вторачиха в произведението.
— А ако погледнете тук… — той посочи ямичките отляво, — ще видите, че Едмънд е направил стъпки в калта зад рибата, които изобразяват нейното еволюционно излизане на сушата.
Главите закимаха одобрително.
— И накрая, асиметричната звездичка отдясно — знакът, който рибата сякаш поглъща, — е един от най-древните символи на Бог в историята.
Жената с ботокса пак се обърна и намръщено се втренчи в него.
— Риба, която изяжда Бог?!
— Очевидно. Това е шеговита версия на Дарвиновата риба — еволюцията поглъща религията. — Лангдън нехайно сви рамене. — Както казах, много находчиво.
Докато се отдалечаваше, чуваше мърморенето им зад себе си.
Уинстън се засмя.
— Развеселихте ме, професоре! Едмънд щеше да оцени импровизираната ви лекция.

Малцина могат да разшифроват смисъла на тази творба.
— Е, нали това ми е работата.
— Да, и сега разбирам защо господин Кърш ме помоли да се отнасям с вас като с изключително специален гост. И ме инструктира да ви покажа нещо, което тази вечер няма да преживее никой от другите гости.
— О? И какво е това?
— Виждате ли един коридор, преграден с въже, вдясно от централните прозорци?
Лангдън погледна натам.
— Да.
— Добре. Ще ви упътвам.
Професорът неуверено се подчини на инструкциите на екскурзовода и отиде при входа на коридора. След като се увери, че никой не го наблюдава, се провря зад въжето и потъна вътре.
Оставяйки навалицата в атриума зад себе си, Робърт извървя трийсет крачки и стигна до метална врата с цифрова клавиатура.
— Въведете тези шест числа — каза Уинстън и му ги продиктува.
Лангдън въведе кода и ключалката изщрака.
— Добре, професоре, а сега влезте, ако обичате.
Лангдън остана неподвижен за момент — не знаеше какво да очаква. После събра смелост и отвори вратата.
Вътре цареше почти непрогледен мрак.
— Ще включа осветлението — осведоми го гидът. — Моля, влезте и затворете вратата.
Робърт направи крачка напред и като напрягаше очи да види нещо в тъмнината, затвори вратата зад себе си. Ключалката изщрака.
В ъглите на помещението постепенно засия меко осветление и пред погледа му се разкри невероятно огромно пространство, напомнящо на хангар за цяла флотилия грамадни пътнически самолети.
— Три хиляди сто и шейсет квадратни метра — съобщи Уинстън.
В сравнение с това помещение атриумът изглеждаше направо тесен.
Осветлението продължаваше да се усилва и Лангдън различи на пода някакви масивни фигури — седем-осем тъмнеещи силуета — като динозаври, пасящи в нощта.
— Какво е това, за бога? — попита той.
— Нарича се „Тъканта на времето“ — бодро отекна в слушалките му гласът на екскурзовода.
— Това е най-тежкото произведение на изкуството в музея. Над хиляда тона.
Робърт все още се опитваше да се ориентира.
— И защо съм съвсем сам тук?
— Както ви казах, господин Кърш ме помоли да ви покажа тези изумителни неща.
Осветлението достигна максималната си мощност и гигантското помещение се обля в меко сияние. Лангдън смаяно зяпна разкрилата се пред него гледка.
„Влязъл съм в паралелна вселена“.

7.
Адмирал Луис Авила стигна до проверочния пункт на музея и си погледна часовника, за да се увери, че идва навреме.
„Идеално“.
Показа личната си карта — „Документо Насионал де Идентидад“ — на служителите и когато не успяха да открият името му в списъка на гостите, пулсът му се ускори. Накрая обаче го намериха към края — бяха го добавили в последния момент — и го пуснаха да влезе.
„Точно както ми обеща Регента“. Авила нямаше представа как е успял. Твърдеше се, че списъкът с гостите на днешното събитие е непробиваем.
Той продължи към детектора за метал, където извади джиесема си и го остави в кошницата.
После извънредно предпазливо измъкна необичайно тежката броеница от джоба на китела си и я положи върху телефона си.
„Внимателно — каза си. — Много внимателно“.
Охранителят му даде знак да мине през детектора и пренесе кошницата за лични вещи от отсрещната страна.
— Que rosario tan bonito
8
— възхити се служителят на металната броеница, която се състоеше от здрав наниз зърна и дебел закръглен кръст.
— Gracias — отвърна Авила. „Сам я направих“.
Мина през детектора без инциденти, взе джиесема и броеницата от кошницата и внимателно ги прибра в джоба си, после продължи към втория проверочен пункт, където получи необикновени слушалки.
„Нямам нужда от аудиогид — помисли си. — Предстои ми работа“.
Докато прекосяваше атриума, дискретно изхвърли слушалките в едно кошче за смет.
Заоглежда се за уединено място, откъдето да се свърже с Регента и да му съобщи, че безпрепятствено е влязъл в музея.
„За Бог, родината и краля — каза си. — Но най-вече за Бог“.
По същото време в най-затънтения край на огряната от луната пустиня около Дубай многообичаният седемдесет и осем годишен аллама Саид ал Фадл мъчително се влачеше по пясъка. Силите му го напускаха.
Кожата му беше обгорена и покрита с мехури, гърлото му дращеше толкова силно, че едва си поемаше дъх. Пясъчната буря го бе ослепила преди часове, а той все още пълзеше напред. По някое време му се стори, че чува далечен рев на бъгита, но после реши, че това просто е воят на вятъра. Отдавна беше изгубил вяра, че Господ ще го спаси. Лешоядите вече не кръжаха във въздуха, а го следваха по земята.
Високият испанец, който го бе отвлякъл предишната нощ, не пророни и дума, докато шофираше колата на стареца все по-навътре в пустинята. След един час спря, заповяда на Ал
Фадл да слезе и го заряза в мрака без храна и вода.
Похитителят по никакъв начин не разкри самоличността си и не даде никакво обяснение за действията си. Единственият белег, който старият учен успя да зърне, беше странната татуировка на дясната ръка на мъжа — символ, който не познаваше.

Ал Фадл часове наред се мъкна из пустинята, като напразно викаше за помощ. Накрая обезводненият духовник се строполи в задушаващия пясък и докато усещаше, че сърцето му постепенно спира, си зададе същия въпрос, който беше отеквал в главата му през цялото време.
„Кой би могъл да желае точно моята смърт?“
И единственият логичен отговор го изпълни с ужас.

8.
Погледът на Робърт Лангдън скачаше от една гигантска фигура на друга. Всяка от тях представляваше висок лист закалена стомана, изящно извит и поставен върху долния си ръб,
така че да образува свободно стояща стена. Високи около четири и половина метра, те образуваха различни плавни форми — извиваща се панделка, отворен кръг, широка спирала.
— „Тъканта на времето“ — повтори Уинстън. — От Ричард Сера. Свободно стоящите стени от толкова тежък материал пораждат илюзия за нестабилност. Всъщност всички са си съвсем стабилни. Представете си, че увивате доларова банкнота около молив. Щом изтеглите молива,
вашата увита банкнота преспокойно ще застане върху ръба си, поддържана от собствената си геометрия.
Лангдън спря и се вторачи в огромния кръг до него. Оксидираният метал имаше цвят на опушена мед и оставяше впечатление за нещо сурово, органично. Фигурата едновременно излъчваше усещане за могъща сила и изящно равновесие.
— Направи ли ви впечатление, че първата фигура не е съвсем затворена, професоре?
Робърт продължи около кръга и видя, че краищата на стената се разминават, сякаш дете се е опитало да начертае окръжност и не е улучило.
— Разминаващите се краища оставят отвор, който привлича зрителя вътре, за да разгледа негативното пространство.
„Стига зрителят да не страда от клаустрофобия“ — помисли си Лангдън и побърза да отмине нататък.
— Сега ще видите три стоманени ленти, които се извиват почти успоредно и са разположени близо една до друга, така че образуват два лъкатушещи тунела, дълги над трийсет метра — продължи екскурзоводът. — Произведението се нарича „Змията“ и нашите малки посетители обичат да тичат по тунелите. Ако двама души застанат в срещуположните краища и шепнат съвсем тихо, ще се чуват идеално един друг.
— Забележително, Уинстън, но бихте ли ми обяснили защо Едмънд ви е помолил да ми покажете тази галерия. — „Той знае, че не разбирам такива неща“.
— Конкретната творба, която господин Кърш ме помоли да ви покажа, се нарича „Усуканата спирала“ и е в отсрещния десен ъгъл — отвърна гидът. — Виждате ли я?
Професорът се втренчи в далечината. „Онази, която сякаш е на повече от половин километър оттук ли?“
— Да, виждам я.
— Чудесно, тогава да се насочим натам.
Робърт колебливо огледа огромното пространство и тръгна към далечната спирала.
— Чувал съм, професоре, че Едмънд Кърш е ваш голям почитател — особено на проучванията ви върху взаимодействието на различните религиозни традиции в миналото и тяхната еволюция, отразени в изобразителното изкуство. Областта, в която работи Едмънд,
теорията на игрите и компютърното моделиране, в много отношения е сходна с вашата — той анализира развитието на различни системи и прогнозира как ще се променят те с времето.
— И очевидно много го бива в това. В края на краищата ненапразно го наричат
„съвременния Нострадамус“.
— Да. Макар че това сравнение е малко обидно, ако питате мен.
— Защо смятате така? — възрази Лангдън. — Нострадамус е най-прочутият предсказател на всички времена!
— Не искам да ви противореча, професоре, но Нострадамус е написал почти хиляда неясни

четиристишия, които през следващите четири века са били подложени на творчески прочит от страна на суеверни хора, опитващи се да открият смисъл там, където няма такъв… от Втората световна война и смъртта на принцеса Даяна до атентата срещу Световния търговски център.
Това е пълен абсурд. За разлика от него, Едмънд Кърш е публикувал неголям брой съвсем конкретни предвиждания, които са се сбъднали в съвсем кратък срок — облачния компютинг,
безпилотните автомобили, процесорния чип, задействан само от пет атома. Господин Кърш няма нищо общо с Нострадамус.
„Взимам си думите назад“ — помисли си Робърт. Твърдеше се, че Едмънд Кърш се радвал на войнствена лоялност от страна на своите сътрудници, и Уинстън явно се числеше към неговите верни последователи.
— Е, доставя ли ви удоволствие обиколката? — смени темата гидът.
— Да, благодаря. Браво на Едмънд за разработването на тази дистанционна екскурзоводска технология.
— Да, той отдавна е мечтал за такава система и е вложил страшно много време и пари, за да я създаде тайно.
— Защо? Технологията не ми се струва чак толкова сложна. Признавам, че отначало бях скептичен, но вие ме убедихте — разговорът ни е изключително интересен.
— Много любезно от ваша страна. Надявам се да не разваля впечатлението ви, като ви разкрия истината. Боя се, че не бях съвсем откровен с вас.
— Моля?
— Първо, не се казвам Уинстън. Истинското ми име е Арт.
„Като английската дума за «изкуство»“ — помисли си Лангдън и се засмя.
— Музеен екскурзовод на име Арт?! Е, не ви обвинявам, че ползвате псевдоним. Приятно ми е да се запознаем, Арт.
— Освен това, когато ме попитахте защо не ви развеждам лично из музея, аз не ви излъгах,
че господин Кърш иска да ограничи броя на хората в сградата. Но това не е всичко. — Гидът замълча за миг. — Всъщност не мога да се движа.
— О… ужасно съжалявам. — Робърт си го представи седнал на инвалидна количка в кол център и се почувства гузен, задето Арт се е стеснявал да му разкрие състоянието си.
— Няма нужда да ме съжалявате. Уверявам ви, че с крака бих изглеждал изключително странно. Разбирате ли, аз не съм точно какъвто си ме представяте.
Лангдън забави крачка.
— Какво искате да кажете?
— „Арт“ не е име, а съкращение. От „artificial“ — изкуствен. Въпреки че господин Кърш предпочита думата „синтетичен“.
— Гласът направи пауза. — Всъщност, професоре, тази вечер вие общувате със синтетичен гид. Нещо като компютър.
Робърт неуверено се заозърта.
— Това някаква шега ли е?
— Съвсем не, професоре. Напълно съм сериозен. Едмънд Кърш е вложил десет години и близо един милиард долара в разработването на синтетичен интелект и тази вечер вие сте един от първите, които влизат в досег с резултата от неговите усилия. Развежда ви синтетичен гид. Аз не съм човек.
В първия момент Лангдън просто не можа да го приеме. Дикцията и граматиката на Арт бяха съвършени и като се изключеше малко неловкият му смях, професорът рядко беше общувал с толкова добре изразяващ се човек.
„Наблюдават ме — осъзна той и затърси скрити камери по стените. Подозираше, че е станал

неволен участник в някакво странно произведение на «изкуството на преживяването»,
майсторски режисиран театър на абсурда. — Използват ме като мишка в лабиринт“.
— Малко съм смутен — заяви Робърт и гласът му отекна в пустата галерия.
— Моите извинения — отвърна Уинстън. — Напълно ви разбирам. Очаквах, че ще ви е трудно да го осмислите. Предполагам, че затова и Едмънд ме помоли да ви доведа тук, далече от другите гости. Тази информация е предназначена само за вас.
Лангдън заоглежда сумрачното пространство, за да види дали там не се крие някой.
— Както несъмнено ви е известно, човешкият мозък е бинарна система — продължи гласът,
странно необезпокоен от смущението на професора. — Синапсите или реагират, или не, и действат като своеобразен компютърен ключ. В мозъка има над сто трилиона такива ключа,
което означава, че изграждането на мозък по-скоро е въпрос на мащаб, отколкото на технология.
Робърт почти не го слушаше. Вървеше напред, вперил поглед в знака „Изход“ и стрелката,
сочеща към отсрещния край на галерията.
— Разбирам, че ви е трудно да приемете човешкото звучене на гласа ми като машинно генерирано, професоре, но речта всъщност е най-лесната част. Дори обикновеният електронен четец на книги за деветдесет и девет долара се справя доста добре с имитирането на човешка реч. Едмънд е инвестирал в това милиарди.
Лангдън се закова на място.
— Щом си компютър, отговори ми на следния въпрос. Какъв е бил промишленият индекс
Дау Джоунс при затварянето на борсите на двайсет и четвърти август хиляда деветстотин седемдесет и четвърта?
— Тази дата се пада в събота — моментално отговори гласът. — Затова борсите изобщо не са отваряли.
Робърт потръпна. Нарочно беше избрал датата. Заради фотографската му памет, датите завинаги се запечатваха в паметта му. Онази събота най-добрият му приятел имаше рожден ден и той добре си спомняше следобедното парти край басейна. „Хелена Ули носеше сини бикини“.
— Затова пък предишния ден, петък, двайсет и трети август, при затварянето на борсите промишленият индекс Дау Джоунс е бил шестстотин осемдесет и шест цяло и осемдесет стотни, спад със седемнайсет цяло и осемдесет и три стотни пункта при загуба от две цяло и петдесет и три стотни процента.
Лангдън за момент онемя.
— С удоволствие ще почакам, ако искате да проверите данните на смартфона си — бодро го информира гласът. — Макар че не ми остава друг избор, освен да посоча, че в това се крие известна ирония.
— Но… аз не…
— Предизвикателството пред синтетичния интелект не се състои в бързия достъп до информация, което всъщност е елементарно, а в способността за откриване на взаимовръзките между данните, нещо, в което вие, струва ми се, ни превъзхождате, нали? — продължи гласът.
Малко британският му акцент сега сякаш звучеше по-странно. — Както и на взаимовлиянието между идеите. Това е една от причините, поради които господин Кърш искаше да тества възможностите ми конкретно върху вас.
— Мен ли да тества? — не разбра Лангдън.
— Не, разбира се. — Пак онзи неловък смях. — Да тества мен. Да провери дали съм в състояние да ви убедя, че съм човек.
— Тестът на Тюринг.
— Точно така.
Предложен от криптоаналитика Алън Тюринг, този тест, спомняше си професорът,

представляваше проверка на способността на машината да се държи като човек. Накратко казано, арбитър слушаше разговор между машина и човек и ако не успееше да познае кой от участниците е човекът, тестът се смяташе за издържан. През 2014 г. тестът на Тюринг за пръв път беше преминат успешно в лондонското Кралско дружество. Оттогава изкуственият интелект се развиваше с бясна скорост.
— Засега никой от нашите гости не е заподозрял нищо — продължи гласът. — Всички се забавляват чудесно.
— Чакай, всички гости ли разговарят с компютър?!
— Формално всички разговарят с мен. Няма проблем да функционирам многопосочно. Вие чувате основния ми глас — гласа, който предпочита Едмънд, — но останалите гости чуват други гласове и езици. Въз основа на вашия профил като образован американец избрах основния си мъжки глас с британски акцент. Предвидих, че той ще внуши повече доверие от, да речем,
провлечен южняшки говор на млада жена.
„Това нещо да не би да ме обвинява в шовинизъм?!“
Лангдън си спомни за един популярен запис, разпространен по интернет преди няколко години. Шефът на вашингтонската редакция на „Тайм“ Майкъл Шерър получил обаждане от телемаркетингов робот, който говорел толкова човешки, че журналистът качил записа онлайн, за да могат да го чуят всички.
„А това се случи отдавна!“ — осъзна Робърт.
Кърш от години се занимаваше с изкуствен интелект и от време на време се появяваше по кориците на списанията, за да съобщава за различни успехи. Неговото отроче „Уинстън“ явно бе последното му постижение.
— Наясно съм, че всичко това ви се струпва изведнъж, но господин Кърш настоя да ви покажа спиралата, пред която сте застанали в момента. Той ви моли да влезете в нея и да продължите до самия ѝ център.
Лангдън се вторачи в тесния проход и мускулите му се напрегнаха. „Това ли е представата на
Едмънд за студентски майтапи?“
— Не може ли просто да ми разкажеш какво има вътре? Не си падам много по тесни места.
— Интересно, този факт не ми беше известен.
— Нямам навика да включвам клаустрофобията в публичната си автобиография. — Той се овладя. Още не можеше да свикне с мисълта, че разговаря с машина.
— Не се безпокойте, вътре в спиралата е доста просторно, а и господин Кърш специално помоли да видите центъра ѝ. Преди да влезете обаче Едмънд иска да си свалите слушалките и да ги оставите на пода.
Робърт погледна извисяващата се пред него скулптура и се поколеба.
— Няма ли да влезеш с мен?
— Явно не.
— Знаеш ли, всичко това е адски странно и нямам особено…
— Като се има предвид, че заради Едмънд сте дошли чак в Испания, професоре, нищо не ви струва да извървите и няколкото крачки в това произведение на изкуството. Ежедневно го правят дори деца и нищо им няма.
Никога не го беше мъмрил компютър, ако това можеше да се определи като „мъмрене“, но острата забележка постигна желания ефект. Лангдън свали слушалките, внимателно ги остави на пода и се обърна към отвора в спиралата. Високите стени образуваха тесен коридор, който завиваше и изчезваше в мрака.
— Нищо няма да излезе — произнесе той, без да адресира думите си към никого.
После дълбоко си пое дъх и влезе в спиралата.

Коридорът не свършваше и не свършваше, виеше се по-надълбоко, отколкото Лангдън беше предполагал, и скоро той изгуби броя на обиколките. С всяко следващо завъртане проходът все повече се стесняваше и широките му плещи вече почти опираха в стените. „Дишай, Робърт“.
Наклонените метални листове сякаш всеки момент щяха да паднат навътре и да го смажат под тонове стомана.
„Защо изобщо го правя?“
Миг преди да се обърне и да тръгне обратно, коридорът изведнъж свърши и той се озова пред открито пространство. Както му беше обещал гидът, то се оказа по-просторно, отколкото очакваше. Лангдън бързо излезе от прохода, въздъхна дълбоко и заоглежда голия под и високите метални стени, като отново се чудеше дали не е станал обект на някаква сложна студентска шега.
Някъде навън изщрака ключалка и над стоманените стени отекнаха енергични стъпки.
Някой беше влязъл в галерията през вратата, която Робърт бе забелязал на влизане. Стъпките се приближиха към спиралата и после започнаха да обикалят около него, като се усилваха с всяко поредно завъртане. Някой идваше.
Лангдън заотстъпва заднишком с лице към отвора. Отсеченият екот ставаше все по-висок и изведнъж от тунела се появи мъж — нисък и слаб, със светла кожа, проницателни очи и рошава черна коса.
Професорът го зяпна смаяно. Изтекоха няколко секунди, докато накрая си позволи да се усмихне.
— Великият Едмънд Кърш винаги се явява с гръм и трясък.
— Човек има само една възможност да направи първо впечатление — непринудено отвърна някогашният му студент. — Липсваше ми, Робърт. Благодаря, че дойде.
Двамата сърдечно се прегърнаха. Докато потупваше стария си приятел по гърба, Лангдън усети, че е отслабнал, и отбеляза:
— Повталил си се.
— Станах веган — поясни Кърш. — По-лесно е от кростренажора.
Професорът се засмя.
— Е, много се радвам да те видя. И както обикновено, ме караш да се чувствам прекалено навлечен.
— Кой, аз ли? — Кърш сведе поглед към дрехите си — черни ластични дънки, бяла щампована тениска с остро деколте и кожено яке със страничен цип. — Това е висша мода.
— Белите джапанки са висша мода, така ли?!
— Джапанки ли? Това са гвинейски сандали на Ферагамо!
— И предполагам, че струват повече от цялото ми одеяние.
Едмънд се приближи и проучи етикета на Лангдъновия фрак.
— Всъщност фрака ти си го бива. — Усмихна се. — Струва горе-долу толкова.
— Трябва да ти кажа, Едмънд, че твоят синтетичен приятел Уинстън… е много смущаващ.
Лицето на Кърш засия.
— Невероятно е, нали? Няма да повярваш какво успях да постигна тази година в областта на изкуствения интелект — истински квантови скокове! Разработих няколко нови патентовани технологии, които позволяват на машините да решават проблеми и да се саморегулират по съвсем нови начини. Уинстън все още не е завършен, но ежедневно се усъвършенства.
Лангдън забеляза, че през годината, откакто не се бяха виждали, около момчешките очи на
Едмънд са се появили дълбоки бръчици. Изглеждаше уморен.
— Би ли ми обяснил защо ме доведе тук, Едмънд?
— В Билбао ли? Или в спиралата на Ричард Сера?

— Да започнем със спиралата — отвърна професорът. — Нали знаеш, че страдам от клаустрофобия!
— Тъкмо затова. Тази вечер целта ми е да измъкна хората от зоната им на удобство. — Кърш се подсмихна.
— Винаги много те е бивало в това.
— И трябваше да разговарям с тебе, а не исках да ме виждат преди шоуто.
— Понеже рокзвездите никога не се смесват с гостите преди концерта ли?
— Точно така! — шеговито отговори Кърш. — Рокзвездите магически се появяват на сцената в облак дим.
Лампите на тавана внезапно замъждукаха и премигнаха. Кърш повдигна ръкава си и си погледна часовника. После отново се обърна към Лангдън и изражението му изведнъж стана сериозно.
— Нямаме много време, Робърт. Тази вечер е невероятно важна за мен. Всъщност е невероятно важна и за цялото човечество.
Професорът беше обзет от вълнение.
— Наскоро направих научно откритие — продължи Едмънд. — Постижение, което ще има мащабни последици. Почти никой не знае за него и тази вечер, съвсем скоро, ще изляза и ще го съобщя на света в излъчване на живо.
— Не знам какво да кажа — отвърна Лангдън. — Звучи страхотно.
Кърш сниши глас и заговори необичайно напрегнато:
— Преди да го обявя публично, Робърт, имам нужда от твоя съвет. — Замълча за миг. —
Опасявам се, че от това може би зависи животът ми.

9.
В центъра на спиралата се беше възцарило мълчание.
„Имам нужда от твоя съвет… Опасявам се, че от това може би зависи животът ми“.
Думите на Кърш бяха увиснали тежко помежду им и Лангдън виждаше тревогата в очите на приятеля си.
— Едмънд? Какво става? Добре ли си?
Лампите на тавана отново премигнаха, но Кърш не им обърна внимание.
— Тази година беше забележителна за мен — зашепна той. — Работех сам по един голям проект — онзи, който доведе до грандиозното откритие.
— Звучи прекрасно.
Кърш кимна.
— Да, и нямам думи да ти опиша колко се вълнувам, че тази вечер ще го споделя със света.
Без да преувеличавам, моето откритие ще има последици от величината на Коперниковата революция.
В първия момент Лангдън си помисли, че Едмънд се шегува, но лицето на Кърш си оставаше напълно сериозно.
„С Коперник ли се сравнява?“ Скромността не се числеше сред силните страни на Едмънд,
но това твърдение звучеше почти абсурдно. Хелиоцентричният модел на Николай Коперник —
разбирането, че планетите се въртят около слънцето — беше възпламенил научната революция през XVI век, която бе сложила край на вековното учение на Църквата, че човечеството обитава центъра на Божията вселена. В продължение на триста години същата тази Църква беше заклеймявала неговото откритие, ала позициите ѝ вече бяха разклатени и светът никога нямаше да е същият.
— Виждам, че си скептичен — каза Кърш. — По-добре ли щеше да е, ако бях казал
„Дарвин“?
Лангдън се усмихна.
— Същата работа.
— Добре, тогава ще те попитам следното. Кои са двата фундаментални въпроса, които човечеството си е задавало през цялото си съществувание?
Робърт се замисли.
— Ами, как е започнало всичко и откъде идваме.
— Точно така. И вторият въпрос е просто следствие на първия. Не „откъде идваме“, а…
— „Къде отиваме“ ли?
— Да! Тези две загадки лежат в сърцето на човешкия опит. Откъде идваме? Къде отиваме?

Изтегляне 2.15 Mb.

Сподели с приятели: