Билбао, Испания

намерим книга с неговата поезия в кабинета на Едмънд“. Така или иначе, щеше да помоли
Уинстън да влезе в някоя онлайн антология на германския философ и да потърси стих от петдесет и една букви.
Нетърпелив да отиде при Амбра и да сподели предположенията си с нея, професорът тръгна към тоалетната до спалнята.
Когато влезе, лампите се включиха и осветиха изящно украсено помещение с мивка, душ- кабина и тоалетна чиния.
Погледът му веднага попадна върху ниска антикварна масичка, отрупана с тоалетни принадлежности и лични вещи. Когато ги видя, той ахна и отстъпи назад.
„Господи, Едмънд… не“.
Масичката приличаше на нелегална лаборатория за дрога — използвани спринцовки,
шишенца с хапчета, празни капсули и даже окървавен парцал.
Сърцето му се сви.
„Едмънд е бил наркоман?!“
Робърт знаеше, че напоследък наркоманията е станала ежедневие дори сред богатите и известните. Хероинът струваше по-малко от бирата и хората се тъпчеха с опиоидни обезболяващи все едно са ибупрофен.
„Това определено обяснява неотдавнашното му отслабване“ — помисли си той, като се чудеше дали Кърш не се е преструвал, че е станал веган, само за да оправдае измършавяването си и хлътналите си очи.
Отиде при масичката, вдигна едно от шишенцата и прочете етикета, като очакваше да е някой от масовите опиоиди като оксиконтин или перкосет.
На етикета обаче пишеше „Доцетаксел“.
Озадачен, той взе друго шишенце. Гемцитабин.
„Какво е това?“ Надписът на третото шишенце обаче му беше известен: „Флуороурацил“.
Той се вцепени. Беше чувал за флуороурацила от свой колега в Харвард и внезапно го обзе ужас. В следващия момент забеляза въргалящата се сред лекарствата брошура. Заглавието ѝ
гласеше: „Веганството забавя ли рака на панкреаса?“
Проумял истината, Робърт зяпна.
Едмънд не беше наркоман.
Неговият приятел тайно се бе лекувал от рак.

53.
Амбра Видал стоеше на меката светлина в мансардата и плъзгаше поглед по редиците томове, покриващи стените в библиотеката на Едмънд.
„Книгите са повече, отколкото бяха при последното ми идване тук“.
Кърш беше превърнал един широк участък от виещия се коридор в изумителна библиотека с лавици, вградени между вертикалните носещи колони на сводовете на Гауди.
„Като че ли е имал намерение завинаги да живее тук“.
Вперила очи в плътно запълнените рафтове, Амбра осъзна, че търсенето на любимия стих на Едмънд ще им отнеме наистина много време. Обикаляше и четеше гръбчетата на книгите, но не виждаше нищо друго освен научни изследвания за произхода на вселената, съзнанието и изкуствения интелект:
ГОЛЯМАТА КАРТИНА
СИЛИТЕ НА ПРИРОААТА
ПРОИЗХОА НА СЪЗНАНИЕТО
БИОЛОГИЯ НА ВЯРАТА
ИНТЕЛИГЕНТНИ АЛГОРИТМИ
НАШЕТО ПОСЛЕАНО ИЗОБРЕТЕНИЕ
Стигна до края на едно от запълнените с лавици пространства и заобиколи, за да продължи със следващото. Тук също имаше колекция от книги на различна научна тематика:
термодинамика, химия, психология.
„Изобщо няма поезия“.
Забелязала, че от известно време Уинстън се е умълчал, тя извади джиесема на Кърш.
— Уинстън? Още ли сме във връзка?
— Тук съм — прозвуча гласът с британски акцент.
— Едмънд наистина ли е чел всички тези книги в библиотеката му?
— Да, така ми се струва — отвърна компютърът. — Той беше ненаситен потребител на текстове и наричаше тази библиотека „трофейна зала на знанието“.
— Някъде тук случайно да има поезия?
— Единствените конкретни заглавия, за които ми е известно, са научни публикации, които
Едмънд ме молеше да чета в електронен формат, за да можем да обсъждаме съдържанието им —
упражнение, което по-скоро имаше за цел моето образование, отколкото неговото. За съжаление не разполагам с каталог на цялата библиотека, така че няма друг начин да намерите онова, което търсите, освен да прегледате книгите една по една.
— Ясно.
— Докато търсите, има нещо, което, струва ми се, ще представлява интерес за вас — гореща новина от Мадрид за вашия годеник, принц Хулиан.
— Какво става? — Евентуалното участие на Хулиан в убийството на Кърш продължаваше да я измъчва. „Няма доказателства — напомни си тя. — Нищо не потвърждава, че Хулиан е замесен в добавянето на името на Авила в списъка на гостите“.
— Току-що съобщиха, че пред кралския дворец започва демонстрация — осведоми я
Уинстън. — Уликите все още предполагат, че покушението срещу Едмънд тайно е организирано от епископ Валдеспино, сигурно с помощта на някого от двореца, може би дори на самия принц.
Събират се много почитатели на Кърш. Погледнете.
На дисплея на смартфона се появиха кадри с гневни демонстранти пред портала на двореца.
Един от тях носеше лозунг на английски: „ПИЛАТ ПОНТИЙСКИ Е УБИЛ ВАШИЯ ПРОРОК —

А ВИЕ УБИХТЕ НАШИЯ!“
Други развяваха спални чаршафи, на които със спрей беше написана една дума —
APOSTASÍA, придружена от символ, който в момента масово се появяваше по мадридските тротоари.
„Apostasía“ означаваше на испански „измяна“ — напоследък популярен боен вик на либералната младеж в Испания. „Долу Църквата!“
— Хулиан направил ли е вече изявление? — попита Амбра.
— Това е един от проблемите — отвърна Уинстън. — Ни вест, ни кост нито от Хулиан, нито от епископа и когото и да е друг от двореца. Това упорито мълчание поражда подозрение у всички. Любителите на конспиративни теории са се развихрили и националната преса вече започва да пита къде сте вие и защо също не давате изявление за събитията.
— Аз ли?! — Амбра се ужаси от самата мисъл за това.
— Вие сте свидетелка на убийството. Вие сте бъдещата кралица и голямата любов на принц
Хулиан. Обществеността иска да ви чуе да казвате, че сте убедена в невинността на престолонаследника.
Инстинктът ѝ подсказваше, че Хулиан не може да е знаел за готвеното покушение срещу
Едмънд. Когато си спомняше за периода им на ухажване, тя виждаше един нежен и искрен мъж
— да, наивен и романтично импулсивен, но в никакъв случай убиец.
— Подобни въпроси се поставят и за професор Лангдън — продължи компютърът. —
Медиите питат защо професорът е изчезнал без коментар, особено след като е изиграл такава роля в презентацията на Едмънд. Няколко блога за конспиративни теории предполагат, че изчезването му може всъщност да е свързано с неговото участие в убийството на Кърш.
— Но това е безумно!
— Темата набира инерция. Тази теория се основава на факта, че Лангдън е издирвал Светия
Граал и Исусовия род. Салическите потомци на Христос явно имат исторически връзки с карлисткото движение и татуировката на убиеца…
— Стига — прекъсна го Амбра. — Това е пълен абсурд.
— Други пък предполагат, че Лангдън е изчезнал, защото тази вечер самият той се е превърнал в мишена. Всички са станали самозвани детективи. В момента голяма част от света съвместно умува какви загадки е разкрил Едмънд… и кой е искал да му запуши устата.
Вниманието на Амбра беше привлечено от стъпките на Робърт, които енергично се приближаваха по виещия се коридор. Тя се завъртя точно в мига, в който професорът се появи иззад ъгъла.
— Амбра? — напрегнато извика той. — Знаеш ли, че Едмънд е бил тежко болен?
— Болен ли? — сепна се тя. — Не.

Лангдън ѝ разказа на какво се е натъкнал в банята.
Тази новина я порази.
„Рак на панкреаса? Затова ли Едмънд беше толкова блед и слаб?“
Не можеше да повярва, че Кърш не ѝ е казал нищо за болестта си. Сега разбираше маниакалния му работохолизъм през последните няколко месеца. „Едмънд е знаел, че времето му изтича“.
— Уинстън? — попита тя. — Ти знаеше ли за заболяването на Едмънд?
— Да — без колебание потвърди компютърът. — Пазеше го в пълна тайна. Когато научи преди двайсет и два месеца, той веднага промени начина си на хранене и започна да работи много по-интензивно. Пренесе се в тази мансарда, където дишаше филтриран въздух и имаше защита от ултравиолетова радиация. Трябваше да стои на тъмно колкото може повече, защото от лекарствата имаше чувствителност към светлина. Лекарите му даваха доста по-малко време.
Наскоро обаче започна да се предава. Анализирах състоянието му въз основа на емпиричния материал, който събрах от световните база данни за рака на панкреаса, и изчислих, че му остават да живее девет дни.
„Девет дни — изуми се Амбра. Обзеха я угризения, че беше взимала на подбив веганската му диета и прекомерната му работа. — Той е бил болен, водел е жестока надпревара, за да подготви последния си миг слава преди времето му да изтече“. Тази тъжна констатация само още повече затвърди решимостта ѝ да намери стихотворението и да завърши започнатото от
Едмънд.
— Още не съм попаднала на книги с поезия — каза тя на Лангдън. — Досега всички са само научни.
— Струва ми се, че стихотворението, което търсим, е от Фридрих Ницше. — Професорът ѝ
разказа за цитата над леглото на Кърш. — Този цитат не е от петдесет и една букви, но определено показва, че Едмънд е бил почитател на германския философ.
— Уинстън, можеш ли да провериш в събраните стихотворения на Ницше за стихове, които се състоят точно от петдесет и една букви? — попита Амбра.
— Разбира се — отвърна компютърът. — В немските оригинали или в преводите на английски?
Тя се поколеба.
— Започни с английските преводи — вместо нея отговори Лангдън. — Едмънд е използвал стиха като парола, а на клавиатурата на телефона му не е толкова лесно да въведеш немски умлаут или есцет.
Амбра кимна. „Има логика“.
— Готов съм — почти мигновено обяви Уинстън. — Открих почти триста преведени стихотворения, в които има сто деветдесет и два стиха от по петдесет и една букви.
Робърт въздъхна.
— Толкова много?!
— Уинстън — включи се Амбра. — Според Едмънд любимият му стих бил пророчество…
предвиждане за бъдещето… което вече се сбъдвало. Попадна ли ти нещо, което отговаря на това описание?
— Съжалявам — отвърна компютърът. — Не виждам нищо, което да е свързано с пророчество. От чисто езикова гледна точка, всички въпросни стихове са части от строфи и представляват откъслечни мисли. Да ви ги покажа ли?
— Прекалено са много — реши Лангдън. — Трябва да потърсим самата книга с надеждата,
че Едмънд по някакъв начин е отбелязал любимия си стих.
— Тогава ви съветвам да побързате — каза Уинстън. — Изглежда, че вашето присъствие тук

вече не е тайна.
— Какво искаш да кажеш? — учуди се професорът.
— По местните новини съобщават, че на барселонското летище „Ел Прат“ току-що е кацнал военен самолет, от който са слезли двама агенти от Гуардия Реал.
Епископ Валдеспино изпитваше облекчение, че бяха успели да избягат от двореца преди вратата окончателно да се затръшне. Свит до принц Хулиан на задната седалка на мъничкия опел, който пътуваше из покрайнините на Мадрид, той се надяваше, че отчаяните задкулисни мерки, които взимат в момента, ще му помогнат да си възвърне контрола над тазвечерните събития, поели в толкова неочаквана посока.
— Ла Касита дел Принсипе — беше наредил Валдеспино на дякона, докато младежът потегляше от двореца.
Вилата на принца се намираше в уединен район на четирийсет минути от Мадрид.
Имението служеше за лична резиденция на испанския престолонаследник още от средата на
XVIII век — спокойно място, където момчетата можеха да си бъдат просто момчета преди да се нагърбят със сериозната работа, каквато представляваше управлението на една страна.
Епископът беше уверил Хулиан, че тази вечер е много по-безопасно да се оттегли във вилата,
отколкото да остане в двореца.
„Само че аз не го водя във вилата“ — помисли си Валдеспино и хвърли поглед към принца,
който гледаше през прозореца, очевидно потънал в дълбок размисъл.
Епископът се зачуди дали Хулиан наистина е толкова наивен, колкото изглежда, или също като баща си е овладял изкуството да показва пред света само онази своя страна, която иска да видят хората.

54.
Белезниците на китките на Гарса бяха стегнати излишно силно.
„Тези момчета не се шегуват“ — помисли си той, все още изумен от поведението на собствените си агенти.
— Какво става, по дяволите?! — повторно попита командирът, докато хората му го извеждаха от катедралата.
И пак не получи отговор.
Докато пресичаха площада на път за двореца, Гарса видя, че пред портала се е струпала навалица от телевизионни оператори и демонстранти.
— Дайте поне да заобиколим отзад — каза той на старшия агент. — Не го превръщайте в публично зрелище.
Агентите не обърнаха внимание на молбата му и продължиха напред, като го принудиха да мине през средата на площада. След секунди пред портала се разнесоха викове и блясъкът на прожекторите го заслепи. Побеснял, командирът се насили да запази спокойно изражение и високо вдигна глава, докато хората му го превеждаха само на метри от входа, точно покрай развълнуваните оператори и репортери.
Надигна се какофония от гласове, които го обстрелваха с въпроси.
— Защо ви арестуваха?
— Какво сте извършили, командир Гарса?
— Замесен ли сте в покушението срещу Едмънд Кърш?
Той очакваше агентите да продължат, без да обръщат внимание на тълпата, но за негово смайване те внезапно спряха и го задържаха на място. Откъм двореца към тях енергично крачеше позната фигура с костюм с панталони.
Моника Мартин.
Гарса не се съмняваше, че пиарката ще се шокира, когато го види в това положение.
Когато се приближи обаче, младата жена го погледна не с изненада, а с презрение. Агентите насила го завъртяха към репортерите.
Моника Мартин вдигна ръка за тишина и извади от джоба си някакво листче. Намести дебелите си очила и прочете официално изявление пред телевизионните камери.
— Кралският дворец арестува командир Диего Гарса заради неговото участие в убийството на Едмънд Кърш и опитите му да замеси името на епископ Валдеспино в това престъпление.
Още преди командирът да осмисли нелепото обвинение, агентите го затикаха към двореца.
Докато се отдалечаваха, той чу Моника Мартин да продължава изявлението.
— Що се отнася до нашата бъдеща кралица Амбра Видал и американския професор Робърт
Лангдън, боя се, че имаме извънредно обезпокоителна новина.
Началникът на отдел „Електронна сигурност“ Суреш Бала стоеше пред телевизора на подземния етаж в двореца и гледаше излъчваната на живо от площада импровизирана пресконференция на Моника Мартин.
„Не изглежда в добро настроение“.
Само преди пет минути някой бе позвънил на пиарката в офиса ѝ. Тя бе провела разговора шепнешком, като грижливо си водеше бележки. След шейсет секунди — изглеждаше потресена
— без обяснения взе записките си и излезе на площада при медиите.
Независимо дали твърденията ѝ бяха верни, нямаше съмнение, че онзи, който ѝ е наредил да

даде изявлението, току-що е изложил Робърт Лангдън на изключително сериозна опасност.
„Кой е дал такава заповед на Моника?“ — чудеше се Суреш.
Докато се опитваше да си обясни странното поведение на пиарката, компютърът му сигнализира за получен имейл. Той отиде при масата си, погледна екрана и се смая, когато видя подателя.
monte@iglesia.org
„Информаторът“ — досети се Суреш.
Същият човек през цялата вечер пращаше информация на КонспирасиНет. А сега, кой знае защо, се свързваше директно с него.
Той предпазливо седна и отвори имейла.
Съобщението гласеше:
хакнах телефона на валдеспино.
той има опасни тайни.
дворецът трябва да получи достъп до есемесите му.
незабавно.
Разтревожен, Суреш препрочете имейла. И го изтри.
После дълго остана неподвижен, докато размишляваше какво да предприеме.
Накрая взе решение, бързо отпечата карта ключ за кралските покои и незабелязано се измъкна от контролния център.

55.
Лангдън все по-напрегнато плъзгаше поглед по книгите в коридора на Кърш.
„Поезия… някъде тук трябва да има поезия“.
Неочакваното пристигане на агентите от Гуардия Реал в Барселона ги принуждаваше да бързат, но той беше убеден, че ще успеят навреме. В края на краищата, щом откриеха любимия стих на Едмънд, щяха да са им нужни само няколко секунди, за да въведат паролата в телефона и да пуснат презентацията. „Както го е планирал Едмънд“.
Професорът се обърна към Амбра, която търсеше от отсрещната страна.
— Намери ли нещо?
Тя поклати глава.
— Засега само наука и философия. Няма поезия. Нито нещо от Ницше.
— Продължавай — каза ѝ Робърт, който беше стигнал до няколко дебели исторически тома:
ПРИВИЛЕГИИ, ГОНЕНИЯ И ПРОРОЧЕСТВА: КАТОЛИЧЕСКАТА ЦЪРКВА В ИСПАНИЯ
С МЕЧ И КРЪСТ: ИСТОРИЧЕСКАТА ЕВОЛЮЦИЯ НА КАТОЛИЧЕСКАТА СВЕТОВНА
МОНАРХИЯ
Заглавията му напомниха за мрачната история, която преди много години бе споделил с него Едмънд, след като Лангдън беше отбелязал, че за американец и атеист той проявява необичаен интерес към Испания и католицизма.
— Майка ми беше испанка — безизразно му отговори тогава Кърш. — И католичка,
разкъсвана от угризения.
Робърт изненадано бе изслушал трагичния му разказ. Майката на Кърш, Палома Калво, била дъщеря на прости работници в испанския град Кадис. На деветнайсет се влюбила в Майкъл
Кърш, университетски преподавател от Чикаго, който по онова време бил в творчески отпуск в
Испания, и забременяла. Тъй като знаела на какъв остракизъм подлага неомъжените майки нейната строга католическа общност, Палома не виждала друг изход, освен да приеме неохотното предложение на Майкъл да се оженят и да заминат заедно за Съединените щати.
Скоро след раждането на сина им Едмънд съпругът ѝ бил блъснат фатално от кола, докато се прибирал от лекции с колелото си.
„Castigo divino“ — отсъдил родният ѝ баща. „Божие наказание“.
Родителите на Палома отказали да приемат дъщеря си обратно в Кадис и да посрамят дома си. Заявили ѝ, че нейното злополучие било очевиден знак за Божия гняв и че никога нямало да бъде приета в царството небесно, освен ако през остатъка от живота си не се посветяла телом и духом на Христа.
След раждането на Едмънд Палома започнала работа като камериерка в мотел и полагала всички усилия да се грижи за него. Вечер в мизерното им жилище четяла Светото писание и се молела за прошка, ала затъвала във все по-голяма нищета, което само затвърждавало убеждението ѝ, че Бог още не е удовлетворен от покаянието ѝ.
Унизена и изпълнена със страх, след пет години Палома решила, че най-върховната проява на майчинска обич е да даде на детето си нов живот и да го избави от Божието наказание заради нейните грехове. Затова оставила петгодишния Едмънд в сиропиталище, върнала се в Испания и влязла в манастир. Той не я видял никога повече.
Когато бил на десет, Едмънд научил, че майка му починала в манастира по време на самоналожен религиозен пост. Раздирана от физически болки, тя се обесила.
— Тъжна история — завърши разказа си Кърш. — Научих подробностите чак когато бях в гимназията и както можеш да си представиш, моето отвращение от религията до голяма степен

се дължи на непоклатимия фанатизъм на майка ми. Наричам това „Трети закон на Нютон за отглеждане на деца“: всяка лудост има равна по големина и противоположна по посока друга лудост.
След като чу историята, Лангдън разбра защо Едмънд бе проявявал такъв гняв и горчивина през първата година от следването си в Харвард. Учудваше се и че приятелят му никога не се оплаква от тежкото си детство. Напротив, Кърш се смяташе за щастливец, задето като малък е преживял такива трудности, тъй като това го мотивирало да постигне и двете цели, които си поставил още в детството си — първо, да се избави от бедността, и второ, да допринесе за разобличаването на лицемерието на вярата, която според него погубила майка му.
„Успял е и в двете“ — тъжно си помисли Робърт, докато продължаваше да проучва съдържанието на библиотеката.
Прехвърли се на следващия участък и забеляза много заглавия, които му бяха познати,
повечето свързани с интереса на Едмънд към опасностите от религията:
ЗАБЛУДАТА „БОГ“
БОГ НЕ Е ВЕЛИК
НАРЪЧНИК НА АТЕИСТА
ПИСМО ДО ЕДНА ХРИСТИЯНСКА НАЦИЯ
КРАЯТ НА ВЯРАТА
ВИРУСЪТ БОГ: КАК РЕЛИГИЯТА ЗАРАЗЯВА ЖИВОТА И КУЛТУРАТА НИ
През последното десетилетие книгите, застъпващи се за тържество на разума над сляпата вяра, се бяха изкачили на челни позиции в класациите за научнопопулярна литература. Лангдън трябваше да признае, че културното отдръпване от религията става все по-видимо — дори в самия Харвард. Неотдавна в „Уошингтън Поуст“ бяха публикували статия за „безбожието в
Харвард“, в която се съобщаваше, че за пръв път в триста и осемдесет годишната история на университета агностиците и атеистите сред първокурсниците били повече от протестантите и католиците, взети заедно.
В целия западен свят никнеха антирелигиозни организации, които се бореха срещу религиозните догми, които според тях бяха опасни за обществото — Американски атеисти,
фондация „Свобода от религията“, Americanhumanist.org, Международен атеистичен алианс.
Робърт не им обръщаше особено голямо внимание, докато Едмънд не му разказа за Светлите
— световна организация, която имала натуралистичен мироглед без свръхестествени и мистични елементи, макар често да тълкували името ѝ грешно. Членове на Светлите били влиятелни интелектуалци като Ричард Докинс, Маргарет Дауни и Даниъл Денет. Растящата армия атеисти очевидно вече разполагаше с доста тежка артилерия.
Само преди минути, докато преглеждаше сектора от библиотеката, посветен на еволюцията,
Лангдън беше попаднал на книги от Докинс и Денет.
Класиката на Докинс „Слепият часовникар“ убедително опровергаваше телеологическата идея, че подобно на сложни часовници, хората съществуват единствено благодарение на своя
„конструктор“. В същия дух звучеше и една от книгите на Денет, „Опасната идея на Дарвин“,
според която естественият отбор бил достатъчен, за да обясни еволюцията на живота, и сложни биологични системи можели да съществуват без помощта на божествен създател.
„Бог не е необходим за живота“ — помисли си Робърт, като си спомни презентацията на
Кърш. Въпросът „Откъде идваме?“ изведнъж зазвуча малко по-настойчиво в главата му.
„Възможно ли е това да е част от откритието на Едмънд? — зачуди се той. — Идеята, че животът съществува сам по себе си — без Творец?“
Тази концепция, разбира се, влизаше в пряко противоречие с всички основни версии за
Сътворението, което още повече разпали любопитството му да открие дали не е налучкал верния

път. Но пък това изглеждаше напълно недоказуемо.
— Робърт — повика го Амбра.
Лангдън се обърна и видя, че тя е приключила търсенето от своята страна на библиотеката и клати глава.
— Тук няма нищо, никаква художествена литература. Ще дойда да ти помагам.
— Засега и при мен е така — отвърна той.
Докато Амбра се насочваше към него, по високоговорителя на телефона се разнесе гласът на Уинстън.
— Госпожице Видал?
Тя вдигна джиесема.
— Да?
— Двамата с професор Лангдън веднага трябва да видите нещо. От двореца току-що направиха публично изявление.
Робърт бързо отиде при Амбра и се надвеси над малкия екран, по който потече видеозапис.
Той позна площада пред мадридския кралски дворец, където четирима агенти от Гуардия
Реал грубо изблъскаха пред камерите униформен мъж с белезници. Агентите завъртяха арестанта си към обектива, сякаш за да го унизят пред очите на целия свят.
— Гарса?! — смаяно ахна Амбра. — Арестували са началника на Гуардия Реал?!
После камерата показа жена с дебели очила, която извади от джоба си един лист и се приготви да го прочете.
— Това е Моника Мартин — поясни Амбра. — Завеждащата „Връзки с обществеността“ на двореца. Какво става?
Жената започна да чете, като ясно и отчетливо произнасяше всяка дума.
— Кралският дворец арестува командир Диего Гарса заради неговото участие в убийството на Едмънд Кърш и опитите му да замеси името на епископ Валдеспино в това престъпление.
Амбра ахна.
Моника Мартин продължи:
— Що се отнася до нашата бъдеща кралица Амбра Видал и американския професор Робърт
Лангдън, боя се, че имаме извънредно обезпокоителна новина — злокобно съобщи пиарката.
Лангдън и Амбра се спогледаха сепнато.
— В двореца току-що се получи потвърждение от охраната на госпожица Видал, че тази вечер Робърт Лангдън я е отвел въпреки волята ѝ от музея „Гугенхайм“. Нашата Гуардия Реал в момента е в пълна готовност и си сътрудничи с местните органи в Барселона, където се смята,
че Робърт Лангдън държи госпожица Видал за заложница.
Робърт онемя.
— Тъй като ситуацията вече официално се определя като заложническа криза, съветваме гражданите да оказват съдействие на властите, като съобщават всякаква информация относно местонахождението на госпожица Видал и господин Лангдън. Това е всичко засега.
Репортерите обсипаха Мартин с въпроси, но тя рязко се завъртя и се отдалечи към портала.
— Това е… лудост — заекна Амбра. — Моите агенти видяха, че напускам музея доброволно!
Робърт се взираше в телефона и се опитваше да осмисли видяното. Въпреки всички неизвестни беше напълно наясно по един ключов въпрос.
„Намирам се в сериозна опасност“.

56.
— Ужасно съжалявам, Робърт. — Тъмните очи на Амбра Видал бяха пълни със страх и угризение. — Нямам представа кой стои зад тази фалшива новина, но току-що те изложиха на огромен риск. — Бъдещата кралица на Испания посегна към телефона на Едмънд. — Веднага ще позвъня на Моника Мартин.
— Не се обаждайте на Моника Мартин — разнесе се гласът на Уинстън от джиесема. —
Тъкмо това иска дворецът. Това е инсценировка. Опитват се да ви накарат да се издадете, да се свържете с тях и да разкриете местонахождението си. Помислете логично. Вашите двама агенти от Гуардия Реал знаят, че не сте отвлечена, и въпреки това са се съгласили да участват в разпространяването на тази лъжа и да отлетят за Барселона, за да ви издирват. В това очевидно е замесен целият дворец. И след като началникът на Гуардия Реал е арестуван, нарежданията трябва да идват от по-високо.
Амбра ахна.
— Искаш да кажеш… от Хулиан?!
— Това е неизбежното заключение — потвърди компютърът. — Единствено принцът има право да арестува командир Гарса.
Тя затвори очи и дълго остана така. Лангдън усети, че е изпаднала в дълбока меланхолия,
сякаш това уж неопровержимо доказателство за участието на Хулиан е задушило и последната ѝ
искрица надежда в невинността на нейния годеник.
— Всичко е заради откритието на Едмънд — заяви професорът. — Някой в двореца знае, че се опитваме да разпространим неговата презентация, и полага отчаяни усилия да ни попречи.
— Може би е решил, че е успял, след като е запушил устата на Едмънд — прибави Уинстън.
— И не е отчел всички фактори.
Възцари се неловко мълчание.
— Аз, естествено, не познавам твоя годеник, Амбра, но подозирам, че епископ Валдеспино е повлиял на Хулиан по този въпрос — тихо каза Робърт. — Не забравяй, че Едмънд и
Валдеспино са влезли в конфликт още преди събитието в музея.
Тя неуверено кимна.
— Така или иначе, ти си в опасност.
Изведнъж в далечината се разнесе вой на сирени.
Пулсът на Лангдън се ускори.
— Трябва бързо да открием това стихотворение. — Той отново се зае с преглеждането на книжните лавици. — Ще сме в безопасност само когато разпространим презентацията на
Едмънд. Тогава онзи, който се мъчи да ни запуши устата, ще разбере, че е закъснял.
— Това е вярно, но местните власти ще продължат да ви издирват, защото ви смятат за похитител — отбеляза Уинстън. — Няма да сте в безопасност, освен ако не изиграете двореца със собствените им средства.
— Как? — попита Амбра.
Компютърът ѝ отговори, без да се поколебае.
— Дворецът използва медиите срещу вас, обаче това е нож с две остриета.
Двамата изслушаха простичкия план на Уинстън и Лангдън трябваше да признае, че това моментално ще всее смут и хаос сред техните противници.
— Ще го направя — охотно се съгласи Амбра.
— Сигурна ли си? — Професорът я погледна предпазливо. — За теб няма да има връщане назад.

— Аз те забърках в това, Робърт, и сега си в опасност. Дворецът е имал безочието да използва медиите като оръжие срещу теб и аз ще го обърна срещу тях.
— Напълно уместно — присъедини се Уинстън. — „Които се залавят за нож, от нож ще погинат“
30
Лангдън ахна. „Компютърът на Едмънд току-що цитира Евангелието?!“ Той се зачуди дали не са по-подходящи думите на Ницше: „Който се бори с чудовища, трябва да внимава самият той да не се превърне в чудовище“.
Нямаше обаче възможност да възрази повече. Амбра вече вървеше по коридора с телефона на Кърш в ръка.
— Намери паролата, Робърт! — каза тя през рамо. — Веднага се връщам!
— Внимавай! — извика след нея Лангдън.
Останал сам в апартамента на Едмънд, той впери поглед в извиващия се като змийски гръбнак коридор и се опита да осмисли онова, което беше видял там — необикновени експонати, цитат, в който се заявяваше, че Бог е мъртъв, и безценно платно на Гоген, поставящо същите въпроси, които по-рано тази вечер бе задал неговият някогашен студент. „Откъде идваме? Къде отиваме?“
Все още не беше открил нищо, което да загатва за евентуалните отговори на приятеля му.
Досега бе попаднал само на един том, който би могъл да има отношение към тях —
„Необясненото изкуство“, книга със снимки на загадъчни човешки творения като Стоунхендж,
главите на Великденския остров и огромните „пустинни рисунки“ на платото Наска, толкова мащабни геоглифи, че се различаваха само от въздуха.
„Това няма да ми помогне особено много“ — реши той и поднови търсенето си.
Сирените навън се усилваха.

57.
— Аз не съм чудовище — въздъхна Авила, докато пикаеше в мръсния писоар на една пуста отбивка край магистрала Н-240.
До него трепереше шофьорът на юбера, очевидно прекалено нервен, за да може да се облекчи.
— Вие заплашихте… семейството ми.
— Уверявам те, че ако ме слушаш, няма да им се случи нищо лошо — отвърна адмиралът. —
Само ме закарай в Барселона, остави ме там и ще се разделим приятелски. Ще ти върна портфейла, ще забравя домашния ти адрес и повече няма нужда да се боиш от мен.
Мъжът се взираше право пред себе си и устните му трепереха.
— Ти си вярващ човек — продължи Авила. — Видях папския кръст на предното стъкло. И
каквото и да си мислиш за мен, може би ще те успокои това, че тази вечер вършиш Божие дело.
— Той си закопча дюкяна. — Неведоми са пътищата Господни.
Адмиралът се отдръпна от писоара и провери затъкнатия под пояса му керамичен пистолет,
в който беше зареден единственият му останал патрон. Чудеше се дали тази нощ ще му се наложи да го използва.
Авила отиде при мивката и докато си плакнеше ръцете, вниманието му отново привлече татуировката, която Регента му бе наредил да си направи, в случай че го заловят. „Излишна предпазливост“ — предполагаше той. Вече се чувстваше като неоткриваемо привидение в нощта.
Възрастният офицер вдигна очи към мръсното огледало и се сепна от собственото си отражение. Когато се беше видял за последен път, носеше бяла парадна униформа с колосана яка и фуражка. След като бе съблякъл китела си, приличаше на тираджия — бе останал по тениска и бейзболна шапка, взета от шофьора на юбера.
Ликът в огледалото му напомни за онзи ненавиждащ се пияница след атентата, при който бе загинало семейството му.
„Тогава пропадах в бездънна пропаст“.
Авила знаеше, че повратният момент е настъпил, когато неговият физиотерапевт Марко с измама го заведе на среща с „папата“.
Никога нямаше да забрави как се приближи до зловещите кули на палмарската катедрала,
мина през огромния портал и влезе в храма по време на богослужението. Множеството беше коленичило за молитва.
В църквата нямаше друга светлина освен слънчевите лъчи, нахлуващи през високите витражи. Силно миришеше на тамян. Когато видя позлатения олтар и полираните дървени пейки, адмиралът разбра, че слуховете за грандиозното богатство на палмарите са верни. Храмът не отстъпваше по великолепие на която и да е друга катедрала, ала Авила знаеше, че тази
католическа църква се различава от останалите.
„Палмарите са заклети врагове на Ватикана“.
Изправен до Марко в дъното на наоса, той плъзгаше поглед по паството и се питаше как е успяла да процъфти тази секта, след като толкова демонстративно се противопоставя на Рим.
Заклеймяването на задълбочаващата се либералност на Ватикана от палмарите очевидно се нравеше на вярващите, които копнееха за по-консервативно тълкуване на вярата.
Докато куцукаше с патериците си по централната пътека, Авила се чувстваше като хром окаяник, дошъл на поклонение в Лурд с надеждата за чудотворно изцеление. Един разпоредител поздрави Марко и ги заведе при запазените за тях места на първия ред. Хората наоколо

любопитно се заозъртаха да видят кой се радва на такова специално отношение. Адмиралът съжали, че е оставил рехабилитатора да го убеди да облече парадната си униформа.
„Мислех, че отивам на аудиенция при папата“.
Авила седна и вдигна очи към олтара, където млад енориаш с костюм четеше от Светото писание. Позна откъса — беше Евангелието от Марка.
— „Прощавайте, ако имате нещо против някого, та и Небесният ви Отец да прости вам прегрешенията ви“
31
„Пак ли прошка?“ Адмиралът се намръщи. Имаше чувството, че е чувал тези думи хиляди пъти от църковните терапевти и монахините през месеците след терористичния атентат.
Четенето свърши и в храма отекнаха мощните звуци на органа. Богомолците едновременно се изправиха и той неохотно се надигна, като потръпна от болка. Зад олтара се отвори скрита врата и оттам излезе мъж, което мигновено изпълни паството с въодушевление.
Мъжът изглеждаше петдесетинагодишен и имаше царствена осанка и завладяващ поглед.
Носеше бяло расо, златен орар, бродиран пояс и украсена със скъпоценни камъни папска тиара прециоза. Протегна ръце към паството и сякаш плъзгайки се по пода, се насочи към центъра на олтара.
— Ето го — развълнувано прошепна Марко. — Папа Инокентий Четиринайсети.
„Нарекъл се е Инокентий XIV?!“ Авила знаеше, че палмарите признават за законни само папите до починалия през 1978 година Павел VI.
— Дойдохме тъкмо навреме за проповедта — каза физиотерапевтът.
Папата продължи към средата на подиума, подмина амвона и слезе при своите енориаши.
Намести закачения за одеждите му микрофон тип „брошка“, отново протегна ръце и се усмихна топло.
— Добро утро — напевно прошепна папата.
Богомолците вкупом отговориха:
— Добро утро!
Инокентий XIV се приближи към паството още повече.
— Току-що чухме четене от Евангелие от Марка, откъс, който избрах самият аз, защото днес ще говоря за прошката.
Папата се насочи към Авила и спря на пътеката само на сантиметри от него, без да поглежда надолу. Адмиралът смутено погледна Марко, който развълнувано му кимна.
— Всички имаме проблем с прошката — каза папата. — Така е, защото понякога прегрешенията спрямо нас ни се струват непростими. Когато някой убива невинни хора от чиста омраза, трябва ли да обърнем и другата страна, както ни учат някои църкви? — В храма се възцари гробна тишина и той още повече сниши глас. — Как се очаква да простим на антихристиянския екстремист, който взриви бомба по време на утринното богослужение в
Севилската катедрала и тази бомба уби невинни майки и деца? Взривяването на бомба е равносилно на обявяване на война. Война не само срещу католиците. Война не само срещу християните. А война срещу добротата… срещу Самия Бог!
Авила затвори очи в опит да пропъди ужасяващите спомени за онази сутрин и цялата ярост и мъка, които продължаваха да разкъсват сърцето му. Докато се бореше с гнева си, ненадейно усети внимателната длан на папата върху рамото си. Адмиралът вдигна клепачи, но папата все така не гледаше надолу към него. Въпреки това допирът му подейства успокояващо на възрастния офицер.
— Да не забравяме и нашия Terror Rojo
32
— продължи папата, без да отдръпва ръката си от рамото на Авила. — По време на Гражданската война враговете на Господ опожаряваха испански църкви и манастири, убиха над шест хиляди свещеници и измъчваха стотици

монахини, като принуждаваха сестрите да гълтат броениците си и после ги насилваха и хвърляха в минни шахти, където ги оставяха да умрат. — Замълча за миг и изчака думите му да окажат още по-силно въздействие. — Такава омраза не се разсейва с времето. Тя забира, става по-силна и чака да се надигне като рак. Предупреждавам ви, приятели, злото ще ни погълне изцяло, ако не отговорим на силата със сила. Никога няма да победим злото, ако нашият боен вик е „прошка“.
„Той е прав“ — помисли си Авила. В армията лично се беше убедил, че „мекотата“ към нарушенията на дисциплината е най-добрият начин да стимулираш още повече нарушения.
— Аз смятам, че в някои случаи прошката може да е опасна — продължи папата. — Когато

Изтегляне 2.15 Mb.

Сподели с приятели: