Биология на убежденията

Втора глава: Дължи се на околната среда, глупако
Никога няма да забравя една мъдрост, която научих в университета през 1967 г. в първия ден, в който разбрах, как се клонират стволови клетки. Отне ми години да осъзная какво влияние има тази на пръв поглед простичка мисъл върху работата и живота ми. Моят професор, наставник и блестящ учен Ърв Конигсбърг е един от първите клетъчни биолози, които овладяват изкуството да клонират стволови клетки. Той ми каза, че когато клетките, върху които работим, линеят, причината трябва да се търси първо в средата, в която са поставени, а не в тях самите.
Моят професор не беше толкова глупав като ръководителя на кампанията на Бил Клинтън
Джеймс Карвил, който определи „Виновна е икономиката, глупако" за мантра за президентските избори през 1992 г. Само че клетъчните биолози щяха да постъпят доста добре, ако бяха сложили надписа „Дължи се на околната среда, глупако" на бюрата си, точно както над предизборния щаб на
Клинтън висеше: „Дължи се на икономиката, глупако." Въпреки че по онова време не беше ясно, в крайна сметка разбрах, че този съвет е ключов момент към вникването в естеството на живота.
Непрестанно получавах доказателства за мъдростта в думите на Ърв. Когато успявах да осигуря на клетките подходяща среда, те се развиваха нормално; когато средата не беше достатъчно добра, това забавяше развитието им. Щом нагласях средата както трябва, „болните" клетки възвръщаха доброто си здраве.
И въпреки това повечето от клетъчните биолози не знаеха нищо за това прозрение относно техниките за отглеждане на клетъчни култури. След разкритието на Уотсън и Крик за генетичния код в ДНК учените съвсем спряха да обръщат внимание на влиянието, което оказва средата. Дори самият
Чарлз Дарвин към края на своя живот допуска, че еволюционната му теория подценява ролята на околната среда. През 1876 г. в писмо до Мориц Вагнер той пише: „Според мен най-голямата ми грешка е, че освен на естествения подбор не отдадох достатъчно значение на непосредственото влияние на средата, например храна, климата и др... Когато пишех „Произхода" и няколко години след това нямах много добри доказателства за непосредственото влияние на средата; днес има огромно количество такива" (Darwin 1888).
Учените, последователи на Дарвин, продължават да повтарят същата грешка. Проблемът в подценяването на средата е в това, че то води до надценяване на „природата" под формата на генетичен детерминизъм - разбирането, че гените „контролират" биологията. Това схващане не само води до хвърляне пари на вятъра, което ще разисквам в следващите глави, но и - още по-важно - променя отношението ни към собствения ни живот. Когато сте подвластни на убеждението, че гените контролират живота ви, и знаете, че нямате думата в избора на гените си, вие имате отлично извинение да се смятате за жертва на наследствеността. „Не ме обвинявайте за трудовите ми навици
- не е в мен вината, че постоянно удължавам крайния срок... Това ми е генетично заложено!"
От самото настъпване на Ерата на Генетиката, ние сме програмирани да вярваме, че сме подвластни на силата на своите гени. Светът е пълен с хора, които живеят в постоянен страх, че един ден съвсем неочаквано техните гени ще се задействат. Помислете за масата от хора, които смятат, че са бомби с часовников механизъм; те очакват ракът да нахлуе в живота им, както се е случило с майката, брата, сестрата, лелята или чичо им. Милиони други отдават разклатеното си здраве не на комбинация от психически, физически, емоционални и духовни причини, а просто на незадоволителната работа на биохимичните механизми в тялото им. Непокорни ли са децата ви? Все по-често първата реакция е такива деца да се лекуват с лекарства, за да се коригира „химичният им баланс", вместо да се потърси отговор на това, какво всъщност се случва с телата, умовете и душите им.
Разбира се, няма две мнения по въпроса: някои болести като болестта на Хънтингтън, бета- таласемията и кистофиброзата, се дължат изцяло на дефектни гени, но генетичните заболявания засягат по-малко от два процента от населението на Земята; огромната част от хората се раждат с гени, които би трябвало да им дадат възможност да живеят щастливо и да бъдат здрави. Болестите, които са бич за съвременния човек - диабетът, сърдечните заболявания и ракът, - правят късо съединение във връзката между човека и неговото здраве и щастие. Тези заболявания обаче се появяват не вследствие на един-единствен ген, а на сложни взаимодействия между множество гени и външни фактори.

Ами всички онези заглавия, тръбящи за откриването на ген, отговорен за всичко - от депресията до шизофренията? Ако прочетете внимателно тези статии, ще видите, че зад спиращото дъха заглавие стои една отрезвяваща истина. Учените са свързвали много гени с много болести и характерни белези, по рядко са установявали, че един ген, е отговорен за някоя отличителна черта или болест.
Объркването настъпва, когато медиите нееднократно изопачават значението на две думи: корелация и причина. Едно е даден ген да се свързва с някоя болест, но съвсем друго да се твърди, че той е причината за нея, което предполага целенасочено и контролирано действие. Ако ви покажа ключовете си и заявя, че един от тях „управлява" колата ми, отначало може би ще си помислите, че в думите ми има смисъл, защото знаете, че трябва ключ, за да се запали двигателя. Но ключът
„управлява" ли в действителност колата? Ако беше така, нямаше да го оставяте сам в нея, защото, докато не внимавате, би могъл да я вземе назаем за няколко кръгчета. В интерес на истината, ключът има „косвена връзка" с контрола на колата; не той, а човекът, който го завърта, на практика контролира автомобила. Определени гени са свързани непряко с поведението и характеристиките на организма. Само че тези гени не са активни, докато нещо не ги активира.
Кое активира гените? Отговорът беше елегантно поднесен в една статия от 1990 г., озаглавена
„Метафорите и ролята на гените и развитието" от X. Ф. Ниджхаут (Nijhout 1990). Ниджхаут излага доказателства, според които тезата, че гените контролират биологията, е повтаряна толкова дълго и често, че учените са забравили, че това е само хипотеза, а не неоспорим факт. В действителност тази идея е просто едно подозрение, което никога не е било доказвано, всъщност то е поставено под съмнение от най-новите научни изследвания. Генетичният контрол, твърди Ниджхаут, се е превърнал в метафора за обществото ни. Иска ни се да вярваме, че генните инженери са новите медицински вълшебници, които могат да лекуват болести и в същото време да създадат още Айнщайновци и
Моцартовци. Само че метафората не отговаря на научната истина. Ниджхаут обобщава: „Когато е необходим даден генетичен продукт, проявлението на въпросния ген се активира от сигнал от заобикалящата го среда, а не от свойство на самия ген." С други думи, що се отнася до генетичния контрол, „дължи се на околната среда, глупако".

Изтегляне 1.49 Mb.

Сподели с приятели: