Българо-Немска Конференция „България и Лисабонската стратегия Реформи в образователната система и в законодателството за мотивация в научната кариера”

На първо място бих споделил това, че от една страна са типично българските проблеми, но в страните от Европейския съюз ще се развива едно силно изследователско пространство и по-скоро можем да твърдим, че то донякъде съществува и ще бъде абсолютен фактор в световната конкуренция в рамките на икономическия растеж. Мнозина учени през последните твърдят, че този голям икономически скок на западните общества, който до голяма степен е базиран върху опита – научен, а оттам и технологичен в информационните и комуникационните технологоии – може да се счита до голяма степен за икономически изчерпан. Поне като източник за скокообразно развитие. От тук насетне акцентът върху няколкото научни области, които се очертават като водещи и даващи възможност за нов скок на едни или други общества по отношение на останалата част от човечеството, се очертават като много много важни. Аз ще си позволя да кажа поне от моя гледна точка три такива области. От една страна, разбира се новите енергии и новите източници и енергоспестяващи технологии, от друга страна нанотехнологиите и новите материали и от трета страна биотехнологиите, и което от тях е свързано с храните и здравето. Опитите в която и да е от тези области или в няколко заедно – бихме могли да гадаем – в следващите няколко десетилетия, вероятно отново ще доведат в икономически план до обрати в една или друга част на света. Дали това ще бъде Европейският съюз – за сега можем само да гадаем. Но на този етап по-скоро нямаме особени основания да бъдем прекалено големи оптимисти.

На второ място разбира се науката през 21 век според мен се очертава като много важен фактор в управляването на глобалните предизвикателства. Всички ние знаем голямата част от тях или онези които са по-остро представени: климатът, околната среда, енергийните ресурси, хранителна – теоретично възможна, но и не чак толкова теоретично в някои страни – хранителна криза и така нататък. Също и изпитанията в съвременния глобализиращ се и мултикултурен свят. Всички тези въпроси, разбира се, не могат да бъдат решени в обществата без да има научни изследвания, които да насочват обществения дебат и по този начин да предизвикват резултатите, които се очакват от тези, които водят обществата – по-добре или по-зле.

И на трето място нещо, което според мен се подценява през последните години, поне в дебата в България е мултикултурното значение на науката. Позволете да дам един пример: България вероятно няма да има скоро, не знам дали някога ще има собствена космическа програма, но ние не можем да нямаме поддържащи усилия в една такава област, най-малкото, защото някой трябва да знае какво става в света, някой трябва да пренесе знанието към следващото поколение, така че извън местата, където една страна или Съюзът би могъл да направи или да има по-силно присъствие с едни по-мотивирани усилия остава културното значение на науката, което според мен никак не бива да се подценява.

Какво според мен е важно да се има пред вид от гледна точка на предизвикателствата, които предстоят да се решат вероятно и от някои от нашите гости, въобще пред Европейския Съюз в рамките и на това, което ние разглеждаме като европейско изследователско пространство през последната година и половина в рамките на Съвета на министрите? И разбира се това са и въпроси, които с още по-голяма острота могат да се обсъждат в България.

На първо място формулирането на научните приоритети. Това е един много труден дебат и всички онези, които имат отношение към това, а поне академик Кендеров, професор Денчев и някои други присъстващи в тази зала знаят, че когато стане въпрос за формулиране на научни приоритети в България, винаги се появява нещо, което предизвиква типична научна ревност и някак много трудно се достига до това, че едно е научен приоритет, защото винаги се повдига въпросът: А нима еди кое си не е научен приоритет? – с много аргументи. А нима еди кое си не е научен приоритет? и така. Между другото това е труден дебат във всички общества. И понеже следим приоритетите на последните рамкови програми на Европейския съюз, прави впечатление, че те са достатъчно общо формулирани, като не създават голямо напрежение в научната общност. Но все пак там е извършена много сериозна крачка напред, тъй като са дефинирани десет теми, по които все пак има едно изпреварващо усилие – и финансово и организационно и всякакво друго. Нещо което в България предстои – надявам се да бъде факт съвсем наскоро.

На второ място недостатъчното и недобре концентрирано финансиране на науката. Ще дам примери с факти, които съм имал възможност да споделям публично включително и с хора от Европейската комисия. Ще цитирам по памет – може би малко ще сбъркам но не в порядъка. В Съединените Щати има около три хиляди институции, които дават някаква степен на образование след, условно да кажем, средното образование. И от тях – само 100 се финансират за научни изследвания чрез бюджета. В Европейския Съюз има – поне до преди 2 години бяха толкова – около 2200 такива институции и почти всички, без изключение, се финансират за научни изследвания от бюджета. Тук никак не бива да ни учудва обстоятелството, че средно претегленият европейски университет в пъти спрямо броя на студентите е по-слабо финансиран, отколкото един средно претеглен, особено водещите пък американски университети. Между другото, доколкото ние сме информирани, Германия направи една голяма крачка в посока – според мен неправилна – отделяйки така наречените изследователски университети – нещо, което наистина мисля, че ще доведе до много сериозни резултати в непродължителен период от време, имам пред вид лумпенизирайки ресурса за изследвания. Но, разбира се, това може да е и спорно твърдение.

На трето място извън приоритетите и финансирането искам да кажа няколко думи по отношение на проблемите спрямо учените. Тук наистина може много да се говори. Повечето в тази зала, които познават и водят теми на висшето образование в България или теми на научните институции и държавното финансиране в България и начинът на израстване – са наясно с проблемите. Аз ще се опитам да отделя три от тях, които ми се струват изключително важни. Първо – въпросът със социалния статус. Българският учен – за никого не е тайна, че е с нисък социален статус – не от гледна точка на престиж, а от гледна точка, разбира се, на заплащане, също така на социално-икономическата му среда и на всичко друго, което е свързано със социалния пакет, който един човек, работещ в такава сфера би трябвало да получава. Това, макар и много важно, е само един от въпросите. Според мен не по-малко важно е и това, което беше споменато преди малко – а именно твърде бавната и мъчителна научна еманципация в България. Тук има хора, които ще говорят по тези въпроси. Напимер академик Кендеров и професор Денчев. Така се случи, че те са едни от основните двигатели на един законопроект, по който има вече известно обединяване по въпроса за научните степени и научните звания, може би и научните длъжности ако трябва да сме коректни към работното заглавие на законопроекта. Дай Боже, нещата да се развият сравнително бързо! Да припомня само, че сега действащият Закон за научните степени и научните звания е от 1972г. Той е изменян и допълван девет пъти. Също така да припомня, че през последните години в последните четири народни събрания са били изготвени общо 37 законопроекта за научните степени и научните звания. Повечето от тях – с претенции за нова регулация на материята. Но така или иначе не се достига, според мене, по-далече от това да се говори за един нов законопроект. Аз няма да влизам в детайли. Само ще кажа, че тази материя според мен трябва да бъде регулирана наново, имайки пред вид следните най-малко два параметъра, които трябва да бъдат оправени. От една страна тази система трябва да се отпуши, тя трябва да се либерализира, да се направи по-прозрачна. Вероятно със закон за по-бързо научно израстване и атестация. Само ще отворя една скоба. Сега просто не е прилично да си професор под 40-45 години. Но, извън това, много важно е да се запазят сериозните критерии и по мое мнение и държавният контрол в тази област и правейки такава крачка, преминавайки от едно звание в друго – все пак това да става по един подреден начин. И на трето място ще кажа във връзка с мотивацията за научна кариера – мога ли да говоря още една – две минути?

Галя Маринова: