Бодхисатвите „Това са ония, които идат от



страница4/7
Дата22.08.2017
Размер0.93 Mb.
1   2   3   4   5   6   7

Ярък представител на Гносиса от Поврата на Времената е Дионисий Ареопагит. На млади години той живял дълго в Египет, където бил и по време на Кръстната Смърт. Както говори Евангелието, след издъхването на Спасителя „мрак” обзема цялата Земя. Дионисий изтръпнал от ужас и извикал: „Или светът се свършва, или Бог, неговият Създател, страда!” Ето я активираната Сетивна Душа, която улавя космическата връзка между външния мрак и случващото се на хълма Голгота, без изобщо да си има представа за Него!

Като по-сетнешен член на върховния съвет (Ареопага) в Атина, той чува от апостол Павел благовестието, Сетивната му Душа се задейства, но с Разсъдъчната иска доказателства. На излизане от Атина, Павел прави кръстния знак над един слепец, той проглежда и по поръчение на апостола отива при Дионисий, който приема кръщение заедно с целия си дом. Павел го въздига в сан епископ на Атина и го прави ръководител на първата езотерична християнска школа на Земята. Заедно с другите апостоли присъства при смъртта на Дева-София в Гетсиманската градина. Накрая е убит. Няколко века по-късно негов ученик със същото име написва съчинението „За Небесната Йерархия”, съдържанието на което идва от Ареопагита, а после се е препредавало от ученик на ученик в неговата школа.

Отделихме толкова внимание на тази индивидуалност, защото тя щеше да изиграе в следващите си инкарнации голяма роля в европейското (и световно) духовно развитие, свързано с централната тайна на християнството – Мистерията на Голгота, която като мирови образи се съдържа в Светата Чаша. Йосиф Ариматейски също беше от посветените в Гносиса, прозираше в дълбоките космически взаимовръзки на Мистерията на Голгота и по волята на Христос стана първият Пазител на Граала. Светата Чаша трябваше да бъде занесена физически на Запад, където се подвизаваха рицарите на крал Артур. Пътят на Йосиф Ариматейски премина най-напред през земите, обитавани от българите в продължение на хилядолетия. Българите са коренното население на Балканския полуостров, наречено от дошлите след VІІІ-ми век пр.Хр. гърци с обидното прозвище „траки”, което означава „варвари”. Гърците идват от Египет и са били негроиди с тъмна кожа и къдрава коса. Чрез пиратски набези и грабежи постепенно завладяват територии, започвайки от най-южните части на полуостров Пелопонес. Древни автори ги представят като страхливи некадърници, но с хитрост, интриги и вероломство се установяват по нашите земи. Обратно на тях, българите са най-храбрите и способни бойци, носители на висока духовна и материална култура.Те създадоха Крито-Микенската култура (представена в Поврата на Времената от влъхвите), заради бъдещото мисловно разбиране на Христос. Те участваха осезаемо в развитието и на еврейския поток (представен от пастирите), свързан с вътрешното морално изживяване на волята. Българите създадоха Троя, а след нейното унищожение българинът Еней тръгна към Апенинския полуостров, за да положи основата за създаването на бъдещия властелин на света – Рим. В основата на блестящата древногръцка култура стои духовността на българите. Името на Балканския полуостров и това на Европа също идва от българите. Ето през такъв народ премина Йосиф Ариматейски с Граала и съвсем заслужено българите първи се докоснаха до него. След това тук дойдоха Андрей Първозвани и апостол Павел, за да направят българите първите християни в Европа, като християнството им беше езотерично и различно от онова по-късно константинополско християнство, което днес наричат „Православие”.

Но за тези събития ще стане дума по-нататък, а сега да се върнем при Граала, който в началото на християнската ера пораждаше сред Посветените импулси на познанието. Колкото повече угасваше обаче истинският езотеричен Гносис, толкова повече намаляваха хората, способни да оживят Сетивната си Душа и преживеят космическите взаимовръзки на Мистерията на Голгота. Тогава Граалът беше взет от Земята за съхранение от определени духовни сили, за да могат след време отново да го предадат на хората, но сега вече като импулси на чувствата, на душевното изживяване, за да се подготви в човечеството преходът от Разсъдъчната към Съзнателната Душа. Но преди това възникна Манихейството.

От запазените до наши дни средновековни документи, писани от враговете на Манес , научаваме следното предание. В Александрия през ІІ-ри век живял сарацин на име Скитиан, който подражавал на Аристотел и написал четири книги. След смъртта му книгите и парите са наследени от неговия ученик Теребинт (Терабинт). Името му означава „свещен дъб”, както се нарича дъбът срещу шатрата на Авраам, пред която той среща тримата архангели. Теребинт отива в Юдея, но понеже е нежелан, заминава за Персия. Оттам също е изгонен, но този път от последователите на Митра, който всъщност е български бог. Намира убежище при една вдовица. Някъде в началото на ІІІ-ти век сл.Хр. застанал на стрехата на къщата, обърнал се церемониално с тоягата си от смокиново дърво към природните духове на въздуха, паднал и умрял. Парите и книгите останали при вдовицата. С парите тя купила седемгодишно момче с името Кубрик (Кобрик), родено в Месопотамия по горното течение на река Кута в град Мардину. Осиновила го, дала му персийско образование и то расло сред философи. След смъртта на вдовицата наследява книгите и парите, променя робското си име на Мани (Манес), което на персийски означавало „събеседване” или „говор”, но той нарича себе си Параклет (Свети дух).

Синът на персийския цар се разболял, но никой не можел да го излекува. Мани казал, че ще се справи, но момчето умряло и той се озовал в затвора. Успял да избяга в Месопотамия, а охранителите били убити за назидание. В Месопотамия спори с епископ Архелай пред философи, изпълняващи ролята на съдии в спора. Бяга оттам и се укрива в някакво бедно населено място. Архелай го потърсил, Мани изскочил от укритието си, но го хванала охраната на персийския цар. В 275 година е одран, тялото е хвърлено на зверовете, а кожата е провесена пред портата на град Гундешапур, където няколко века по-късно възникна онази страшна академия. Мани оставя дванадесет ученика. Така е създадено Манихейството.

В писмото си до българския цар Петър, цариградският патриарх Теофилакт пише, че египтянинът Скитиан нарича себе си „Отец”, ученикът му Теребинт се самоопределя като „Буда”, т.е. Син Божи, а Кубрик се обявява за Манес (Свети Дух).

В това предание няколко неща веднага привличат вниманието ни. Най-напред, че в основата на Манихейството стои тайнственият Скитиан, който е сарацин. Сарацин означава човек, който не произхожда от Сара (жената на Авраам) и следователно не е юдеин. Той може да бъде както арабин, така и всякакъв друг по произход. Скитиан нарича себе си „Отец”, а това е оправдано само за Посветен, който познава Мистерията на физическото тяло. Щайнер потвърждава, че Скитиан познава в дълбочина тази Мистерия. В този смисъл той може да бъде назован „Дхияни-Буда”, въпреки, че не е един от дванадесетте Бодхисатви. По този въпрос ще говорим по-късно в изложението от друга гледна точка. Теребинт и Манес също не са от Бодхисатвите, но определят себе си съответно като „Буда” и „Дух Себе” (Бодхисатва). След инкарнирането в дъщерята на Яир, в следващите си слизания на Земята, Бодхисатвата започна по примера на Христос да се вселява на всеки сто години в даден човешки съсъд между 30-33 му година. Както Спасителят за три години „превзе” телата на Исус, така и Бодхисатвата също навлиза в телата на съсъда, като степента на проникване и трансформиране е на различна степен според човешкото развитие. Дали в Кубрик се е вселил седмият Бодхисатва, за да се нарече „Манес”, не твърдим със сигурност, но че за основаването на Манихейството Мани е получавал инспирации от него, се разбира от самосебе си. Мани умря от ужасна смърт, но именно с нея подпечата началото на великия манихейски импулс, както Христос, Който, за да излъчи Своя Импулс, също умря от ужасна смърт.

Теребинт се нарича „Буда”, защото е познавал тайната на етерното тяло, общувал е с природните духове и вероятно е бил инспириран от Гаутама Буда. „Смокинята” ги свързва съвсем ясно.

И така, манихейството тръгна сред човечеството като своеобразна трансформация на предхристиянския еврейски поток, но вместо обърнатата навътре и пронизана с чувство бездейна воля на евреите, то насочи мисленето към центъра на волята, за да твори в свобода дела от любов като противодействие на злото. Древните юдеи живееха по закона на необходимостта. При тях любовта можеше да се изяви единствено в кръвното родство, а Манихейството щеше да се разгръща сред свободни хора, обединени около Граала, съхраняващ жертвената Кръв на Господа.



Вече посочихме, че Граалът беше взет на Небето, за да бъде спуснат няколко века по-късно в променена форма. Но преди това в ІV-ти век се проведе оня духовен консилиум край източния бряг на Черно море, който жалонира по грандиозен начин бъдещото християнско развитие на Европа. Благодарение на стореното в предишния живот и на заложеното в него от Христос в Поврата на Времената, прероденият Манес можа лично да организира срещата, призовавайки великите Учители Заратустра, Скитиан и Гаутама Буда, като последният присъства по духовен начин. Щайнер казва, че там се е обсъждал планът как Мъдростта на Бодхисатвите от сферата на Провидението да се приема от човеците, като за целта не Бодхисатвите да се откриват на хората, а те да се издигат към тях чрез нов вид Посвещение, адекватно на епохата на Съзнателната Душа и имащо за свой духовен източник Мистерията на Голгота. Човекът трябваше от „квадрата” – физическо, етерно, астрално тяло и Аз – да се издигне до духовната дванадесетичност, откъдето слиза троичният Дух. Едва ли може да има съмнение, че зад този консилиум стои Бодхисатвата. Според нас обаче, те са обсъждали още много други въпроси. Например за възникването на „христовия народ” и на така нареченото „славянство”, които да станат носители на бъдещата Шеста културна епоха. Пак от Щайнер знаем, че в древността Скитиан е основал посветителски център сред „скитите”, като е въздействал върху вътрешната същност на Душите им по такъв начин, че да ги подготви за напълно различно пронизване от силите, произлизащи от Мистерията на Голгота. Когато Сергей Прокофиев пише книгата си „Духовните извори на Източна Европа и бъдещите Мистерии на Светия Граал” като опит да се разберат духовните подоснови на руската история, той освен на духовната наука се обляга и на външната историография, която казва, че скитската държава на територията на южна Русия е съществувала само от VІІ-ми век пр.Хр. до ІІІ-ти век сл.Хр. и е била напълно унищожена от „готите” три века преди идването в Европа на „славянските племена”. Прокофиев си задава съвсем правилно въпроса как е могло заложеното от Скитиан в Душите на скитите до ІІІ-ти век сл.Хр. да се „пренесе” в Душите на „народа на Христос”, който започна да възниква на същата територия, но от ІХ-Х век сл.Хр. нататък. И този нов народ според историците бил дошъл през V-ти век в Европа може би от района на Алтай, Саяните, езерото Байкал или въобще някъде там от далечния Изток. За Прокофиев съществуват два възможни отговора. Първият гласи, че когато славяните идват по земите на отдавна „изчезналите” скити, те попаднали на територия, в духовната атмосфера на която още са се чувствали последствията от дейността на Скитиан. А вторият отговор е с по-материална насоченост и гласи, че след като и до днес археолозите намират свидетелства за „скитската” култура чак до днешен Китай, то бъдещите източни славяни са могли външноисторически да влязат в допир със скитските племена и главния им ръководител Скитиан върху обширните територии зад Урал в Азия.

А германските племена се били преместили от същите далекоизточни области на Азия към Европа между ІІ-ри век пр.Хр. и ІІ-ри век сл.Хр. Цитирайки Щайнер, Прокофиев твърди, че именно „древните германци” и „древните славяни” са двата основни миграционни потока, формирали цялото по-нататъшно народонаселение на Европа.

В цялата тази картина за българите сякаш няма място. Ние обаче твърдим, че те са изначалния богоизбран народ, който движи цялата Азова еволюция на земното човечество. Ако това е вярно, значи българите са участвали най-активно във формирането не само на германската и славянската, но и на всяка друга значима народностна общност или отделен народ в човешката история. Разбира се, целта на това изследване не е да посочва огромния брой чисто външно-исторически факти, доказващи подобно мащабно твърдение, а да се докосне до големия духовен Промисъл, който стои зад физически видимото. Когато историците говорят за „великото преселение на народите” на границата между античността и Средновековието, твърде странно звучи датирането му от втората половина на ІІ-ри век сл.Хр. до втората половина на VІІ-ми век сл.Хр., т.е. периодът, който обхваща раждането през ІІ-ри век на Старата Велика България на север и североизток от Черно море до Урал и приключва с нейното разпадане и създаването на Дунавска България от Аспарух. „Великото преселение на народите” не означава нахлуването на някакви варвари от далечна Азия в Европа, а образуването на коалиции от различни народи и племена за унищожаването на Римската империя и бъдещото християнско развитие на Европа, като водачи на тези коалиции винаги са били българите, които положиха в древността чрез Еней основата за създаването на Рим, а сега го унищожаваха. Българите Атила и Одоакър прекратиха в V-ти век сл.Хр. съществуването на Западната Римска империя, а императорът-българин Константин Велики като спасителен изход създаде в ІV-ти век сл.Хр. Източната Римска империя, обяви християнството за основна религия и отправи покана към великия християнски Посветен – българинът Урфил, да се завърне в земите отсам Дунава заедно с десетките хиляди българи, прогонени още в ІV-ти век пр.Хр. от Александър Македонски на север от Дунав. От Константин до Юстин ІІ се изредиха 15 императори, от които поне 12 са с български произход. Те създадоха величието на така наречената „Византийска” империя, която до края на своето съществуване през ХV-ти век никога не е носила това име.

В целия този процес не участват славяни и германци дошли от Азия, защото такива в Азия никога не е имало. Германската народностна общност възникна от келтите, които просъществуваха от ІV-ти век пр.Хр до ІV-ти век сл.Хр., когато Архангелът им пое ръководството на всички езотерични потоци в Европа и по света. Самите келти бяха крайния резултат от колонизаторските цивилизационни походи на българите от Балканския полуостров и Мала Азия в западно направление заради подготовката на местното диво население с оглед на бъдещото му християнско развитие. Първият поход е още в началото на Третата културна епоха, втората вълна е след рухването на Троя, а третата – след началото на споменатите пиратски нападения от елините към южните части на Балканския полуостров. Когато келтството се формира, техните водачи – Друидите, приеха духовността на българите в лицето на гетския Посветен Залмоксис. А когато след ІV-ти век келтите изчезнаха напълно, изведнъж се появиха така наречените „готи”, които според днешните историци са германци. Такъв народ „готи” никога не е съществувал и следователно не е унищожавал държавата на скитите (българите) в северното причерноморие. За това германските археолози въпреки многобройните експедиции в този район не намират и до днес нито един артефакт, който да свидетелства за германско присъствие когато и да било във времето. Няма да намерят, защото под „готи”, всички древни автори разбират българите-гети. Подмяната на имената най-вероятно е станала в началото на ІІІ-ти век от римския император Каракала. Той имал навика да си измисля прякори като „германикус”, „арабикус”, „партикус” и т.н. Негов приближен му подхвърлил шеговито: „Добавете също така „Гетикус максимус”, моля”. Това било прието от него като намек за Гета – брата на Каракала, когото последният убил. След убийството на Гета, всеки който само е прошепнел името му, е осъждан на смърт. Шегобиецът също бил убит. Оттам насетне гетите били наричани и готи. Вярно е, че древните германски племена са участвали в разгрома на Западната Римска Империя, но не те са водещите в това дело, а българите.

Дотук за съществуването на „славяни” никой не говори. Но участниците в духовния консилиум говорят. От ІХ-Х век върху територията на Старата Велика България, където Скитиан е действал сред „скитите”-българи трябваше да се формира „народа на Христос”, т.е. „народа на Словото”, а заедно с него и общността, наречена „словени”, която да носи в душата си духа на Граала. Но преди това Светата Чаша трябваше да измине пътя от Запад на Изток.

В VІІІ-ми век сл.Хр. в Западна Европа възникна реалното окултно-историческо течение на Граала, в което дадена личност ставаше Пазител на Светата Чаша. Първи беше Титурел, който получи Чашата от Ангелите. При него Мистерията на Граала се разиграваше основно в Сетивната му Душа, където връзката с духовния свят е най-чиста и здрава. При Амфортас преживяването се издигна в хаотичната Разсъдъчна Душа и той беше пронизан от „копието на Клингзор”, което се отрази и върху неговия баща (или дядо) Титурел. Някой трябваше да изцели Амфортас (Разсъдъчната Душа) и спаси изначалните сили на Сетивната Душа (Титурел), все още непосредствено свързани с духовния свят. Този някой е последният Пазител на Граала – Парсифал. Той разви Съзнателната си Душа, излекува Амфортас и откри пътя пред силите в Сетивната Душа да се издигнат в Съзнателната Душа, за да добие човека възможността за напълно ново, съзнателно отношение към висшите светове. Парсифал реално е живял и действал на Земята в ІХ-то и даже в началото на Х-то столетие. Той е прероденият Манес.

Висшата цел на Мистериите на Граала е преходът от Съзнателната Душа към Духа-Себе чрез внасянето на субстанцията на Граала в човешката Душа и възникването върху тази основа на нова социална общност, обединена и пронизана с единния, произлизащ от Христос Свети Дух. Този идеал ще се осъществи в Шестата културна епоха, но реализирането му зависи от правилно изминатите преди това стъпки.

След Парсифал Светата Чаша е взета в царството на „презвитера Йоан”. В неговото тайнствено царство, което в Средновековието са си представяли като намиращо се отвъд областите на Земята, достижими за участниците в кръстоносните походи”, е бил пренесен Граалът „временно, когато той отново е станал невидим в Европа”. Както Духът-Себе не може да бъде намерен на Земята, така и това царство не е земно, макар да изглежда, че географски е на Изток. „Презвитерът Йоан” е „любимият ученик” на Христос Исус от Поврата на Времената и автор на Софийното „Евангелие от Йоан”. Оттук насетне Душите на Посветените трябваше да стават носители на субстанцията на Граала в Съзнателната си Душа и се отварят към Духа- Себе, който да слиза към нея. Някой трябваше да запълни прехода от Парсифал към „презвитера Йоан”. Това бяха българите. Как се осъществи?

От Антропософията знаем, че срещу Артуровото християнство, развиващо се в посока от Запад на Изток, след Мистерията на Голгота от Изток на Запад тръгна Грааловото християнство. Първият поток търсеше Духа-Живот на Христос в обкръжението на Земята чрез съзерцание на елементарните духове на природата, а вторият носеше Христовият Аз като Импулс през сърцата и кръвта на християните. В първия поток се отразяваше Космическият Христос-Слънце и затова крал Артур е заобиколен от дванадесет рицари като отражение от сферата на Провидението и Ложата на Дванадесетте Бодхисатви. Но Христос беше станал човек, свързвайки се чрез Исус с кръвта (еврейството) и „седмицата”. След като силата на рицарите за връзка с Христовия Дух-Живот намаля, Артуровото течение замря и в VІІІ-ми век се появи течението на Пазителите на Граала, обединени по кръвен признак. Артуровите рицари физически виждаха и пазеха Светата Чаша, а когато тя беше взета от ангелите и впоследствие когато Титурел я получи отново, виждането и пазенето на Граала ставаше вече по свръхсетивен начин. Докато замъкът Тинтагел (на Артур) в днешна западна Англия е съществувал физически, то замъкът Монсалват в „Испания” е невидим за физическите очи и затова самото течение на Граала съществуваше напълно скрито за външния свят.

Срещуположното течение от Изток на Запад носеше Слънцето-Христос в кръвта като Брат на цялото човечество, без връзка с кръвното родство и затова първите братски християнски общини в Европа възникнаха не на Запад, а сред българите в Мала Азия и на Балканския полуостров. Грааловата Мистерия действаше дълбоко в Сетивната Душа на нашите предшественици и ги тласкаше към братство, но тези общности се създаваха в епохата на Разсъдъчната душа и закономерно процеса вървеше с много лутания, противоречия и т.н. Трябваше да се появи нов тип братство.

В 869 година двата християнски потока се срещнаха в Средна Европа, но преди всичко в Духовния свят. Първият човек, в Душата на който тази среща се осъществи същностно, е Парсифал. Той извърши и споменатия преход от Разсъдъчната към Съзнателната си Душа, където единствено може да бъде осъзната Мистерията на Граала. Космическата Интелигенция, която е инструментът за това осъзнаване, също беше слязла вече до Земята и озаряваше ума на най-издигнатите сред човеците. Дойде времето на Борис І и неговите епохални дела. В 850 година Архангел Рафаил пое както водачеството на човечеството като „Дух на Времето”, така и функцията на „групов Аз” на българския народ. От четирите Архангела – Михаил, Гавраил, Рафаил и Орифиил, които образуват своеобразен миров кръст в духовния свят от четирите празника – Михаилов ден, Рождество, Пасха и Йоанов ден, Рафаил „отговаря” за централния празник – Пасхата, от който се роди груповият Аз на човечеството и тръгна Мистерията на Граала. Българите изначално носят отговорност за Азовото развитие, като изпълнението на тази задача се осъществява според промените в духовния свят и в човешката душевност. Вече осем века християнството и езичеството съжителстваха сред нашия народ под водачеството на предишния Архангел-водач. Борис трябваше да обяви християнството за официално верую сред народа с езически корени и традиции, съществуващи от хилядолетия и разнасяни по всички посоки на Земята. Когато сред индианците на американския континент срещаме племена с имената „пеони” и „кикони”, нека не се учудваме, че същите имена откриваме и сред тракийските племена. Окултен факт е, че най-волевите и войнствените от българите – „вироглавите”, водени от Духовния свят, можаха да изминат огромното разстояние заради Азовото развитие на онова население, което по окултни причини, поначало си беше обречено на измиране. Да си представим само, каква смелост и воля му трябваха на Борис, че да се изправи с непоколебима решителност срещу езичеството и направи поврат в народа, който щеше да създаде нещо, от което зависеше бъдещето на цялото човечество?! Такава решителност може да дойде единствено от духовния свят. И тя дойде от шестте Слънчеви Елохима, които бяха „поели” Макрокосмическия Христов Аз от Слънцето и Го „съпроводиха” до инкарнацията Му в Исус. Един от тях се яви на Борис и му възвести Волята на Този, Който след Пасхата „има цялата власт на Небето и Земята”. Забележете: не Ангел, не Архангел, не дори Архай, а направо Елохим! Защо ли? Защото предстоеше създаването на „народа на Словото” и на „общността на Словото”, които в Шестата Културна епоха да приемат Духа-Себе през Съзнателната Душа и определят съдбините на земното човечество, като чрез самите себе си му посочат пътя за преминаване през „Войната на всички срещу всички” към Шестата коренна раса. Изпълнявайки основното си предопределение, в основата на този грандиозен замисъл пак застанаха българите в лицето на своя представител Борис, на когото Елохимът откри Плана Христов.

Скитиан отдавна беше положил „Духът на Граала” в Сетивната Душа на българите, живеещи на север от Черно море. От ІХ-ти век там започна създаването на „Христовия народ”. Веднага възниква въпросът кой е този народ? От днешна гледна точка, това са народите на Русия (в европейската част), на Украйна и Беларус. Освен „Христов народ”, те са и „славяни”. Кои пък са „славяните”?

Понятието „славянин” е употребено за първи път от хърватския историк Винко Прибоевич в ХV-ти век. Дотогава никой от древните автори не говори за никакви славяни. След смъртта на Петър І, наречен кой знае защо „велики”, йезуитите подхвърлят на руските управляващи така нареченото „завещание на Петър І”, с което Католическата църква целеше да отклони „народа на Христос” от посоката на истинското му предопределение. Екатерина ІІ (наречена също „велика”) „разработи” въпросното „завещание” и го издигна до пагубния панславизъм, който и до днес намира отражение в руската политика. Засега няма окончателен отговор на въпроса от къде са се взели самите „славяни”. Както по-горе бяхме посочили, от Атлантида в бъдещата Европа са дошли човешки маси, но заварват тук и местно население. Хиляди години те се готвят за идването на Христос. След рухването на създадената през Третата културна епоха от българите Троя, преходът към Четвъртата културна епоха беше открит, а тя, както знаем се разви в Западно направление. Много наши предци се изнесоха чак до Атлантическото крайбрежие на Европа и Британските острови, за да стане възможно по-късното възникване на келтството. Други създадоха Рим, а трети по всяка вероятност са заселили днешните „славянски земи”, включващи не само обитаваните от „народа на Христос”, но и земите на Средна Европа. Елинското нашествие също предизвика изселнически процеси в посока запад и северозапад. Вече споменахме, че преди да тръгне на Изток, Александър Велики изтика от Малка Скития (днешна Южна Добруджа) отвъд Дунав голяма част от гетите. При всички тези (и кой знае още колко други) премествания, инспирирани от Скитиан, българите навсякъде разнасяха генът Р1Н1, налагаха своята култура във всички сфери на живота и се превръщаха в основния народообразуващ фактор за местното население. От смесването на българите с местно население възникна и онази общност от народи, която днес се нарича „славянска”. Основният фактор, който я определя като такава, не са толкова гена или културата, които през столетията са претърпели неминуеми промени, а езикът. Това е старият български език, който при смесването с по-примитивния език на местното население се размножи в днешните многобройни „славянски” езици, като приемаше различна форма според задачите, стоящи пред Архангелите на съответните народи. Казано накратко, съвременният словенски, чешки, полски, руски, сърбохърватски и т.н. езици, са еволюирал във времето български, смесен с местните говори.

1   2   3   4   5   6   7


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница