Бодхисатвите „Това са ония, които идат от

От гръцката култура в следващата Четвърта културна епоха до наши дни е съхранен митът за свирещия на лира Аполон, който всъщност е български мит и ни отвежда при Орфей. Аполон е Натановата Душа, а спасението от Христос през Натановата Душа на трите ни душевни качества и астралното тяло в края на Атлантида се отразяваше сега чрез музиката на Орфей долу в астралните тела на българите. Орфей е нещо като „въплътеният” Аполон, той е „син на Аполон” и живя във времето, когато предишното силно етерно ясновидство, назовано „Евридика” (етерното тяло на мъжа е женско) и постигано със заличено Азово съзнание, вече угасваше. Евридика беше „ухапана” от „змията” (луциферизиращата се духовна Мъдрост), „умря” и Аполон (Орфей), „умилостивявайки” с лира и музика Боговете, тръгна да я търси в „подземното царство” (миналото). По обратния път не трябваше да се обръща назад към нея (старото етерно ясновидство), а да гледа само напред към „Слънцето”, т.е. към новото ясновидство, постигнато от силите не на телата, а на Душата (Аза). „Аполон” обаче се обърна към това, което е бил преди и в този момент изгуби окончателно „Евридика”, превръщайки се в „Орфей”. Бодхисатвата се превърна в Буда, но с цената на скъсаната връзка между индивидуалния си Аз и Висшия Аз. Той е първото човешко същество, което авансово преживя драмата на слизащия към физически-земното Аз, разпънат върху лирата (мисловната потенция) и Земния Кръст. Но само така можеше да развие Разсъдъчната си Душа преди всеки друг и я предложи на човеците да я изживяват в следващата епоха. Ако в Сетивната Душа Азът се усещаше като част от народа (Аз и Авраам, едно сме), в Разсъдъчната Душа чрез мисленето Азът се самоопределя като отделна личност. Орфей стана великият подготвител на човеците за индивидуализираното посрещане на физически въплътения Христос, Който след трите спасителни действия през Натановата Душа в свръхсетивните светове, сега щеше на физически план да спасява Аза ни.

От изнесеното дотук е видно, че Буда-Орфей и Буда от Рила се издигнаха в Нирвана, обитавайки земите на българите. Дали в 5505 година пр. Хр. третият Бодхисатва се е превърнал в Буда също по нашите земи, засега не знаем, но Щайнер казва, че всички Следатлантски културни епохи имат своето представителство в Черноморското мистерийно пространство. Както посочихме вече, нашите далечни предци са предприемали колонизаторски походи с цел цивилизоване на народите и изграждане на култури във всички посоки на света, за което има огромен брой интердисциплинарни свидетелства. Те физически винаги са присъствали там, където нещо ново е възниквало, а какво по-ново от издигането на един Бодхисатва в Буда!

Все във връзка с основната ни тема, тук ще споменем още един българин, изиграл огромна роля в човешкото развитие – Дионис! Става дума не за „стария” Дионис от много по-ранна епоха, който е свръхсетивно същество, а за физически въплътения „млад” Дионис, извършил стотина (според Щайнер) години преди Орфей онзи знаменит поход към Индия, превърнал местните тъмнокожи дравиди (цигани) от примитивни същества в народ с велика култура. Дионис и „скитският принц” Рама са една и съща личност, а дали зад „стария” Дионис се крие друг Рама, е открит въпрос, но със сигурност знаем от Антропософията, че той е първият Учител на Аза, а „след смъртта Душата му се изля в интелектуалната култура на човечеството и днес присъства в нея”. След инкарнацията на Луцифер, Дионис е най-яркият физически съществувал представител на луциферическия принцип. Нещо повече: благодарение на похода към Индия, няколко века по-късно шестият Бодхисатва успя да се превърне в Буда именно сред индийския народ, докато петият според известния мит беше разкъсан от „вакханките”. Вакханките символизират деградиралия Дионисиев Слънчев култ, превърнат в страсти, в земни стихии. Ето как в Орфей се срещнаха Дионисиевото (Луциферическото) и Аполоновото (Христовото) начало, като първото, действайки индивидуализиращо върху Аза, същевременно превръщаше астралното тяло в арена на борбата между трите душевни качества, а второто се опитваше с музика да постигне хармония между тях. Орфей не успя да ги помири и беше разкъсан, защото обединението им можеше да стане само от Същество, идващо от друга посока. В Поврата на Времената двата култа се изявиха чрез пастирите и мъдреците, за да се съединят в Христос, но после пак се разделиха в човешкото развитие поради неподготвеността на самите човеци. Днес сред нашия народ можем да открием много атавистични отломки от Дионис в кукерите, нестинарите, в празника „Трифон Зарезан” и т.н., докато Орфей е повече в музиката, танца... Но заложеното от двамата в душите на българите тогава, сега в епохата на Съзнателната Душа се проявява по категоричен начин в интелигентността на българина, способен да прави от „нищо нещо”, да се справя с всякакви ситуации, да се вписва по убедителен начин в най-различни култури. Да напомняме ли за децата ни, обиращи медалите по математическите, информационни и всякакви други олимпиади?!

Орфей обаче свърши само част от задачата по отношение на Съзнателната Душа. Другата част щеше да я изпълни шестият Бодхисатва в Четвъртата следатлантска епоха, залагайки ново качество в душевния ни живот. Вследствие на извървения дълъг път от Атлантския потоп насетне, човекът достигна до значителна индивидуализация, но с цената на угасналата способност за спомняне на предишните животи. В предходната епоха спомнянето се извършваше през значително по-обективната, по-предметна Сетивна Душа, а сега през значително по-неопределената, разплута, вътрешно преживявана Душа на Разсъдъка и Чувството, която човекът не можеше да използва като инструмент за пробив към минали свои инкарнации. Привързването към Земята от Третата културна епоха се превърна в култ към тялото и земният живот стана безценен. Като отражение на Атлантската епоха, когато нощем общувахме с неизброимите същества от духовните светове, тази епоха също беше пълна с Богове, но преживяването им ставаше доста абстрактно и антропоморфно. Дионис се прероди като Платон и притежаваше все още живо отношение към духовния свят. Той прилагаше понятията към физическия свят в старата им форма от предходната епоха, когато биваха извоювани от жреците по свръхсетивен начин, но се появи неговият ученик Аристотел, който си зададе въпроса дали не може да изкове със собствени сили понятия за духовните светове, които да отделят човека от тези светове и се създадат чисто земни науки. При Платон идеята за реинкарнациите съществуваше, макар и в доста размита форма, докато Аристотел се отказа от възгледа за прераждането, изкова десетте земни понятия и изпрати Александър да разнася по света неговото постижение, защото само с такъв възглед можеше да се забележи, че в Земната еволюция навлиза Импулс, Който е различен от цялата Следатлантска Мъдрост, водеща произхода си от Атлантида. Христовият Импулс трябваше да бъде осъзнат и с Неговата Сила да поемем по обратния път от материята към Духа.

До началото на Четвъртата културна епоха човекът не беше в състояние да поднесе нищо на Бодхисатвите, пораждащо се от неговата собствена душевност. Даже толкова важното решение за това кое е добро и кое зло се сваляше чрез тях отгоре. Освен този „механизъм”, съществуваше и друг: когато човекът извършваше лоша постъпка, веднага по астрален начин виждаше отмъстителните Еринии и Фурии, за да разбере, че е причинил зло. В българския език и до сега съществува израза „разфучал се като фурия”, защото наименованията на духовните същества в гръцката и някои по-късни митологии идват от българите.

Сега обаче беше дошло времето, когато в нас трябваше да се появи отвътре нещо, което да поднесем на Бодхисатвите и шестият от тях да слезе в плът, за да изпита това непознато за него усещане, което не съществува в духовните светове. До VІ-ти век пр.Хр. никой от тях не стигна до истинско въплъщение. Някъде между Есхил (VІ-ти век пр.Хр.) и Еврипид (V-ти век пр.Хр.) в човеците се обади „вътрешният глас”, наречен „съвест”, шестият Бодхисатва изцяло се потопи в 29 годишния син на Судходана, получи озарение под дървото „Будхи” (смокинята) и се превърна в Буда, защото в сърцето му се беше родила силата за познаване на състраданието и любовта, което познание после той предаде на учениците си под формата на „Учението за осемстепенния път”, посочвайки по този начин накъде ще се развиват занапред хората. Една единствена инкарнация се оказа достатъчна да види пътя, който щяхме да изминаваме през 4-та, 5-та, 6-та и 7-та Следатлантски епохи по отношение на вътрешното си душевно развитие. „Инструмента” за трансформирането му в Буда беше съвестта, която той не само предвиди като зачатък в човека, но излъчи като импулс от самия себе си, разви Съзнателната си Душа и преживя учението за състраданието и любовта именно в тази най-висша част на своята Душа. Човечеството се намираше в епохата на Разсъдъчната Душа и Буда насочи учението си към нея, за да работи в човека, а след време, когато Съзнателната Душа станеше фактора на културното развитие, да изплува и се разкрие там като „Осемстепенния път”. Следователно, проникването в Разсъдъчната Душа се осъществи чрез Съзнателната, но понеже развитието на първата правеше мозъка твърд и невъзприемчив за подобно учение, Буда се нуждаеше от по-мек мозък, характерен за Третата културна епоха. Намери го в Индия, където Дионис беше създал цивилизация, изградена върху принципа на кастовото разделяне (синархията). Синът на Судходана е роден „Сакия”, а саките са българи от „Скития”. Може да звучи странно, но освен познатия на всички образ на Гаутама Буда, съществуват и негови изображения, където е представен със светла кожа и сини очи. Българите са били със сини или кафяви очи, с руса, рижа или кестенява коса, а не монголоиди с жълтеникава кожа и дръпнати черни очи. Самият Атила от рода Дуло е описан от негов съвременник-очевидец като човек с рижа коса и сини очи, знаещ латински и гръцки език, много вежлив и благороден владетел, който никога не е нападал граждански обекти.След толкова фалшификации в т.н. „историография”, защо да се учудваме, ако дори за родения в Индия Гаутама Буда българската следа може да се окаже доста перспективна?!

Разбира се, за това изследване по-важен е фактът, че в Индия той успя да повтори предишна човешка организация (Сетивната Душа и мекия мозък) в епохата на Разсъдъчната Душа, за да насади в Разсъдъчната Душа човешка способност от бъдещето (Осемстепенния път в Съзнателната Душа). Орфей също използва в предходната епоха Сетивната Душа, за да разполагаме днес с логическото мислене, защото за развитието на умствените способности, сили в Разсъдъчната Душа не съществуват.Ако прибавим към тях и Дионис, ето ги главните предхристиянски подготвители на съвременното човешко мислене.

От изнесеното до тук се вижда, че колкото по близо до Земята слизаше устременото към въплъщение Слово, толкова повече се „снижаваха” Бодхисатвите и разстоянието между тях и земния съсъд намаляваше, за да развият някоя част от Душата си. Те пресъздаваха вътрешната същност на човека и след като изработеха някое качество, го насаждаха в него. Веднага трябва да уточним, че когато Бодхисатвата в края на земната си задача се превърне в „праобраз” на някакво качество, след смъртта си „праобразът” започва да действа от духовния свят като Сила, изливаща се отгоре надолу, давайки по този начин възможност на всеки човек след време да развие в себе си същото качество. Ако си зададем въпроса, как да приложим избрания от нас ключ на аналогията по отношение на Гаутама Буда, отговорът е следният: той излъчи импулса на съвестта към Сетивната Душа (периода 21-28 година от човешкия живот), която символизираше миналото, разви Съзнателната Душа (бъдещето) и с нея обхвана отвътре Разсъдъчната Душа (неговата епоха). Но Разсъдъчната Душа трябваше да бъде обхваната и отвън от Същество, действащо по съвсем различен начин, което не просто да я учи, а да я извайва и създава. Досега Бодхисатвите пресъздаваха вътрешната същност на човека, а Христос трябваше да пресъздаде цялата човешка природа. Ако Бодхисатвите превръщаха Астралното си тяло в Дух-Себе, Христос даде могъщ импулс за преработка на етерното тяло в Дух-Живот. От подготвители за идването на Словото, следващите Бодхисатви щяха да се превърнат в Негови последователи. Шест подготвители до Поврата на Времената, шест последователи след това. Преходът към новата „длъжност” се осъществи от седмия Бодхисатва – настоящия!

За него Щайнер е категоричен, че ще се издигне до Буда 5000 години след като прие „небесната тиара”, т.е. чак в Шестата културна епоха. Предишните му събратя бяха „разположени” по един във всяка епоха, като периодът между Орфей и Гаутама Буда се сви дори до седем века. Защо настъпи толкова драстична промяна?

Както вече посочихме, при жертвеното си спускане към Земята, Макрокосмическият Аз на Словото се откриваше по различен начин през отделните „нива” на Небесната София. Най-древният Заратустра говореше за „Великия Слънчев Дух”. Слънчевата сфера е изначалното място за обитаване на Втората Йерархия Богове – Господства, Сили и Власти и включва също сферите на Марс, Юпитер и Сатурн. Когато шестимата предхристиянски Бодхисатви слизаха към земните си съсъди за да донасят мъдрост на човечеството, те черпеха тази мъдрост от Слънчевия Логос, но не директно, а чрез посредничеството на Лунната сфера (включваща още Меркурий и Венера), представлявана от Третата Йерархия Богове – Архаи, Архангели и Ангели. До Поврата на Времената шестимата Бодхисатви ни представяха Слънчевия Логос като Лунен Логос. Те бяха „пратеници на Луната”.

След като Макрокосмическият Аз на Словото напусна Слънцето и премина през Смърт и Възкресение на Земята, останалите шестима Бодхисатви могат вече да черпят жизнени сили непосредствено от източника на Мистерията на Голгота, за да носят Слънчевата Мъдрост на Христос в съвършено нова форма, неопосредствана повече от силите на Луната. От Петдесятница Слънцето-Христос влезе във всеки човешки Аз, очаквайки да бъде намерено и с Неговата Сила в седмата културна епоха да съединим Земята с Луната, а в още по-отдалечена епоха да свържем в духовните светове и Земята със Слънцето, за да се възстанови отново изгубеното през Хиперборейската епоха триединство Слънце-Луна-Земя. Осъществяването на подобен величествен замисъл не може да стане само с Мъдростта, макар и Слънчева, а с новородената в Аза Мъдрост, която се превръща в Любов. Христос извърши великата трансформация на Макрокосмическата Мъдрост в Макрокосмическа Любов и от там насетне Бодхисатвите се превърнаха от Учители на Мъдростта в Учители на Мъдростта и Любовта.

Работата по превръщането на астралното им тяло в Дух-Себе също претърпя коренна промяна. От Евангелието на Лука знаем, че един Ангел (който е бившият Ангел-Хранител на Гаутама Буда, наречен Видар) се явява на пастирите в полето и им известява за раждането на Спасителя в града Давидов, а после виждат „ангелското войнство”. Това „войнство” е „Нирманакайя” на Гаутама Буда. Но защо не е едно затворено в себе си „тяло”, защо не е един ангел (Дух-Себе), а множество? Всеки от шестимата предишни Бодхисатви, след издигането в Буда превръщаше само частично астралното тяло на съсъда в Дух-Себе, който Дух-Себе по-нататък се изявяваше сред човечеството като Сила. Колкото повече се доближавахме до Поврата на Времената, толкова по-близо стигаше до метаморфозата в Ангел съответният Бодхисатва. Когато овчарите видяха „ангелското войнство”, то се състоеше от шестте ”продукта” (Сили) на Бодхисатвите, превърнали се в особен вид същества. Понеже „частта” на Гаутама Буда беше най-близо до степента „Ангел”, тя заемаше най-голям дял във „войнството” и затова беше видяна от пастирите в етерно-астралния свят като ангелска аура. „Ангелското войнство” се беше формирало шест века по-рано при озарението на Бодхисатвата под дървото „Будхи”, за да се насочи сега към детето Исус (Натановата Душа) в яслите и потопи в етерното му тяло. След седем години (а тогава е било между пета и седма година) Исус отхвърли майчината етерна обвивка, Видар взе за съхранение в своя Дух-Живот тези чисти младенчески сили, които не се разтвориха в мировия етер и с тях оживи етерното тяло на Исус в Гетсиманската градина, когато то вече беше до такава степен превърнато от Христовия Аз в микрокосмически Дух-Живот, че едва удържаше разпада на физическото тяло, довел до появата на „кървавата пот”.

В дванайсетата си година при посещението в Йерусалим, Натановата Душа се съедини с Аза на Заратустра, отхвърли и майчината астрална обвивка, съедини се с Нирманакайя на Буда и Будизмът беше така подмладен, че се прояви по-късно през Йоан Кръстител в съвършено обновена форма. Самият Исус чак около 24-та си година научи за трите спасителни жертви на Христос през Натановата Душа (т.е. през него), но го съобщи чак в трийсетата година на майка си, след който разговор Мария се превърна в Дева-София, а той тръгна към река Йордан, за да започне чудото на Човекоставането на Словото и последвалата Му Смърт, преживяна от Натановата Душа като нейна четвърта жертва.

От изнесеното до тук виждаме, че първият Бодхисатва, който ще има възможността изцяло да превърне астралното си тяло в Дух-Себе е седмият поред, защото преди Мистерията на Голгота силите за подобна трансформация просто не съществуваха на земен план. Както вече посочихме, при ранните Бодхисатви свързването със земния съсъд беше на ниво астрално тяло, при Орфей стигна до етерното, а при Гаутама Буда и до физическото, наподобявайки едва ли не земна инкарнация. След него можем да очакваме седмият Бодхисатва при всичките си слизания на всеки сто години в продължение на 5000 години да се свързва с телата на съсъда също така здраво. Щайнер споменава само за едно такова слизане. Сто и пет години преди Поврата на Времената Йешуа бен Пандира се превърна във вестител на физическото явяване на Словото и заради това беше убит с камъни от своите противници, а после окачен мъртъв на позорен кръст. Ранните Бодхисатви не преживяваха истински смъртта, Орфей (ако наистина е бил убит) я преживя значително по-осезаемо, Гаутама Буда се възнесе на Небето след естествена смърт, а Йешуа бен Пандира я изживя по драматичен начин и показа на човечеството какво щеше да се случи на самото Слово, когато „стане плът”. Можем с голяма увереност да заявим, че в предишните си слизания между шести и втори век пр.Хр. седмият Бодхисатва не преживя насилствена смърт, но в 105-та година пр.Хр. я преживя и силата да го стори идваше от съвестта в Сетивната му Душа. Зачатъкът на съвестта в човека се формира като отражение от трите свръхсетивни жертви на Слънцето-Христос, които бяха и главната тайна, разкривана на учениците в предхристиянските мистерийни центрове. Стъпвайки върху нея и излъчения от Гаутама Буда импулс на съвестта, Йешуа бен Пандира изпълни своята известителна и подготвителна задача, но с цената на живота си. След Петдесятница Слънцето-Христос щеше да заживее в Аза на човека като Съвестта-Христос, но пак щеше да се проявява през Сетивната Душа, докато не „изплува” през Разсъдъчната до Съзнателната Душа и я прониже до такава степен, че човека да извърши от нея Великия Преход към Духа-Себе.

Периодът в нашия живот, свързан с изживяването на Аза в Сетивната, Разсъдъчната и Съзнателната Душа се нарича „слънчев”. Ако се обърнем към избрания ключ на аналогията за пореден път ще констатираме, колко точно действа той. Седмият Бодхисатва започна от преживяването на съвестта в Сетивната си Душа, после трябваше да я издигне в Разсъдъчната, да я преживее в Съзнателната и след като в продължение на 5000 години измине целия си Слънчев период, ще се издигне до Духа-Себе в Шестата епоха и стане първия от Бодхисатвите, който напълно е трансформирал астралното си тяло в „Ангел” с Христовата Азова Сила в своя Аз. По нататък в изложението ще се опитаме да разберем как се справя със задачата досега, но тук възниква резонният въпрос, дали през Трите Земни години на Христос Бодхисатвата се срещна директно на физически план с Макрокосмическия Му Аз и какво произтече от тази среща?

В Новия завет се говори за три възкресявания, извършени от Спасителя.

Духовната наука казва, че юношата от Наин в трети век сл.Хр. се изяви като

Мани и основа Манихейството. Лазар пък беше единственото човешко същество, посветено лично от Христос и затова можа да Го последва чак до Кръста на Голгота, за да приеме от прикованото Слово Софийното разбиране на случващото се и напише най-великата книга на всички времена – „Евангелието от Йоан”. Беше удостоен също с привилегията да погледне по уникален начин към миналото и бъдещето на човечеството в „Откровението на Йоан”, а в ХІІІ-ти век на Арбанаси стана централна фигура в онази Мистерия, от която в ХV-ти век възникна Розенкройцерството.

За следващи инкарнации на дъщерята на Яир обаче, Щайнер нищо не казва. След като Азовете от другите две възкресения претърпяха такова огромно развитие, просто е наложително да се запитаме кой Аз се крие зад момичето, което беше върнато към живота след Йерофантския призив на Словото, произнесен на стария български език? Това момиче беше седмия Бодхисатва! Душата и Азът на момичето бяха Душата и Азът на Бодхисатвата, роден от майката, която заедно с баща му и тримата най-издигнати ученици сред дванадесетте апостоли присъства на сакралното тайнство.

В лекцията „ Великата битка на Земята” доста подробно е представен смисълът на спасителното Христово действие, с което се изцелиха силите на бъдещето (женския елемент) за човечеството и прокаран пътя към Шестата културна епоха, когато Духът-Себе ще слиза към Съзнателните Души на годните да го приемат. Най подходящата индивидуалност, в която да се посее семето на тази епоха, беше бъдещият Буда-Майтрейя. Дванадесетгодишната дъщеря на Яир вече имаше собствено етерно тяло, но половата зрялост не настъпваше. Вън от физическото тяло се намираха всички останали членове: етерното тяло, астралното (неизградено) тяло заедно с астралната майчина обвивка, а също Душата и Азът на Бодхисатвата. От етерното тяло на Исус, пронизано от Христовия Аз и превърнато до голяма степен в Дух-Живот, към етерното тяло на момичето-олтар потекоха оживяващи сили и то физически се върна към живота. Същевременно с призива „Талита куми”, Азът на въплътения Логос обхвана зародиша на Разсъдъчната Душа в етерното тяло и се отпечата като съвест в него. Както при останалите две възкресения, съживяването и отпечатването се осъществиха при занижено съзнание на неофита, но въздействието, оказано от Носителя на Принципа Будхи върху етерното тяло и душевно-духовната природа на Бодхисатвата, тепърва щеше да се изявява – но съзнателно, в следващите инкарнации. Без етерното „захранване” от Христос беше невъзможна както бъдещата му ускорена еволюция, така и чисто физическото устояване на мъченическите „реторти”, които го очакваха.

Просто се набива на очи, че личностите, които през Трите Години по пряк или косвен начин са имали допир със Спасителя, изглежда са по-различни от личностите в познатите ни християнски потоци. Чак в края на живота си Щайнер научи от Архая Михаил тайните за платоническите и аристотелиански потоци на Душите, за школата в Шартр, за Михаиловата Слънчева Школа и т.н., но част от Душите, имали рядката привилегия да преживеят докосване до Логоса в Поврата на Времената, сякаш образуват отделен поток, който е много тясно свързан със стария Гносис, с Мистерията на Граала и естествено с Бодхисатвите. Вече споменахме, че преживяното през 5505 година пр.Хр. по време на Великата Нова Година на Земята се отрази в Третата културна епоха при възникването на истинския езотеричен Гносис, който се култивираше само в дълбоко скритите от външния свят „Мистерии на Гносиса”, съхранени чак до началото на Християнската ера. Те просъществуваха дори до европейското Средновековие, но във видоизменена форма, наречена от Щайнер „Божествени Мистерии”, която имаше екзотеричен характер. Унищожените в първите християнски векове гностически писания бяха на екзотеричния Гносис.

Представителите на езотеричния Гносис в Поврата на Времената притежаваха две напълно развити Души – Сетивна и Разсъдъчна. Чрез втората бяха свързани непосредствено със своята историческа епоха, а чрез първата - след като „активират“ силите в нея – можаха да прозрат дълбоките космически взаимовръзки при извършване на Мистерията на Голгота. На това днес му казват „асоциативно” мислене. Орфей (и Дионис) с музика заложиха в Сетивната Душа сегашното ни абстрактно логическо мислене, преживявано в Съзнателната Душа, но само представителите на истинския Гносис от онова време днес могат да владеят освен абстрактното мислене също и асоциативното, което постепенно превръща Съзнателната Душа в имагинативна и годна да приема Духа Себе в себе си. При такива личности музиката със сигурност играе голяма роля в живота им, като пробужда веднага най-добрите сили в Сетивната им Душа и много помага за трансформацията на наглед студената Съзнателна Душа в ясновиждаща.