Богат татко, беден татко

147
„Как мога да си го позволя?“, от своя страна, ни помага да се отворим за различ-
ните възможности, вълнение и мечти.
Онова, което ме впечатляваше най-силно, не бяха самите думи, а гневът, с който се изричаха, и стремежът да създадат чувство за вина.
Друга тактика за пораждане на чувство за вина изглежда така:
– Аз си жертвам живота, за да ти купя това. Купувам ти го, тъй като аз самият като дете никога не съм имал подобни предимства.
Един съсед е в ужасно финансово положение, но не може да си прибере колата в га- ража, тъй като е пълен с играчките на децата му. Тези глезльовци получават всичко, което поискат.
– Не искам да разберат какво е да желаеш нещо, а да не можеш да го имаш – така обяснява поведението си моят съсед.
Не е заделил нищо нито за следването на своите деца, нито за собственото си пенси- ониране, но те притежават всички произведени някога играчки. Неотдавна намери нова кредитна карта в пощенската си кутия и веднага заведе децата си да видят Лас Вегас.
– За тях го правя – обяви той с вид на мъченик.
Богатият татко забраняваше да се произнасят думите „Не мога да си го позволя.“, но вкъщи чувах само тях. Вместо това Богатият татко настояваше децата му да се питат:
„Как мога да си го позволя?“. Според него думите „Не мога да си го позволя.“ действат като команда към мозъка да престане да мисли. „Как мога да си го позволя?“, от своя страна, ни помага да дадем на мозъка си зелена светлина да мисли и да търси отговори.
Но най-вече смяташе, че твърдението „Не мога да си го позволя.“ е лъжа и човешкият дух го знае.
– Духът на човека е невероятно могъщ – обясняваше той. – И знае, че може да нап- рави всичко.
Когато позволите на мързеливия ум да каже „Не мога да си го позволя.“, вътре във вас избухва война. Духът ви се ядосва и мързеливият ум е принуден да защитава своята лъжа. Духът крещи:
– Хайде, ставай. Да вървим в спортната зала да тренираме.
– Ама аз съм уморен – отговаря мързеливият ум. – Днес имах наистина много работа.
Човешкият ни дух заявява:
– Писна ми да живея в мизерия. Хайде да забогатеем.
На което мързеливият ум отвръща:
– Богатите са алчни. Освен това разправиите са големи. На всичкото отгоре е риско- вано. Може да загубя пари. Аз и така работя достатъчно. На работа ме претоварват, виж каква работа ме чака тази вечер. Шефът иска да я приключа до сутринта.
„Не мога да си го позволя“ предизвиква също така тъга, чувство на безпомощност, което води до обезверяване и дори – до депресия. „Как мога да си го позволя?“, от своя страна, ни помага да се отворим за различните възможности, вълнуващи теми и мечти.
Затова Богатият татко се вълнуваше не от въпроса какво искахме да купим, а дали сме наясно, че „Как мога да си го позволя?“ създава творчески ум и динамичен дух.
Затова рядко даваше нещо на Майк или на мен, но задължително питаше:
– Как можете да си го позволите?
Тук влизаше и колежът, чиито такси плащахме сами. Интересуваше го не целта, а процесът на нейното постигане, и точно на това искаше да ни научи.
Проблемът, който наблюдавам днес, е чувството за вина, което изпитват милиони

148 хора, заради желанията или „алчността“ си. Това е стара програма, задействана още през детството им. Макар да желаят хубавите неща, които предлага животът, подсъзнател- ният стереотип, създаден в детството им, ги кара да казват: „Не мога да си го позволя.“ или „Никога няма да мога да имам това.“.
Когато реших да се измъкна от омагьосаната въртележка, въпросът бе само един:
„Как мога да си позволя да не работя никога повече?“. Умът ми започна да предлага отговори и решения. Най-трудното беше да се преборя с догмата на биологичните си родители, „Не можем да си го позволим.“, „Престани да мислиш само за себе си.“, „Защо не помислиш за другите?“ и други подобни твърдения, целящи да ми внушат чувство за вина и така да потиснат „алчността“ ми.
И така, как да се преборите с мързела? И отново отговорът е: с малка доза алчност.
Има една игра, „Какво ще ми донесе това?“. В нея човекът пита:
– Как би изглеждал животът ми, ако не трябва да работя никога повече? Какво бих правил, ако имах толкова пари, колкото са ми необходими?
Без тази малка доза алчност, която изразява всъщност желанието ни за нещо по- добро, няма прогрес. Светът прогресира, защото всички желаем по-добър живот. Но- вите изобретения се правят, тъй като желаем нещо по-добро. Ходим на училище и заля- гаме в учението, защото искаме нещо по-добро. Затова, усетите ли, че избягвате нещо, което знаете, че би трябвало да направите, просто си задайте въпроса: „Какво ще ми донесе това?“. Бъдете малко алчни. Това е най-доброто лекарство срещу мързел.
Прекалената алчност обаче, както и всяко друго нещо в прекалено големи дози, не е положително качество. Спомнете си какво казва Майкъл Дъглас във филма „Уолст- рийт“: „Алчността е добро нещо.“. Богатият татко го изрази другояче:
– Чувството за вина е по-лошо от алчността, тъй като лишава тялото от душа.
А според мен Елинор Рузвелт го е казала най-добре:
– Правете това, което усещате със сърцето си, че е правилно... защото така или иначе ще бъдете критикувани. Ще ви заклеймят, ако го направите, и ще ви заклеймят, ако не го направите.

Изтегляне 2.9 Mb.

Сподели с приятели: