Божият човек костадин томов



страница6/7
Дата01.06.2018
Размер0.49 Mb.
1   2   3   4   5   6   7

НОВИ ДЕЛА

Ето, иде Божият глас към мене: "Костадине, ще правиш събрания. Вземи къщата, която ще ти посоча на ул. "Зайчар". Не ми даваше покой този глас. А аз не се прекланям. "Как, Татко, събрания ще правя? Аз имам дом, семейство, жена, деца?" "За твоя дом Аз имам грижа. През войната кой те пазеше от куршумите? Кой ти казваше да спасяваш Пета рота от френските гранати? Аз бях с тебе и сега ще бъда. Вземи ти тази къща и отвори събрания." Много се молих, много размишлявах. "О, Господи, какво ще правя? Аз съм неук кръчмар. Как ще говоря на събрание? А и хора за събрание нямам." "Не се грижи. Ум да говориш ще ти дам, хора за събрание ще ти пратя." Най-после реших - ще правя събрание. Жена ми, ангелска душа, ахна:

- Костадине, какви събрания ще правиш? Де ти са хората?

- Хора имаме. Я ти, я децата - всички сме седем души. Таман за събрание сме. Пък Бог ще промисли и ще прати още. Само да почнем.

1921 година. Празник Св. Василий, първото събрание. Вечерта току дойде едно непознато момче - отде се взе сам не можах да разбера - и доведе със себе си цяла група хора. Чудно, изневиделица придойдоха хора на събранието. От този ден започнахме да се събираме всяка вечер. Моята работа се поотежни. Дюкян гледам - за децата хляб трябва, църквата също на моите ръце - аз проповедник, аз домакин, аз чистач. А радостта ни, на мене и на присъстващите, голяма. Песните ни кънтяха и стигаха надалеч по квартала.

Една вечер, по време на проповедта, вратата се отвори. Изправи се намръщен стражар:

- Каква е тази врява от вас в квартала, бе? Хората безпокоите. Ако беше кръчма, друго нещо. Веселят се хората, плащат си. А то вие, не може човек да ви разбере що за пасмина сте! Има протести срещу вас! Чувате ли, санким? Протести има. Ние туй гнездо ще го развалим, ще го унищожим! Хайде, утре-други ден да се пилеете оттука!

След случката със стражара ние продължихме събранията. Вечерта на втората служба, по време на молитва, имах видение. На улицата, приближавайки се към къщата, където се молехме, вървят като тъмен облак много, много черни, грозни хора. Махат ръце заканително, а от устата им като стрели излизат богохулни думи. "Господи, Исусе, какво е това? Какво да сторя? Ето, облакът наближава. Ще ни погълне." Тогава към мене се приближи светъл образ на ангел. В ръцете му остра блестяща сабя. "Гледай, Костадине, гледай сабята, гледай лошите хора."

Като каза това, ангелът замахна и хората, които налитаха на пристъп към оградата до чешмата и вишнята, нападаха по лицата си. Всичките нападаха, но се съвзеха, пак се изправиха и налетяха с нова сила. Тогава ангелът ми подаде сабята: "Сега ти стори, каквото направих аз!" Аз замахнах и видях как нападателите нападаха. "Ха така, Костадине, замахни втори път. още веднъж! Трети път! Виж сега какво стана с твоите врагове." Аз погледнах - след като ставаха и падаха, злите хора с ужас и страх хукнаха като подплашени коне. Далече чувах затихващия им тропот.

Събранието ни завърши и ние се разотидохме. На другия ден моят хазяин ми разказа това, което той гледал от неговия прозорец по същото време, когато аз имах видението.

- Бай Костадине, да знаеш какво стана снощи на улицата, що чудо беше! Когато вие се молехте, отсреща, откъм вишнята и чешмата се зададе една тълпа хора, 50-60 трябва да бяха. Ама им личи, лоши, зли, махат юмруци, въртят глави, викат: "Ние ще ги унищожим, ще ги пръснем!" Наведени пъплят към оградата. И отведнъж, като че някой им откоси краката, нападаха всички. После пак с викове и ругатни се вдигнаха на пристъп. Но с един замах отново се натръшкаха на земята. Три-четири пъти ставаха и се строполясваха. Последният път в ужас, като се държаха за главите, хукнаха и се изгубиха в мрака.

СЛУЧКАТА С АГЕНТА

Нашият молитвен дом на ул."Зайчар" се затвърдяваше.

Божият ангел воюваше вместо него. Беше един неделен ден. Нашата служба започваше с обща молитва. По едно време чуваме един гърлен сподавен глас, който се възвиси над шепота, над тихата братска молитва. От молещия се изригнаха силни, несвързани звуци и думи, като поток от преизподнята. Никой от нашата църква досега не се беше молил така. Боже, какъв отчаян глас!

След молитвата един едър мъж - същинска мечка - се надигна. Но чудно! Лицето му, макар и грозничко, беше залято от благостта на смирението. Обърна се към смаяните братя и сестри:

- Братя, добри хорица, какъв грях сторих аз тази сутрин. Изпратиха ме мене, грешния човек, да ви шпионирам, да ви подслушвам, донос за вас да правя, някои да арестувам. О, Боже, грешен аз! Какви хора сте вие? Нищо, нищо лошо не видях аз тук. Всички сте добри, кротки хора, братя и сестри българи. Простете ми, аз съм агент от полицията. На, ето - той бръкна от дясната си страна и извади лъскав револвер - вижте, грях сторих... След събранието право в участъка ще ида, ще им дам това желязо, оставката си ще дам. При вас ме приемете, мене грешния и покаяния. Ще ме приемете ли, братя? - обърна се той към всички ни.

Най-напред се обадиха сестрите, а после всички казаха:

- Добре дошъл, братко. Бог с радост ще те приеме. Ела при нас.

На другия ден отишъл в участъка и си дал оставката. Бяхме уверени в искреността му. Ясно личеше, че в него нямаше лукавство. На следното и на всички други събрания той беше най-редовен. Пръв той ще дойде, пръв ще изяви готовност да прости, най-сърдечно той ще се помоли. Чиста душа, като планински бистър ручей, да се огледаш и да се зарадваш. Чудехме се защо Бог беше облякъл душата му в тази грубо съшита земна дреха. Но го обикнахме и вече не ни правеше впечатление неговата грубичка мечешка външност. Направихме го разпоредител в нашата църквица. Много, много години той показа прилежание и ревност в тази длъжност.

Божието дело продължи. От квартала около нас и от други по-далечни, идваха братя и сестри. Пазеше се тишина и приличие. Божият глас чух: "Събрания ще правите в неделя, сряда и петък." Така и сторихме. Ние станахме вече истинска евангелска църква.

Тази година аз посетих село Вертикал., след това гр.Кюстендил. Там направих голямо събрание. Посетено беше от много граждани, между които имаше учители, лекари, свещеници. Дошъл беше и протосингелът на епархията. Всички се радваха, всички слушаха с най-голяма внимание. Питаха ме по разни въпроси от Светото Писание, свещеникът също. И много доволен беше човекът. Завърнах се в София. Към мене се прилепи един брат от Адвентната църква. Обикна ме и не се отделяше от мене, стана ми дясна ръка в моите странствания и мъки.

Бог ме праща в село Зимевица. Чух още: "Костадине, вземи повече Библии, ще ти потрябват!" Стегнах се за път. Приготвих два големи пакета с Библии. Другарката ми помогна да ги опаковам. Нарамих тежкия товар, завързан с войнишки ремък, и тръгнах за гарата. Пътувах за Плевен. Ето гласът Божий: "Слез на тази гаричка!" Слизам аз и питам:

- За Зимевица тук ли се слиза?

- Да, не е далеко.

- Мога ли тук да пренощувам?

- Не, не може. Гара е това.

Прекарах нощта с мъка. На сутринта питам чиновничката за посоката на моя път. Показа ми тя и аз закрачих по една стръмнина. Както вървях, войнишкият каиш, с който бяха вързани пакетите, се скъса. Целият ми товар полетя, подскачайки надолу към дълбоката пропаст. Внезапно спря на една поличка. Бързо слязох. Щом посегнах, пакетите се раздвижиха, но аз успях да ги хвана здраво. Беше ясно, че до мене беше моят Покровител. Не го виждах, но чувствах присъствието му.

Продължих пътя си. Ето наоколо малки къщички и много сливови дървета с натежал узрял плод. Няколко мъже и жени се въртят там. Поисках им парче хляб.

- Гладен съм, - казах - ще си платя.

- Чичо, ние нямаме хляб, с качамак се храним. Но чакай, мисля, че има едно парченце хляб - ми каза жената.

Отърча и донесе в престилката си не хляб, а бучка черна пръст. Така бедно се хранеха тези хора. Дадоха ми и малко сливи. Това беше моят обяд.

Пристигнах в Зимевица. Много народ се беше насъбрал. Отидох да кажа нещо за Бога, но сърцата на хората студени, не възприеха. Навлязох сред оживените тълпи на улицата.

- Какво има днес тук?

- Събор, събор имаме, чичо. И министър Стамболийски е в селото ни.

Сред една голяма група хора, за моя почуда, гледам Вене, моят стар верендругар от войната. Колко се зарадва той! Грабна ме, заведе ме в дома си. Възприе и Божието Слово. Помолихме се с него, благодарихме на Небесния Баща, че ни запази живи и здрави от ада, който преживяхме рамо до рамо.

~ Слушай, Костадине, братко, - вика ми Вене. - Ще излезем открито да говорим за Бога. Не бой се, хората ни са добри, ще възприемат.

Излязохме ние двамата, както някога на атака пред врага. Но вместо ножове и пушки, носехме напечатано Божието Слово. Напреде ни хоро. Аз предложих от моите книжки. И за голямо учудване хорото се развали, а човешкият поток се устреми към мене:

- Дай, чичо, на мене Евангелие, на мене Библия...тази книжка ми дай.

От тежкия товар нищо не остана. Тръгнахме с Вене. Гледам под една слива стои изправен селският свещеник.

- Добър ден, дядо попе.

Отговор не получих. Повторих, потретих, пак мълчание, вместо отговор. Стана ми криво. Защо ли ме възненавидя този брат свещеник? Нали и аз, и той носим в ръцете си факел, запален от един и същ огън. Нали да събудим вярата в Бога ратуваме ние двамата, свещеникът и аз, бедният, окъсан скитник, продавач на Библии и Евангелия.

- Не му се обаждай повече. Той си е май такъв. Отминахме. Много ми натежа на сърцето. Вечерта бях на гости на Вене. Уговорихме се с него за събрание на утрешния ден. Сутринта този благословен дом привлече много хора, повече от 70 души. Бог даде на устата ни огнено слово. Съкрушиха се хората, омилостивиха се, покаяха се, просълзиха се. Като светъл облак Божието присъствие изпълни бедната селска къщица.

На другия ден тръгнах за София. Моят дюкян беше затворен. Децата ми остават без хляб!



1   2   3   4   5   6   7


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница