Божият човек костадин томов



страница7/7
Дата01.06.2018
Размер0.49 Mb.
1   2   3   4   5   6   7

В СЕЛО БИСТРИЦА

Един пазарен ден в дюкяна ми дойде човек от съседното село Бистрица. Взе си той това-онова, каквото му беше нужно.

- Бай Костадине, ти си набожен човек, а селото ни е християнско, благочестиво. Я ела да ни направиш събрание.

Не отговорих. Трябваше в молитва да питам Бога. Уединих се. Молих се. Чух глас: "Иди!" Тогава чак дадох дума на човека, че ще отида. В събота отидох в село Бистрица, направо на дадения ми адрес. Много ми се зарадва човекът, все за Бога пита. Явно личеше набожността му.

- Бай Костадине, утре е неделя и ще отидем на църква. Пак попитах:

- Да отида ли?

"Иди" - чух гласа Божий.

Сутринта отидохме на черква. Пълен беше Божият дом. Личеше си, народ набожен, благочестив. Накрая свещеникът се обърна към богомолците:

- Благочестиви братя и сестри християни, в нашия храм тази сутрин е дошъл един брат от София. Той ще ни каже нещо за Бога.

Започнах проповедта си. Насърчих се от голямото внимание, с което ме удостоиха богомолците. Тук в това село, за разлика от съседните Дървеница, Симеоново и Железница, хората са по-кротки и набожни. Свещеникът беше чита християнска душа. Накрая всички се помолихме на колене. С голяма радост и уважение ме изпратиха от храма братята и сестрите в Христа.

- Брат Костадине - обърна се свещеникът към мене -ще отидем у дома, гост ще ми бъдеш.

В дома му - само баща и майка. Вдовец беше горкият. След разговора се помолихме на колене. Бог ни посети в чудна молитва. Като свърши обедът, гледам от прозореца (къщата беше на високо) долу на площада се завъртяло хоро. Казах на свещеника:

- Отче, искаш ли да развалим хорото?

- Как ще го развалим, братко? Я виж, цялото село лудо играе.

- Я погледни моята торба. Пълна е с брошури, Библии и Евангелия. Дай ми една масичка и хайде да слезем долу. Сега ще видиш какво ще стане с хорото.

Щом сложихме книгите, хорото се разпокъса и народът се струпа около нас. На площада имаше четири кръчми. От тях излязоха всички мъже и сърдечно ме поздравиха. Продажбата започна.

- Чичо, на мене дай тази книжка, Евангелие, Библия ми дай...и още една, за съседката, тя е много набожна.

Така за кратко време всичко в моята торба, отиде в ръцете и домовете на благочестивите християни от село Бистрица. Свещеникът се учуди:

- Ама каква стана тази работа, бе бай Костадине? На, няма час, а в чантата ти нищо не остана. Божа работа...

Бях позабравил посещението си в Бистрица. Доста време се беше минало от ходенето ми там. За моя изненада един ден в дюкяна ме намери моят нов познат в Христа - свещеникът от с. Бистрица. Не можах да го позная, без расо и без брада, обръснат. Не му бяга простили неговите по-горе стоящи по свещеническа йерархия братя в Христа. Че как може той да позволи на един протестант да проповядва в поверения му православен храм? Овчарят да стои със скръстени ръце, когато вълкът прескача и дави стадото му! Не, за такъв пастир няма милост!

- Какво да правя, братко?

- За Бога ли си, за Христа ли си? Готов ли си за Христовият кръст?

- Готов съм, братко! В Божието име съм готов на всички страдания! Ще тръгна като тебе по села и градове. Евангелия, Библии, въздържателни книги ще продавам. Така ще изхранвам семейството си, не ме е страх. Силната Божия десница ще бъде над мене.

И тръгна този брат в Христа по прашните пътища на родната земя, натоварен като сеяч, под бремето на тежкото зърно на гръб. Сееше и светеше, и правия път на грешните показваше...



НОВИ ПОСЕЩЕНИЯ

Пак Божия глас чух: "Иди, Костадине, в Костенец." Не бях ходил друг път там. Неделен ден беше. Влязох в черквата и поисках позволение от свещеника да говоря. Отказа ми, побоя се горкият - семейство, жена, деца. А началството горе не прощава.

Като свърши черковната служба, започнах да говоря навън. Събраха се много хора, стана нова, втора църковна служба. Двамата свещеника се извиниха за отказа на техния брат. Единият се обърна към другия:

- Не мога да поканя този брат у дома, попадията е болна. Моля те, вземи го ти.

И така, аз бях гост на тоя брат свещеник. През време на разговора с домакините чух от съседната къща песен, евангелска песен, такава, каквато пеехме ние от нашите песнарки.

- Отче, кои пеят в съседната къща? - питам свещеника.

- А, те са евангелисти. Свои песни пеят. Нека си пеят хората.

- Заведи ме, моля те, отче при тях.

- Да те заведа, мога, но да вляза при тях, не мога.

Отведе ме добрият отец до входната врата. Влязох аз, поздравих и запях прекъснатата песен. Колко се зарадваха тези мили души! След песента се молихме. Аз им говорих за Святия Дух. С радост слушаха моите думи.

Така и в този край се отвори едно огнище на спасение, едни прозорец към небето.

Пак съм в София. Служението в евангелската църква върви към възход. Там имам вече заместници, които при мое отсъствие вършат работата ми. Получих пак нареждане:

"Иди в село Зимевица!" По-рано бях ходил там, защо ли Бог ме праща отново там? Отидох. Намерих повярвалите затвърдени във вярата, нови души се прибавили. Стана дума за водно кръщение - 70 души се кръстиха.

Отново заминах в селото на моя стар войнишки другар Вене. И ето тук шепотът на ухото ми: "Ще помолиш приятеля си да ти покаже пътя за село Долна речка. Там те пращам."

Питах Вене. Той протегна ръка:

- Хей там, виждаш ли мъгляви планини? Зад тях е Долна речка. Далечко е, четиридесет километра път. И все из гора ще вървиш.

Сложих ръка на очите си, вторачих се към далечната синева. Разколебах се, не ми се ще да тръгна. Къде ще се губя из тези пущинаци? Вълци ще ме изядат.

- Боже, не ми се отива. Далече е. Пък и слаб съм, изморен съм и от пътя се боя. Ще се изгубя. "Ще отидеш, ще отидеш." - повтори тихият глас.

Тръгнах аз. Вървя, вървя, в планината се синее все там далеч, където първият път погледнах. Късна есен. Листа покриват тесния път. Навлязох в тъмната сянка на гъста гора. Далеч някъде по височината подвикваше овчар, дрънкаха звънци, белееха кози. По тия пущинаци само кози можеха да се отглеждат. По едно време излая куче. След него второ зави. Гърленият лай се сля с яростен вой. Отгоре, обвити в облак прах и листа, затрополиха към мене два големи овчарски песа-вълкодавци. Аф, аф - право върху мен. А в ръцете ми дори тояга няма. Тук ще ме разкъсат, ще ме удавят. "Боже, помогни ми, спаси ме. Ето, на няколко крачки от мене са." Първото е грамадно, с плоска глава, половината бяла, половината черна. От очите му огън. Но какво стана? Преди звярът да се хвърли на гърдите ми, една невидима мощна ръка го удари право в гръбнака. Изрева, изпищя, сви се на топка животното , замята се, заудря с предните крака и се повлече в близкия храсталак. Другарят му, който летеше след него, спря внезапно, заора в листака, изскимтя, завъртя се и хукна нагоре, като полайваше плашливо. Не видях ангела, който порази звяра, но ударът беше силен. Дълго време зад себе си чувах писъка на свитото на кълбо животно.

Преминах гъсталака и страшната за мене гора. Напреде ми поляна, косачи косят есенната трева. Тук при тези хора спрях. Обядвахме, поговорихме за Бога и други неща.

- Я остани в нашето село. Хубаво говориш, приятелю, ще ти се зарадват нашите селяни - увещават ме косачите.

Помислих си: "Защо пък не, може и така да сторя, да остана. Видно бе, че хората са вярващи, жадни за Божието Слово." Спрях се, позамислих се аз. Но ето гласът на ангела, тихичко, на самото ми ухо: " Не, не бива да оставаш тук, за Долна речка върви!"

Напуснах косачите и смело тръгнах напред. На пътя ме стигна млад момък облечен спретнато, чисто, дори богато. Походката му уверена, бодра - с малко гордост, самонадеяност.

- Добра стига, чичо! - поздрави момъкът.

- Дал Бог добро, момко!

- За къде така?

- За Долна речка.

- Добре, заедно ще вървим.

А гласът на ангела е до ухото ми: "От Америка идва. От години не се е връщал у дома. Сега се радва, че ще види своите родители, братя, сестри, сродници. Кажи му всичко, което чу."

Обърнах се аз към момъка:

- Е, момко, ти идеш от далечен път, от далечна голяма земя, от Америка. Скоро ще видиш своите родители, братя, сестри, сродници, които отдавна си напуснал.

Изненада се момъкът, разпери в почуда ръце и ме загледа с отворени очи.

- Ама отде знаеш, чичо? Аз сега за първи път те виждам. Пък не си и от селото ми.

- Е, знам аз, много неща ми се казват.

Вървим ние с момъка и ето гласа на ангела: "Търси в селото Дяко. Запомни: Дяко!"

Разделихме се с момъка. Като влязохме в покрайнините на селото, питам една млада жена за къщата на Дяко.

- Ама те имат много лошо куче. Ела, аз ще те заведа. Те сега имат гости, зет им и дъщеря им са у тях.

Заведе ме в Дяковата къща. Голяма стая, на средата колело от пет-шест души, насядали на софрата, вечерят.

Настанаха, протегнаха ръце.

- Добре дошъл, пътнико, добре дошъл! Заповядай на софрата.

Преди да седна, нещо ми направи силно впечатление, на обърнатата с дъната нагоре крина, свит с главата на коленете, някак си не в ред, седи млад мъж. "Защо така настрана седи този момък?" - мисля.

- Седни, седни, приятелю, седни да се навечеряш. А за нашия Дяко после ще ти разправяме.

"Дяко, Дяко, сепнах се аз. Дяко...О, Господи, ето защо си ме довел в този дом. За твоя прослава да бъде, алилуя, алилуя..." Седнах аз, похапнах, благодарих.

- Сега, чичо, виж на каква мъка сме ние, на какво Божие наказание сме. Дето го гледаш този наш човек тука на крината, не е в ред. Сега, след вечеря, започва да беснее. Скача, вика, чупи, рита, блъска, когото свари.

Младата жена, негова съпруга, закри лицето си и захълца.

- Всяка вечер идват зет ми и дъщеря ми - посочи старецът един здравеняк мъж и седящата до него жена. - Връзваме го здраво, ръце и крака, и го оставяме да лудее, да се тръшка, докато отмалее. Не е добитък да го заколиш, човек е!...

Натъжих се аз от думите на стареца, а още повече като гледах свития на две млад мъж. О, Господи, Ти ме изпрати в този дом да извършиш чудо, да спасиш една страдаща душа и да възрадваш с вярата в Тебе онези, които ще видят Твоето дело.

- Сега, мои мили братя и сестри, станете на молитва -обърнах се аз към всички. - Бог ме изпрати във вашия дом да извърша чудо!

Изправихме се всички. Аз се молих с глас. Много се молих.

(То, братко, - обърна се към мене дядо Костадин, към мене, който слушах неговия разказ и записвах всичко от неговата уста - то и молитвата не е лесно нещо. Цял в пот станах, краката ми отмаляха и се разтрепериха като лист.)

Дълга, много дълга молитва беше. Молят се хората, старите и младите. Въздишат, кланят се доземи. Хвърлих поглед към Дяковия стол. Дяко го нямаше там. Гледам, изправил се и той, кланя се, кръсти се. Свършихме молитвата. Дяко стои прав, лицето му спокойно, погледът му бистър, отправен към мен.

- Ех, чичко, олекна ми. Не мога ти каза колко ми олекна. Като че съм друг човек сега.

- Я, ела, Дяко, ела, похапни сега. Нищо не ти е, ти си здрав. Господ Исус Христос те изцели!

Дяко седна на трапезата, прекръсти се и бодро, бодро заяде. Като се нахрани болникът, стана старецът, станаха жените, а зетят протегна ръка към закаченото на стената въже.

- Стойте, оставете въжето, седнете, мили братя и сестри, успокойте се. Свърши се тя - неговата и вашата мъка. Сега ще спим всички спокойно. Ние с Дяко ще си легнем в една стая - обърнах се аз към смаяния старец.

Отведоха ни двамата заедно. Дяко, горкият, си заспа тихо, кротко, цяла нощ без да мръдне. Но аз с Божията помощ бях отнел една душа от ноктите на лукавия. Като легнах, гледам към мен се търкаля един грамаден, черен, омърсен със сажди варел. Ето го, приближава се към мене, ще ме смаже! Моля се: "Господи, Сине Божий, спаси ме, победи лукавия." Видях как варелът взе образ на отвратително уродливо същество, което пропадна в една тъмна бездна на изригващ огън.

Буден, в пълно съзнание бях, когато видях всичко това.

Станах сутринта. Лятно рабтно време, късна жертва. Хората развеселени се стягат за нивата. Дяко го няма... Излязъл рано из селото. Поисках да отида към центъра, да разбера дали има ред за едно събрание вечерта. Гледам на мегданя, пред кръчмата, събран народ. В средата един мъж маха ръце, гласът му гърми... Същински оратор. Приближих се и що да видя, ораторът - Дяко, снощният луд Дяко! А една реч тече из устата му - за Бога, за Исуса Христа, за ангели и серафими. Проповед като от черковен амвон държи човекът! Като ме видя, цял засия.

- Ето го, вижте го нашия човек, за когото ви говоря. Той ме изцери, с Божията воля ме изцери!

Останах няколко дена в селото. Събрания правих, по нивите ходих да нося вода на моите хора, на Дяковото домочадие.

Дяко оздравя завинаги.

Аз се прибрах пак в София при своите жена и деца.



СЛУЧКАТА В КВАРТАЛ "НАДЕЖДА"

Почивах си следобед. И ето пак шепотът на ухото ми:

"Иди в квартал "Надежда" улица... номер... Там живее семейството на един угрижен мъж. Георги, Георги." -повтори гласът Божий. Тръгнах. Не бях ходил никога в този квартал, не знаех никаква улица там. Намерих адреса. Влязох в двора - спретнат, подреден, чист. Отгоре раззеленила се вече асма. Беше наскоро след Гергьовден. Двама мъже разговарят пред входа на къщата.

- Има ли тук някой Георги да живее? Георги - повторих.

- Не, няма тука Георги - отговори някак неуверено единият мъж. - Ние сме квартиранти.

- Ха, чакай, приятелю, хазаинът имаше имен ден по Гергьовден, той се казва Георги - обади се другият.

- Видиш ли как щях да те заблудя. Влез, влез. Само че те сега имат голяма грижа. Детенцето им е болно, душа бере, умира.

"Детенцето им умира!" - един тежък камък притисна сърцето ми. "Детенцето .им умира!"

Влязох. Голяма, полутъмна, със спуснати пердета стая. Сред стаята легло, на него изпънато дете, момченце на десетина годинки. Личицето му жълто, ръчиците - восък. Неподвижно - същински мъртвец. До главата му, цяла в сълзи, свита млада жена. От другата страна безмълвен мъж.

- Добър ден.

Едва чух отговор. Не мръднаха, цели потопени в морето на своята скръб. Само шепота на жената дочух:

- Едничко ни е, момченце, умира...

Без да кажа нещо за утеха, коленичих и се замолих:

"Господи Исусе, Сине Божий, върни душицата, подари я на майката и бащата". Много се молих. Погледнах мъжа и жената. И те бяха на колене. По едно време детенцето се помръдна, повдигна восъчната си ръчица, бавно обърна главицата към майка си:

- Мамо, гладен съм.

"Слава Тебе Боже! Слава Тебе! Ето чудото, което извърши!" - благодарих тихо аз.

Скочиха мъжът и жената, лицата им засияха от радост, учудване и страхопочитание. Детенцето се помъчи да стане, помогнаха му да стане. То пак повтори:

- Мамо, гладен съм...



КРАЯТ НА ЧУТОТО ОТ УСТАТА НА ДЯДО КОСТАДИН

Дотук записах онова, което чух от устата на стареца дядо Костадин. Все нови и чудни случки ми разказваше той.

И не знаех, че когато на следната сутрин почукам на вратата на техния апартамент, това щеше да е последното ми посещение в този дом. Сестра Калудка, неговата другарка, ми отвори вратата и каза:

- Той почина. Отиде си от нас брат Костадин. Господ си го взе. Ела да го видиш.

Датата беше 21 януари 1967 година.

ПОСЛЕСЛОВ

Написаното в тая книжка е част от чист извор - от делата на един честен мъж, който през целия свой живот вървя по Божия път с открито лице. Силата, решителността и безстрашното му бяха дадени от небето. И знаейки, че служи на Бога, той не се побоя от смъртта, когато тя беше на крачка от него. Чудните случки в неговия живот бяха истина. Ангел стоеше до него, ръководеше го, нашепваше му, закриляше го. Това не бяха "халюцинации" -дума, с която невярващите отричат изявените Божии дела, защото казаното от избрания Божий служител се сбъдваше с математическа точност - на определеното време и при строго посочените обстоятелства.

Във всички свои дела човек търси наградата. Всеки копнее за щастие, почивка, мир. Не всеки обаче си задава въпроса: "Защо живея? Къде отивам? Какво ме чака след смъртта?" Пред тази висока до небето желязна ограда спира увяхналата в живота човешка върволица. И тогава идва парадоксът - някои, които са притежавали препълнени със злато каси, океански кораби и безбрежни земи, да се чувстват като последни, жалки бедняци.

Дядо Костадин Томов беше между рядко щастливите хора до края на своя живот. Смъртта му беше тихо заспиване, едно преминаване от тленността във вечната слава на Агнеца, Комуто той служи вярно и всеотдайно.

Авторът

 

 



 

 

 



 

 

 



 

 

 



 

 

 



 

 

 



 

 


1   2   3   4   5   6   7


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница