Болестта като път торвалд Детлефсен, д-р Рюдигер Далке



страница23/23
Дата30.07.2018
Размер1.52 Mb.
1   ...   15   16   17   18   19   20   21   22   23

16. Какво да се прави

СЛЕД МНОГОБРОЙНИ РАЗСЪЖДЕНИЯ и опи­ти да се научи болният постепенно да започне да разбира посланието на симптомите, пред него все още остава големият въпрос: „Как с всички тези познания да оздравея? Какво трябва да направя сега?" Нашият отговор на такива въпроси вина­ги се състои само от една единствена дума: „Вглеждайте се!" Този призив отначало се възприема като банален, прост и безполезен. В края на краищата, човек иска да се противопостави, иска да се проме­ни, да прави всичко другояче - какво би могло да промени някакво си „вглеждане"? В това постоянно „искам да променя" се крие и най-голямата опас­ност за нашия път. Всъщност няма нищо за проме­няне, с изключение на начина ни на виждане. Поради това нашите напътствия се свеждат до „вглеждането".

Във Вселената човек никога не може да направи нещо повече, освен да се научи да вижда - това оба­че е най-трудното. Развитието се основава единствено върху промяната в начина на виждане - всички външни функции винаги са само израз на новото виждане. Сравним ли, например, техническите постижения на нашето съвремие с развитието на техниката през Средновековието, ще открием разликата в това, че междувременно сме се научили да виждаме някои неизвестни преди закономерности и възможности. Самите закони и възможности са съ­ществували и преди десетки хиляди години, само че тогава човекът не ги е виждал. Хората обичат да си въобразяват, че създават нещо ново, затова гордо говорят за своите открития. При това пропускат да видят, че винаги само откриват закони, но никога не могат да ги създават. Потенциално всички мисли и идеи, неизменно са налице - човекът има нужда само от време, за да ги интегрира.

Колкото и обидно да звучи за всички онези, кои­то искат да оправят света, в този свят няма нищо за оправяне или за променяне, освен собственото виждане. И най-сложните проблеми, в края на краи­щата, непрестанно се свеждат до старата форму­ла: Опознай самия себе си! Това наистина е толкова болезнено и трудно, че ние винаги се опитваме да разбиваме най-заплетените теории и системи, за да опознаем и променим другите, условията и околната среда. При толкова много усилия, меко казано, не е лесно да се отхвърлят с един замах всички наду­ти теории и системи, всички старания и да се за­менят с простото понятие „себепознание". Поня­тието може да изглежда просто, но приложението и осъществяването му не е.

Във връзка с това Жан Гебзер пише: „Необходи­мата промяна на света и на човечеството в никакъв случай не може да се постигне с опити за опра­вяне на света. „Оправячите" на света, в борбата си за един, както те си мислят, по-съвършен свят от­бягват задачата да усъвършенстват себе си, те иг­раят обичайната, наистина човешка, но все пак жалка игра да изискват от другите онова, което са­мите те са прекалено лениви да свършат. Привид­ните успехи обаче, към които се стремят, не ги оневиняват за предателството, което вършат не само към света, но и към самите себе си." (Упадък и участие.)

Да усъвършенстваш себе си не означава нищо друго, освен да се научиш да виждаш себе си такъв, какъвто си! Да познаваш себе си не значи да познаваш своя аз. Азът се отнася към себе си като чаша вода към океана. Нашият аз ни разболява, нашето себе си е здраво. Пътят на изцелението е пътят от аз към себе си, от пленничеството към свободата, от полярността към единството. Когато оп­ределен симптом ни насочва към това, което още ни липсва (между другото) за да се приближим до це­лостта и единството, тогава трябва да се научим да виждаме липсващото (грешката) и така да го включваме в своята съзнателна идентификация. Тъл­куванията в книгата се стремят да насочат погле­да към това, на което обикновено никога не обръщаме внимание. Достатъчно е човек веднъж да го види, за да не го изпуска вече от очи и все по-пре­цизно да го следи. Само постоянното и внимателно наблюдение преодолява съпротивата, само то кара да нараства у нас онази любов, която ни е нужна, за да се интегрира новооткритото. Да се наблюдава сянката, значи тя да се просветява.

Напълно погрешна - но често разпространена - е реакцията да искаме да се отървем колкото е възможно по-бързо от принципа, открит в симптома. Така някой, който най-после е открил своята нео­съзната агресивност, може ужасен да запита: „Как да се освободя от тази ужасна агресивност?" От-говорът е: „Напротив, радвайте се, че я има!" Тък­мо „не искам да имам" води до образуването на сен­ки и ни прави нездрави - да виждаме присъствието на агресивността, означава да станем здрави. Кой­то смята това за опасно, пропуска, че един принцип не изчезва, когато отвръщаме поглед от него.

Няма опасен принцип - опасна е само небалансираната сила. Всеки принцип се неутрализира чрез своя противоположен полюс. Изолиран, всеки прин­цип е опасен. Само горещината, както и само сту­дът, също са врагове на живота. Изолираната бла­гост не е по-благородна от изолираната строгост. Единствено в равновесието на силите цари спокойс­твие. Голямата разлика между „света" и „мъдри­те" се състои в това, че светът винаги се опитва да осъществи единия полюс, докато мъдрите пред­почитат средата между полюсите. Който веднъж схване, че човекът е един микрокосмос, постепенно престава да се страхува да открива всички принци­пи също и у себе си.

Открием ли в един симптом липсващ принцип, достатъчно е да се научим да обичаме симптома, защото той вече осъществява онова, което ни лип­сва. Който постоянно и нетърпеливо чака изчезва­нето на симптома, все още не е разбрал концепци­ята. Симптомът живее принципа на сянката -одобряваме ли този принцип, трудно можем да се борим едновременно и със симптома. Тук е ключът. Акцентирането на симптома прави борбата излиш­на. Съпротивата предизвиква отпор. Симптомът изчезва най-рано тогава, когато е станал безразли­чен на пациента. Безразличието показва, че той е схванал и приел валидността на принципа, който се проявява в симптома. Всичко това човек постига единствено чрез „вглеждане".

За да предотвратим недоразумения на това мяс­то, нека още веднъж да обърнем внимание, че тук говорим за съдържателното равнище на боледуването, но с това в никакъв случай не отричаме пове­дението на функционално равнище. Съдържателното анализиране на симптомите не трябва непре­менно да забранява, възпира или да прави излишни определени функционални мерки. Нашите занимания с полярността би трябвало вече да са изяснили, че всяко „или - или" ние заместваме с „както..., така и...". Така че в случай на перфорация на стомаха при нас проблемът не гласи: „Да тълкуваме или да се оперираме?" Едното не прави другото излишно, а напротив - особено смислено. Единствено операци­ята обаче скоро ще се окаже безполезна, ако пацие­нтът не е разбрал смисъла - само за себе си тълку­ването също скоро ще се обезсмисли, щом пациен­тът вече е мъртъв. От друга страна, трябва да се има предвид, че повечето симптоми не са животоопасни и поради това въпросът за функционални мерки не се поставя чак толкова неотложно.

Функционалните мерки никога не засягат тема­та „оздравяване - все едно дали действат или не. Оздравяването може да се осъществява само в съзнанието. Открит остава въпросът дали във всеки отделен случай един пациент успява да бъде честен към себе си или не. Опитът ни прави скептични. Дори хора, които цял живот са се стремили към осъзнаване и себеопознаване, все още проявяват по­разяваща слепота по отношение на себе си. В конк­ретния случай тук е и границата на възможности­те, човек ползотворно да приложи за себе си тълку­ванията на тази книга. Често ще се налага да се подлага на въздействието на процеси, които изиск­ват повече усилия и по-дълбоко проникване, за да стигне до това, което отначало не е искал да виж­да. Онези процеси, които трябва да пробият лично­то заслепение, днес се наричат психотерапия.

Смятаме за важно да се скъса със стария пред­разсъдък, че психотерапията била метод за лечение на хора с психически разстройства или психически симптоми. Този възглед може донякъде да се отнася за методи, пряко ориентирани към симптомите (например поведенческа терапия), но определено е неправилен за всички дълбинно-психологически и трансперсонално ориентирани направления. От гледна точка на психотерапията няма „толкова здрав" човек, който наложително да не се нуждае от психотерапия. Терапевтът, специалист в об­ластта на личностното усъвършенстване Ървинг Полстър пише: „Терапията е твърде ценна, за да бъде отредена по право само за болния." Същата мисъл звучи при нас малко по-сурово, когато твър­дим: „Човекът, сам по себе си, е болен".

Единственият, емпиричният смисъл на нашето прераждане е осъзнаването. Странно е колко малко хората се интересуват от единствената важна тема на живота си. Не е ли парадокс фактьт, че хората полагат толкова много грижи и внимание за своето тяло, макар да е ясно, че един ден то ще стане жертва на червеите. Неизбежно един ден човек трябва да изостави всичко (семейство, пари, къща, слава). Единственото, което надживява гро­ба, е съзнанието, а за него човек най-малко се гри­жи. Осъзнаването е целта на нашето битие, на тази цел служи цялата Вселена.

Още от стари времена хората се опитват да създадат помощни средства за трудния път на осъзнаването и себеоткриването. Да си спомним за йога, дзен, суфизма, кабала, магията и други систе­ми - техните методи и упражнения са различни, но целта им е една: усъвършенстване и освобождаване на човека. От западното, научно ориентирано съвре­менно становище за света възникнаха двете най-млади рожби, ориентирани към същата цел: психо­логията и психотерапията. Психологията, отначало заслепена от арогантността и дързостта на собс­твената си младост, не забеляза, че започва да изс­ледва нещо, което, под друго название, още много отдавна и далеч по-добре и по-точно се е знаело. Както на никое дете не може да се отнеме право­то на собствено развитие така и психологията трябваше да намери собствен опит и сега бавно си проправя път към общия поток на всички големи учения за човешката душа.

Пионери в това отношение са психотерапевтите, защото тяхната практическа работа коригира теоретичната едностранчивост значително по-бързо от статистиката и теорията на тестове­те. Така в днешно време, с приложението на психо­терапията, преживяваме бурно сливане на идеи и методи от всички култури, направления и времена. Навсякъде се води борба за нов синтез на многоб­ройните наследени с времето опити, по пътя към осъзнаването. Фактът, че при такива бурни проце­си се събира и много „отпадък", не би трябвало да ни обезкуражава.

За все повече хора сега психотерапията става подходящо помощно средство, чрез което съзнание­то им трупа опит и те свикват по-добре да опознават себе си. Психотерапията не води до просвет­ление - с това изобщо не би се справила никаква техника. Същинският път към целта е дълъг и тежък и Винаги проходим само за малцина. Всяка крачка, която води в посока към по-голяма съзнател­ност, е напредък в полза на закона за развитието. Би трябвало, от една страна, да не се прекалява с очакванията от психотерапията и, от друга, да стане ясно, че засега това е един от най-добрите методи, насочващ човека в стремежа му да бъде по-съзнателен и по-честен.

Когато говорим за психотерапия, неизбежно е, на първо място, да имаме предвид методиката, която самите ние от години прилагаме и наричаме „реинкарнационна терапия". След първата публикация на това понятие през 1976 г. в книгата ми „Преживя­ването на прераждането", то често беше заимствано и използвано за всички възможни терапевтични методи, което доведе до поразмиване на рамките му и до многообразни асоциации. Поради това смятаме за уместно да кажем няколко пояснителни думи за прераждането, макар да нямаме намерение да изясняваме конкретни подробности за тази те­рапия.

Всяка представа, която пациентът си създава за терапията, ще се превърне в пречка за него. Една представа стои винаги пред истината и замъглява виждането. Терапията е рисковано дело и трябва да се изживява също по такъв начин. Тя цели да изведе човека от неговото страхливо вцепенение и стре­меж към сигурност и да го увлече В процеса на преосъществяването. Извън това, не бива в никакъв случай да сковаваме терапията в каквато и да било схема, ако искаме да избегнем опасността тя да се плъзне покрай индивидуалността на пациента. По­ради всички тези причини ние даваме твърде малко конкретна информация за реинкарнационната терапия - ние не говорим за нея, ние я осъществяваме. Жалко е само, че този вакуум се запълва от предс­тавите, теориите и мненията на хора, които ня­мат понятие за нашата терапия.

От теоретичната част на нашата книга би трябвало вече да е станало ясно какво между друго­то не е реинкарнационната терапия: ние не търсим никакви причини за даден симптом в по-раншния жи­вот. Реинкарнационната терапия не е удължена във времето психоанализа или терапия на първоначалния вик. От това не следва, че в реинкарнационната те­рапия не се среща нито една техника, която да не намира приложение и в други терапии. Напротив, ре­инкарнационната терапия е твърде диференцирана концепция, която, на практическо равнище, има мяс­то в редица изпитани техники. Техническото много­образие, обаче, е само незаменимо оръжие на добрия терапевт, но то далеч не изчерпва терапията. Пси­хотерапията е нещо повече от приложна техника, затова тя почти никога не подлежи на изучаване. Съществената част на една психотерапия не се под­дава на описание. Голяма грешка е човек да смята, че е достатъчно точно да се подражава на външно­то протичане на процеса, за да се постигнат същи­те резултати. Формите са носители на съдържанието - съществуват обаче и празни форми. Психотерапията - както, естествено, всяка езотерична техника - бързо ще се превърне във фарс, ако фор­мите се изпразнят от съдържание.

Реинкарнационната терапия дължи името си на факта, че в нашата форма на терапия голямо мяс­то заема осъзнаването и преживяването на минали прераждания. Тъй като в работата, свързана с прераждане, много хора все още съзират нещо зрелищно само по себе си, мнозина пропускат, че осъзнава­нето на инкарнациите спада към формалнотехническата област на нашата терапия и в никакъв слу­чай не е самоцел. Единствено изживяването на инкарнации не е никаква терапия - също така, както и само викането не е терапия, но и двете терапев­тично могат да се въвеждат. Ние караме пациентите да осъзнават инкарнациите не защото смя­таме това за изключително важно, а ги използваме, защото засега не познаваме по-добро помощно сред­ство, за да постигнем нашата терапевтична цел.

В тази книга подробно изяснихме, че проблемът на човека е винаги в неговата сянка. Поради това срещата със сянката и нейната постепенна асимилация също е централна тема на реинкарнационната терапия. Нашата техника дава възможност обаче за среща с голямата, кармичната сянка, коя­то доста надраства биографичната сянка на този живот. Справянето със сянката наистина не е лес­но - но е единственият път, койтов8 края на кра­ищата води до изцеление в прекия смисъл на дума­та. Безсмислено би било да говорим повече за сре­щата със сянката и нейното интегриране, защото изживяването на дълбоки душевни реалности не може да се предаде с думи. Освен това, инкарнаци­ите предлагат възможност, трудно заместима с други техники, сенките да се изживеят и интегри­рат с пълна идентификация.

Ние не работим със спомени, а в изживяването инкарнациите стават настояще. Това е възможно, защото няма време извън нашето съзнание. Време­то е една възможност да се наблюдава как проти­чат процесите. Знаем от физиката, че времето може да се превръща в пространство - понеже пространство е другият начин да се разглеждат взаимозависимостите. Насочим ли това превръща­не към проблема на следващите една след друга инкарнации, от едно след друго става едно до друго или с други думи: от времевата верига на живота произлизат едновременни, пространствено паралел­ни животи. Обърнете внимание, че пространстве­ната интерпретация на преражданията нито е по-правилна, нито по-погрешна от времевия модел - и двата начина на наблюдение са легитимни, субективен ъгъл на виждане на човешкото съзнание (сравни: вълна и корпускула при светлината). Всеки опит да се изживее пространствено-едновременното вече превръща пространството отново във време. Един пример. В едно пространство едновременно - една до друга - текат различни радиопрограми. Искаме ли обаче да слушаме тези едновременно излъчвани програми, веднага възниква идеята за последователността. Тогава последователно ще настройваме ра­диоприемника на различни честоти и уредът ще ни постави в контакт с различните програми, в съот­ветствие с различните резонансни модели. Замес­тим ли в този пример радиоприемника с нашето съзнание, тук на мястото на съответния резонансен модел се проявяват отделни инкарнации.

В реинкарнационната терапия ние помагаме на клиента да се освободи временно от своята досе­гашна честота ( = досегашна идентификация), за да си осигури място за други резонанси. В същия мо­мент се проявяват други инкарнации, които се из­живяват със същото чувство за реалност, с което и дотогава човек се е идентифицирал. Тъй като „другите животи" или идентификации са налице па­ралелно и едновременно, те също могат да бъдат възприемани с всички сетивни възприятия. „Трета­та програма" вече не е по-отдалечена от първата или втората. И макар наистина в даден момент да можем да възприемаме винаги само едната от тях, можем по желание да превключваме. Аналогично превключваме „честотата на съзнанието" и така изменяме ъгъла на хрумването и на резонанса.

В реинкарнационната терапия ние съзнателно иг­раем с времето. Като че ли „напомпваме" време в отделните структури на съзнанието, чрез което те се разширяват и стават ясно видими - а като изпускаме отново времето, осигуряваме възможността да се изпита чувството, че всичко винаги принадлежи Към „тук" и „сега". Понякога се отправя упрек, че реинкарнационната терапия била безс­мислено ровене в по-раншния живот, и.че проблеми­те трябвало да се решават „тук" и „сега". Не ни е известна никаква друга терапия, която тъй безкомпромисно да елиминира всички проекционни плоскости и прехвърля отговорността за всичко върху индивида.

Реинкарнационната терапия се опитва да отпри­щи един психически процес - най-важното е самият процес, не интелектуалната квалификация и интер­претация на събитието. В края на книгата се спи­раме и на психотерапията, защото е широко разп­ространено мнението, че с психотерапия се лекуват само психически разстройства и симптоми. Когато все още са налице само чисто соматични симпто­ми, човек рядко се сеща за възможностите на пси­хотерапията. От гледна точка на нашия опит оба­че, тъкмо психотерапията е единственият метод, който действително обещава с успех да се лекуват телесни симптоми.

Обосновка за това тук, в края на книгата би била излишна. Който веднъж е разбил способността да вижда, че във всеки телесен процес и симптом на­мира израз психическа проява, той знае също, че единствено процесите в съзнанието могат да ни из­бавят от проблеми, станали видими в тялото. По­ради това ние не познаваме никакви индикации или противоиндикации на психотерапията. Познаваме само хора, които са болни и трябва да бъдат тлас­нати със своите симптоми към оздравяване. Да по­могне на човека в този процес на развитие и превръщане е задачата на психотерапията. В терапия­та ние се съюзяваме със симптомите на пациента и им помагаме да постигнат целта си - защото тя­лото винаги има право. Академичната медицина прави обратното - тя се съюзява с пациента против симптома. Ние винаги сме на страната на сян­ката и ѝ помагаме да излезе на бял свят. Не Водим никаква борба срещу болестта и нейните симпто­ми, а се опитваме да ги използваме като повратна точка за оздравяването.

Болестта е големият шанс на човека, тя е него­во скъпоценно благо. Болестта е личен учител и во­дач по пътя към просветлението. Към тази цел во­дят различни пътища, в повечето случаи трудни и сложни - най-близкият и най-индивидуалният, обаче, обикновено пренебрежително се пренебрегва - болестта. Този път е най-малко податлив на себезаблуждения и илюзии. Поради това навярно е и тъй ненавиждан и мразен. Както с терапията, така и с тази книга ние искаме да извадим болестта от тяс­ната рамка на обичайните схващания във види­мостта на нейната истинска връзка с човешката същност. Който не е в състояние да направи заед­но с нас тази крачка в другата координатна систе­ма, неминуемо е разбрал погрешно всички наши схва­щания. Който обаче се научи да схваща болестта като път, пред него ще се открие цял един свят с нови прозрения. Общуването с болестта не прави живота нито по-прост, нито по-здрав; ние искаме по-скоро да вдъхнем смелост - да се погледнат чес­тно в очите конфликтите и проблемите в този по­лярен свят. Искаме да премахнем илюзиите от този враждебен или конфликтен свят, който смя­та, че върху основата на нечестността може да се създаде земен рай.

Херман Хесе казва: „Проблемите не са тук, за да се решават, те са само полюсите, между които се създава необходимото за живота напрежение." Решението е оттатък полярността - за да стигне до­там, обаче, човек трябва да съедини полюсите, да примири противоречията. Това трудно изкуство на съединяване на противоположностите се удава само на този, който се е запознал с двата полюса. За това човекът трябва да бъде готов смело да преживее всички полюси и да ги интегрира. „Solve et coagolа" се казва в старите писания: раздели и свържи. На първо място трябва да се научим да разли­чаваме и да преживяваме разделянето и разцеплени­ето, преди да пристъпим към голямото дело на цимичната сватба, на съединяването на противопо­ложностите. Така човек първо трябва да слезе ниско долу в полярността на материалния свят, в телесността, болестта, греха и вината, за да намери в най-тъмната нощ на душата и в най-дълбокото отчаяние онази светлина на прозрението, която ще го направи способен да осъзнае своя път през стра­дания и мъки като смислена игра, помогнала му да се намери отново там, където винаги е бил: в един­ството.



Познах добро и зло,

грях и добродетел, правда и неправда;

съдих и ме съдиха;

минах през раждане и смърт,

радост и мъка, рай и ад;

и накрая разбрах,

че аз съм във всичко

и всичко е в мен.

Ажрат Инайат Хан

Списък на психичните съответствия на органите и частите на тялото




Бъбреци

Партньорство

Бял дроб

Контакти, комуникация, свобода

Венци

Първично доверие

Влагалище

Отдаване

Врат

Страх

Гръб

Искреност

Дебело черво

Неосъзнато, съперничество

Жлъчка

Агресивност

Зъби

Агресивност, виталност

Кожа

Разграничаване, норми, контакт, нежност

Колене

Смирение

Косми

Свобода, власт

Крайници

Подвижност, гъвкавост, активност

Кръв

Жизнена сила, виталност

Мускули

Подвижност, гъвкавост, активност

Нокти на ръцете и на краката

Агресивност

Нос

Власт, гордост, сексуалност

Област на гениталиите

Сексуалност

Очи

Прозрение

Пенис

Власт

Пикочен мехур

Освобождаване от напън (натиск)

Ръце (от китките надолу)

Разбиране, способност за действие

Стомах

Чувство, способност за приемане

Стъпала

Разбирателство, твърдост, връзка с корените, смирение

Сърце

Способност за любов, емоции

Тънко черво

Преработка, анализ

Уста

Готовност за приемане

Уши

Послушание

Черен дроб

Преценка, мироглед, религиозност


1 Във физиката принципът на допълнителността е формулиран от Нилс Бор.


2 Болка-фантом - болка в ампутиран крак.


3 Ексудация - отделяне, изливане на течност; ексудат - теч­ност, която изтича при възпаление от стените на капилярите в тъкани или телесни кухини.

4 Свещена книга на конфуцианството

5 От лат. caesura – разсичане; тук в смисъл на важен момент.


Каталог: files2014 -> prosvetni
prosvetni -> Книга е опит за проникване в земните и вселенски проявления на необикновено човешко същество
prosvetni -> Прозрения Свръхфеноменът Слава Севрюкова Христо Нанев владетелка на духовността
prosvetni -> Съдържание: пролог по следите на мистерията време
prosvetni -> Болестта като път торвалд Детлефсен, д-р Рюдигер Далке
prosvetni -> Книга е опит за проникване в земните и вселенски проявления на необикновено човешко същество
prosvetni -> Съдържание: пролог по следите на мистерията време
prosvetni -> Книга на всички хора, които търсят светлината. Торвалд Детлефсен предговор


Поделитесь с Вашими друзьями:
1   ...   15   16   17   18   19   20   21   22   23


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница