Бърни Кълвача — Нещо като любовна история

196
70
На долния етаж, навън, навсякъде, светът лъкатушеше и ромолеше през Космоса като джубокс в кану и въобще не подозираше за нейните теории. Там, навън, се говореше за петрол и ядрени ракети,
за цени и заплати, за голове и знаменитости, за кариери и болести и, по хиляди тромави и заобиколни начини, за това, как да задържим любовта. Един милионер беше умрял в леглото на секретарката си.
Градинарите обявиха създаването на квадратна диня. В Бевърли Хилс някой отвори дискотека за кучета.
На бреговете на Пъджит Саунд октомври беше дошъл като агнешки котлет, паниран и изпържен в пръски синьо олио. Някои неправилно го характеризираха като сиромашко лято, а, формално погледнато, сиромашко лято настъпва след някакво застудяване, но от времето на онзи ненормален клинч през април не бе имало и следа от застудяване. Това по-скоро бе продължение на лятото, лятото се беше размотало и излегнало като змиите, които, още не чули зимния зов, се печаха в къпиновия храсталак; змии като колани, а без панталони,
обезпокоявани в удълженото си мързелуване единствено от случайно паднала къпина, станала дебела колкото яйце на гугутка и черна колкото псувня в това най-дълго сред летата лято.
Сладникавата миризма на гниещи къпини, носена от бризовете,
се издигна до таванските прозорци в Саунд — една смесица от мирис на захар и мирис на сол, която може да предизвика renifleur и в най- превзетата ноздра. Но таванчето беше здраво затворено и в него не влизаха нито мирисът на къпини, нито динозавърските крясъци на дивите патици, които тази есен не бързаха да отлитат на юг.
Отсъстваше също така и единственият шум, който обикновено проникваше в таванчето — сподавеният вой и рев на спортния свят,
който се прецеждаше нагоре през две стаи и два етажа от телевизора на Макс. Ако липсата на дъжд през октомври беше странна, то липсата на футболни крясъци беше още по-странна, толкова странна, че Лей-
Чери откъсна поглед от пакета „Кемъл“ и на няколко пъти попита

197
Жулиета, но старата жена хранеше Омагьосания Принц с мухи и не можеше или не искаше да отговори.
Истината беше, че Крал Макс все така прекарваше времето си за разходка пред своя „Магнавокс“. Но той просто забравяше да го включва.
В родината му роялистките революционери напредваха като валяк. След месец, най-много след шест седмици, хунтата щеше да рухне. В продължение на трийсет години, тайно и без почти никаква надежда, той беше мечтал за възстановяването на монархията. Сега тази хърбава и плаха мечта беше на път да се осъществи. Само че не искаха той да им бъде крал. Срещу него имаше архаични оплаквания,
роптанията от предишното му управление оставаха като това квазилято. На всичкото отгоре по-младите революционни водачи смятаха, че той е правил компромиси с ЦРУ. Връзките на неговата
Кралица с Ватикана бяха съмнителни и презрени. В родината му планираха социалистическа монархия, нещо като в Швеция и Дания,
малко по-вляво от Англия и значително по-вляво от Макс. Макс щеше да бъде добре дошъл у дома. Щяха да му подарят летния дворец и прилежащите земи край езерото. Щеше да му бъде предоставена значително по-луксозна осигуровка от тази, давана му от американците. Тили отново щеше да председателства в операта, а през уикендите неговите стари приятели щяха да се събират за карти и лов на птици. Но той нямаше да бъде държавен глава.
Обясниха му, че моментът изисквал някой различен, някой свеж.
Те възнамеряваха да разбъркат тестето. Никой от безполезните му синове не беше взет предвид. При тях имаше прекалено много скандали, прекалено много мошеничества с имоти, борсови измами,
кавги в казина и нескрити демонстрации на алчност. От рода
Фьорстенберг-Баркалона те се бяха спрели на Лей-Чери. Млада, умна,
красива и със силноразвита обществена съвест, Лей-Чери щеше да бъде идеалната фигура начело на новия режим. От друга страна се носеха разни гнусни истории за нея. В Европа, в казана на битките, те бяха чули, че тя си е загубила главата по най-обикновен престъпник от простолюдието. Че се е заключила в празно таванче и не иска да излиза дори да пикае. По клюкарските страници те четяха, че тя е
„трагична“. Те се чудеха дали „изкукала“ не е по-точната дума.

198
Макс силно желаеше да ги убеди в противното. (Но все пак, нали трябваше да бъде искрен?) Той се беше качил на онова таванче. Беше я видял гола, мръсна и сама, но, въпреки всичко, грейнала от задоволство, говореща за „интереси“, когато такива не се виждаха.
Затова Макс седеше пред притихналия „Магнавокс“, а дългата му конска глава кимаше към замръзналия екран.
Може би за стария крал екранът не беше празен. Може би в него той виждаше разточителната величественост на предишния си живот в цветове по-ярки от тези, които може да възпроизведе един монитор.
Може би виждаше себе си на кон и пладнешко слънце да се отразява в медалите, обсипали гърдите му. Виждаше се със сребърна сабя, сочеща небето, как оглежда войската си. Виждаше димящите комини на своя малък, но жилав морски флот. Виждаше фазана в лавандулата,
големите свински бутове, пъстървите в сос, кристалните бокали,
очакващи виното. Херцози той виждаше, и графове; барони и министър-председатели, президенти, принцове и владетели; посланици
— върховете на мустаците им блестят от екзотични гелове, върховете на езиците им — хлъзгави от познати лъжи. Виждаше белите зъби на дамите, техните цигарета от слонова кост и оникс, техните чантички,
обсипани с мъниста, криещи мънички бутилки френски парфюми по поръчка, и само един крал може да си представи какви точно дантели и атлази носеха те под своите рокли, над напарфюмираните слабини.
Величествени паради трополяха по величествени булеварди (той видя това на студения телевизор), лични железопътни коли хвърчаха през слънчеви акри от жита, оперите бяха обсипани със светлини за Коледа,
расови кучета преследваха лисица. В готически държавни къщи стилната глъчка на законодателите караше полилеите да звънтят. А
късно вечер, в стаи без прозорци, с подове, покрити с прескъпи персийски килими, над отлежало бренди и хавански пури, се събираха истинските управници. Силни мъже с високо образование и полирана духовитост се срещаха, за да поклюкарстват, да се спречкат и заговорничат. Те говореха за скъпоценни метали, за железопътни линии, за валути, за стада и зърно; те разполагаха с войски на тази или онази граница, качваха и сваляха тарифи, уреждаха могъщи бракосъчетания, вземаха решения, които оказваха влияние върху продавачките в Будапеща и ездачите на камили в Кабул. Когато някой замисляше интриги срещу тях, гласовете им бяха ниски и тежки, а

199
когато скалъпваха интриги един срещу другия, гласовете им бяха още по-ниски и някак си музикални. Без съмнение, те действаха за умножаване на своите богатства, но в интерес на народите, зависещи от тях, и, все пак, независимо дали темата беше търговия или война,
договори, почести или тайни извращения на техните перове, те, до последния човек, бяха погълнати от великата, огромната, изгарящата любов към цялата тази драма, една неумолима страст към тайния театър на Планетата.
Тези дни си бяха отишли. Сега световните решения се вземаха от по-малки хора; от сиви, безлични бюрократи, без фантазия и разум;
комитетски хора, които говореха комитетски език и измисляха комитетски мисли, хора, които знаеха повече за догмата, отколкото за съдбата, хора, които разбираха производството, но бяха невежи за удоволствието, хора, по-удобни от папка, пълна с документи, от шепа,
пълна с диаманти; неусмихнати хора, безманиерни хора, немечтателни хора, хора, които смятаха, че могат да водят човечеството, когато нито могат да прелъстят една контеса, нито могат да яздят кон. Ами че онзи бандит в черно, когото дъщеря му довлече в неговия дом беше по- подходящ да управлява от който и да било от тях. Комунисти,
фашисти, християндемократи — всичките бяха безвкусни като бобени зърна в отровена шушулка.
По-добре, че нямаше да му върнат короната. Не беше време за крале. Нито за кралици. Нека Принцеса Лей-Чери спи с престъпници,
нека Луната влезе в таванчето, ако това й донася радост. Гонгът на сърцето му вече звучеше меко. Той няма да отговаря на въпросите на своите сънародници. Не им искаше почетните титли и вилата край езерото. Жулиета единствена оставаше негов поданик и той щеше да се погрижи тя да получи парите, които заслужава. Макс, някогашен монарх, но никога отново крал, щеше да прекара златните октомврийски дни точно там, където си седеше. В очакване на дъждовете. В очакване на къпините, които, рано или късно, като анонимни варвари от последната четвърт на двадесети век, щяха да се промъкнат през стените.
В неделя „Морските соколи“ от Сиатъл щяха да играят с
„Каубоите“ от Далас. Ако се сетеше да завърти копчето.

200
71
На човешката глава има деветдесет косъма на квадратен инч.
Това е средната величина. В случая с Лей-Чери те бяха деветдесет и три или деветдесет и четири, всеки един от тях по-червен от предишния, а над тях, като НЛО над Халеакала, като тиган с бекон над огън, летеше корона. Ако знаеха за надвисналата диадема, те може би щяха да блеснат още по-червени в своите фоликули, но нито един косъм не усещаше диамантеното изделие, което възнамеряваше да кацне върху тях и затова те събираха прах от съботна баня до съботна баня и проблясваха, без много да се назорват. Точно под тях, във вътрешността на черепа, цареше голяма активност. Те дори се уплашиха, че отраженията от такива очевидно нелепи теории могат да ги накарат да полудеят като косите на Айнщайн.

Изтегляне 3.21 Mb.

Сподели с приятели: