Бърни Кълвача — Нещо като любовна история

130
46
След благоприличен период от време Кралица Тили се сдоби с друго чихуахуа. Макс настояваше. Той не можеше да понася нейния сподавен плач по време на рекламите за кучешки храни, а от малката урна с прахта го полазваха тръпки. Един ден той просто духна черните свещи и я завлече в магазин за домашни животни.
Когато любимият ти е човек извън закона, той не се замества лесно.
Лей-Чери отказа да се среща с А’бен Физел. Тя отказа да се среща с репортерите, които всеки ден звъняха по телефона.
Репортерите не искаха да я питат за Кълвача — нейните взаимоотношения с него все още бяха тайна за обществото —
репортерите искаха да си поговорят за монархията на Му. Два дни след арестуването на Бърнард списание „Пийпъл“ направи страшен удар по будките със статията за нея. Явно пресата смяташе, че Му е добра идея. Няколко монарси в оставка, които бяха интервюирани, смятаха,
че е добра идея. Дори Крал Макс, който не проявяваше ни най-малък интерес към околната среда извън къпините, които барабаняха с милионите си заплашителни нокти по стените, сметна, че е добра идея.
Макс я насърчи да продължава все така. Той я насърчи да се среща с репортери. Той я насърчи да се вижда с А’бен Физел. Но Лей-Чери не искаше да вижда никого. Единственото й желание беше да види
Бърнард, а засега затворът на окръга Кинг, където го държаха в очакване на процеса, отказваше да му позволи свиждане.
Също така нямаше право да излезе под гаранция. Ако можеше,
Лей-Чери щеше да заложи последните кралски бижута на Тили, за да я плати, и правилата на Фьорстенберг-Баркалона можеха да си ебат майката.
— Най-важна е любовта — каза Лей-Чери — Сега вече го знам.
Няма смисъл да спасяваш Земята, ако това означава да загубиш
Луната.
Лей-Чери изпрати това съобщение на Бърнард чрез неговия адвокат. Съобщението продължаваше. „Още нямам двайсет години, но,

131
благодарение на теб, разбрах нещо, което много жени днес въобще не разбират: Омагьосаният Принц наистина е жаба. А Красивата
Принцеса има лош дъх. Изводът е, че: а) никой човек не е съвършен,
но любовта може да бъде, б) тя е единственият начин да се променят посредствените и низките хора, в) действието прави всичко. Любенето прави любовта. Любенето прави себе си. Пилеем време в търсене на идеалния любовник, вместо да създадем идеалната любов. Дали това не е начинът да задържим любовта?“
На следващия ден адвокатът на Бърнард й донесе неговия отговор:
Любовта е абсолютно извън закона. Тя по никакъв начин не се подчинява на някакви си правила. Най- многото, което можем да направим, е да се запишем за нейни съучастници. Вместо да даваме обет за чест и подчинение, може би трябва да се закълнем в подбудителство. Това ще означава, че и дума не може да става за безопасност. Думата „задържам“ е неподходяща.
Любовта ми към теб е без юзди. Обичам те свободно.
Лей-Чери излезе сред къпините и плака.
— Ще го следвам по всички краища на Земята — изхлипа тя.
Да, скъпа. Но Земята няма краища. Колумб го установи със сигурност.

132
47
Къпини.
Нищо, нито гъбите, нито папратите, нито мъхът, нито меланхолията, нищо не растеше така буйно, така необуздано сред дъждовете на Пъджит Саунд, както къпините. Фермерите бяха принудени да ги изтикват с булдозери от своите поля. Притежателите на къщи копаеха и сечаха, но те все прииждаха. Парковите отговорници ги задържаха до портите с огнехвъргачки. Оставени без надзор дори в центъра, те за един сезон избуяваха. В дъждовните месеци къпините се разпространяваха толкова яростно, толкова бързо,
че понякога кучета и малки деца завинаги биваха поглъщани. В
разгара на сезона дори възрастни хора не смееха да берат къпини без военен ескорт. Къпиновите храсти преминаваха през железобетон,
нахлуваха с взлом в обществото на добрите обноски, обгръщаха краката на девиците и се опитваха да образуват арки над преминаващите облаци. За Макс и Тили агресивността, скоростта,
внезапността и неспокойното извисяване на къпините бяха олицетворение на всичко онова, което те не харесваха в Америка, а именно, най-вече нейните граници.
Бърнард Мики Ренгл избра подхода „йъм“.
По време на чая Бърнард беше издигнал пред Краля тезата, че къпини трябва да се засадят на всеки покрив в Сиатъл. Те не биха изисквали грижи, освен тези — точно както е при залесяването — да бъдат насочвани да кръстосват улиците от покрив на покрив; да се извисяват като арки и по този начин да образуват балдахини,
естествени колонади. Съвсем скоро хората вече ще могат да ходят из града в най-суровата зима, без тя ни най-малко да ги засяга. Всеки тръгнал на покупки, всеки тръгнал на театър, всяко ченге на служба,
всеки подсмърчащ мухльо ще бъде на сухо и уютно. Бледозеленото осветление, което ще пропуска куполът от храсти, би могло да вдъхнови цяла нова художествена школа: след векове изкуствоведите биха могли да говорят както за светлосянка, така и за „къпинова светлина“. На кълвачите може да им е все едно, но много птици ще се

133
чувстват по-добре. Птиците ще пеят. Птица, изпълнена с къпинова каша е като италианец, изпълнен с патос. Сред арките ще припкат малки животни. „Виж, Били, там горе, над Сградата на Зъболекарите.
Борсук!“ А плода, не бива да забравяме плода. Той ще изхранва гладните, ще изправя на крака бедните. По-предприемчивите пиянки биха могли сами да си дестилират вина. Сиатъл може да стане
Световната Столица на Къпиновото Бренди. Годишно туристите ще харчат милиони долари за сиатълски къпинов пай, всяка прозорлива филия в страната ще желае да бъде намазана със сиатълски къпинов мармалад. Главните готвачи във френските ресторанти ще приготвят патица в лилави сосове, ще пълнят носовете, върху които някога е падал дъждът, с печените ухания на gâteau mûre de rohce. Курвите гальовно ще бъдат наричани къпинови шафрантии. Хората, които обичат да ръководят, ще организират берачите на къпини. А в края на лятото, когато храстите лудо се разрастват, когато скоростта на техния растеж е по-голяма от скоростта на човешкото око, тяхната енергия може да бъде свързана с генератори, които, задвижвани от къпинова сила, ще могат да осигуряват електричество за целия град. Това ще бъде една растителна утопия. Сиатъл, Къпиновият Град — опакован,
самозадоволяващ се, процъфтяващ под живото покривало; с цветове в косите, сок по страните, къпиново бъдеще. Помислете си каква безопасност е това. Кои са тези вражески парашутисти, които ще могат да проникнат през бодлите?
Сърцето на Краля се бе разтропало като вериги в представление на ужасите. Разтреперан, той беше сменил темата на баскетбол.
— О-о, спагети-о — промърмори Тили под носа си.
Ако мастилото си бе останало спокойно в бутилката, ако невинността на килима бе запазена, пак беше съмнително дали
Бърнард отново щеше да бъде поканен в двореца.
Сега, след чихуахуа-касапницата и отразения в пресата арест, за
Лей-Чери беше безсмислено да очаква някакво съчувствие от страна на родителите си, да не говорим за помощ. Тя ридаеше върху наподобяващите тухли Жулиетини гърди. А когато в крайна сметка резервоарът със сълзи се изпразни и жабите, с които да се консултира се свършиха, тя се гримира, облече се и хвана автобус за града. Щеше да се яви на уговорената среща с адвоката на Бърнард. Беше прегърнала къпината като своя емблема, свой символ, свой образец,

134
своя муза. С други думи, тя щеше да настоява с най-дивата своя настоятелност. Като къпинов храст, тя щеше да си пробие пътя до своя мъж.

135
47
От покрайнините автобусът я остави на Първо Авеню, на улица,
стара колкото самия град, макар и далеч по-млада от евтината търговия, за която самото име на улицата напомняше на много сиатълци. Валеше стабилен, строен дъжд. Неоновите отражения върху мокрия паваж караха Първо Авеню да прилича на подводно гробище за моркови. Колкото по̀ на юг вървеше Лей-Чери, толкова по-бандитска ставаше атмосферата на авенюто. От витрините на заложните къщи я зяпаха гърла на саксофони и пистолети. Книжарници „за възрастни“ и порнокина обещаваха още зяпаници. Миризми на спарени хотдогове и подгизнали вълнени наметала се носеха наоколо върху зефири от изгорели газове. Ако във всяка кръчма, покрай която мина за тези няколко пресечки, изпиваше само по една бира, вече щеше да е изпила цяла каса, но, макар че бирата в своята пенеста неутралност може би беше идеалната напитка през последната четвърт на двадесети век,
Лей-Чери не пиеше бира, а дори и да пиеше, не би го направила в кръчмата „Роден, за да губиш“, „Счупена челюст“ или „На моряците им е по-весело“.
Край един салон за татуировки тя се спря да позяпа русалките,
крещящите соколи и зловещите посвещения на Маминка. През дъждовните капки, които се спускаха по гладкото стъкло, отново зърна тази фраза — „Роден, за да губиш“ — този път върху рекламното табло на художника на татуировки: „Роден, за да губиш“ — толкова изразителни думи, толкова дълбоко верни, че непрекъснато разни мъже си ги ецват по кожите; сети се за собствените си отпуснати бицепси и си ги представи украсени с тези думи. Почуди се дали човек губи кралските си привилегии, ако надраска кралския си епидермис. Но пък със сигурност знаеше, че, веднъж татуиран, човек не може да очаква да лежи цяла вечност в ортодоксално еврейско гробище. Те отказваха да погребват даже жени с продупчени уши. Странно отношение към осакатяването за хора, измислили отрязването на кожата на пишката.
Принцесата продължи нататък.

136
Тя срещна клечащи моряци. Тя срещна псуващи дървари. Тя срещна оригиналния актьорски състав на операта „Фууд Стемп“, който се опита да я подмами в евтините си хотелски стаи, където крушките умираха, а тапетите вече бяха мъртви. Тя срещна много пияндета. В
най-различни стадии на винено развитие. Но явно всички до един бяха сключили мир с дъжда, сякаш посланикът на пияниците бе подписал договор с властелините на дъжда — спогодба, известна като
Токайското Споразумение. Пияндетата-индианци като че ли бяха най- малко притеснени от времето и тя си спомни какво беше казал
Бърнард: „Белите следят часовниците, но часовниците следят индианците.“
Принцесата беше облечена в жълт винилен шлифер и подходяща шапка. На червената й коса това вървеше страхотно. Тя продължи.
Първо Авеню лежеше под наклон. По-стръмно беше на север. Тя се спускаше на юг. Като дъждовната вода. Като двадесети век. В края на Първо, там, където се пресичаше с Уеслър Уей, се намираше малък павиран площад, наглеждан от няколкото дървени очи на един тотемен стълб. На площад „Пайъниър“ атмосферата рязко се сменяше. Някога първичен и съмнителен като горната част на Първо Авеню, площад
„Пайъниър“ беше застигнат от обновлението. Художествени галерии,
бутици и дискотеки заместваха църквите с магазини пред тях, а déclassé закусвални даваха път на ресторанти, в които можеха да се намерят вносни минерални води и зад всяка папрат сервитьори- педали.
На площад „Пайъниър“, където помиярското се сблъскваше с шикозното, се намираше адвокатската кантора на Нина Яблонски.
Поради радикалната си природа, Нина Яблонски беше предложила да поеме защитата на Бърнард Мики Ренгл срещу Съединените американски щати, макар госпожа Яблонски да не споделяше виждането на своя клиент, че мачът между него и Съединените американски щати е честен мач. Всъщност Кълвача гледаше на двубоя някак едностранчиво, в своя полза, и желаеше да се захване също така с Япония, Източна Германия и арабските страни.
Нина Яблонски имаше червена коса. Не толкова червена, колкото на Бърнард или Лей-Чери, но определено червена, и Принцесата беше сигурна, че заради косата на Яблонски и може би заради факта, че беше бременна в седмия месец, (у него все още се таяха остатъци от

137
съжаление за унищожаването на неосъщественото мъжко хапче)
Бърнард й беше позволил да го защитава. Лей-Чери трябваше да си признае, че кичурите на госпожа Яблонски по необясним начин успокояваха и нея. — Сродна душа? жертва на захарта и похотта? Още един съюзник срещу Слънцето и Аргон? — но закръгленият корем на адвокатката й напомняше единствено това, че, откакто напусна Мауи,
не беше имала период — този пропуск я правеше нервна като луксозното кученце на Кралицата.
О, но имаше и добри новини! Яблонски, чиито черти бяха толкова ярки, че и милион лунички не можеха да им натежат, беше успяла с иска да бъде върнато на Бърнард правото на посещения. Лей-
Чери можеше да го посети през първата възможна неделя — три дни по-късно.
— Но има и условия — каза Яблонски, докато подаваше на
Принцесата кърпичка, с която да попие щастливите си сълзи. —
Условията са поставени не от съда, а от мен и г-н Ренгл.
— Какви са те? — попита Лей-Чери.
— Скъпа, трябва да сте наясно, че вашият разговор ще бъде подслушван. Неизвестно защо, г-н Ренгл е заподозрян, че е замесен в международен заговор, целящ възстановяването на баща ви като монарх. Всичко, което бихте казали по отношение на вашето семейство, а също така относно личните ви взаимоотношения с г-н
Ренгл, може да бъде изтълкувано по начин, който да задълбочи тези подозрения, което ще е във вреда на шансовете ни да получим минимална присъда. Исках да дам някаква безопасна насоченост на вашия разговор. Г-н Ренгл отиде крачка напред. Той смята, че от емоционална гледна точка не би било полезно и за двама ви въобще да разговаряте. Той чувства, че такъв един измъчен диалог само ще направи раздялата ви още по-трудна. И определено не вярва, че ЦРУ
ще се отнесе поверително към личната нежност, която споделяте. Той наистина много иска да ви види. И копнее да чуе вашия глас. Но желае помежду ви да не се развие нищо, което да наподобява личен разговор.
— Но… тогава какво ще правя? Не мога просто да седя там и да разправям за дъжда, който залива шибаните къпини. Какво ще кажа?
(Моля, сълзите на радост, напускате сцената от дясно. Сълзи на объркване, влизате на сцената от ляво; придвижване към светлините на рампата.)

138
— Г-н Ренгл предлага да му разкажете приказка.
— Какво? Приказка?
— Да, някаква приказка. Той иска да ви гледа. Той иска да ви слуша как говорите. Ще имате десет минути. Просто му разкажете една приказка. Сигурна съм, че ще измислите нещо.
Лей-Чери заби поглед в антиядрените плакати върху стената на кантората. Ядрената енергия беше една от най-мерзките измами,
предлагани някога на американския народ, но в момента злините й не означаваха за нея почти нищо.
Г-жа Яблонски махна своите големи модни очила и се изправи.
— Попитах г-н Ренгл как изглеждате. Той каза, че вие сте мед от стършел и пъпки от роза в опаковка от месо на газела. Бих казала, че той се изразява доста ярко.
Лей-Чери навлече мократа си мушама и тръгна. Докато се връщаше с такси нагоре по Първо Авеню — вече не беше в онова настроение „Роден, за да губиш“ — тя си помисли: „Приказка ли?
Наистина, знам една приказка. Знам една приказка. Сигурно ще е подходяща.“
Нещата се стекоха така, че в следващия неделен следобед, който,
като всички неделни следобеди, беше изваден от варена ряпа,
Принцеса Лей-Чери седеше в строгата стая за посещения на затвора в окръга Кинг, разделена посредством една плоскост от дебело прозрачно стъкло от Бърнард Мики Ренгл и чрез пряка телефонна връзка му разказваше приказка, приказката, която Жулиета почти всяка вечер от нейния живот й бе разказвала преди лягане.
Те се взираха един в друг със застинали, напрегнати усмивки;
пулсовете им пърхаха, а древният хормонален бульон бушуваше в жлезите им, но въпреки това Бърнард мълчеше, а Лей-Чери с изненадващо равен тон се придържаше към приказката. Още със сядането си срещу него, докато устните й се гърчеха в желание да си пробият път през стъклото, тя вдигна слушалката и започна: „Имало едно време…“. Той забеляза, че тя е наддала един-два килограма, а тя забеляза, че някои от луничките му не изглеждат много добре, но и двамата не издадоха своите наблюдения. Той се заслуша напрегнато, а тя започна да разказва.
„Имало едно време…“ Точно както би започнала Жулиета,
въпреки че на нейния език „Имало едно време“ звучеше така, както

139
когато някое животно се задави с гумена ябълка.
„Имало едно време, то било доста отдавна — когато все още имало смисъл да си пожелаваш това, което искаш
— един крал, чиито дъщери били много красиви, но най- младата била толкова прекрасна, че самото Слънце, което било видяло толкова много и забравило толкова малко, се прехласвало всеки път, когато огрявало нейното лице.
Тази дъщеря си имала любима играчка — една златна топка, която много обичала. В горещите дни тя отивала в тъмната гора до замъка и прекарвала часове, подхвърляйки и хващайки своята златна топка в сянката на едно разлистено дърво. В гората имало и едно изворче и принцесата обикновено си играела близо до него, за да може, когато ожаднява от играта, да си пийва студена вода.
Но един ден, вместо да падне обратно в девичите ръце, златната топка тупнала на земята и скочила в изворчето. Погледът на принцесата проследил потъващата топка, но изворчето било много дълбоко и скоро тя се изгубила. Дъното на изворчето не се виждало. Тя започнала да плаче и ридаела все по-силно и по-силно, като че ли малкото й сърчице било разбито.
Както си плачела, чула да я вика дрезгав глас:
— Ей, кралска щерко, какво става? Никога не съм чувал човек да плаче толкова силно.
Огледала се да види откъде идва гласът, но съзряла само един жабок, който подавал дебелата си грозна глава от водата.
— Ах, ти ли си това, стари кресльо? Щом искаш да знаеш, плача, защото чудесната ми златна топка падна в изворчето и потъна толкова надълбоко, че никога няма да мога да я извадя.
— Спокойно, не плачи. Мисля, че мога с нещо да помогна. Какво ще ми дадеш, ако ти върна играчката?
— О, всичко, всичко. Каквото си пожелаеш, мили жабчо. Моите скъпи дрехи, моите перли, каляската, дори

140
диамантената корона, която нося.
— Не ми трябват твоите дрехи и перлите ти, нито короната — отговорил жабокът — чуй какво искам. Ако обещаеш да се грижиш за мен, ако бъда твой приятел в игрите и твой придружител, ако седя до теб на твоята малка маса, ям от твоята малка чиния, пия от твоята малка чаша и спя до теб, в твоето малко легло, ако ми обещаеш това, аз ще се гмурна чак до дъното и ще ти извадя златната топка.
Принцесата веднага спряла да хлипа.
— Разбира се — казала тя. — Разбира се. Ще ти обещая каквото си поискаш, само ми извади златната топка.
Но си рекла на ум: «Какви глупости дрънка това тъпо създание. Сякаш може да върши нещо друго, освен да плува и да кряка заедно с другите жаби; че може ли той да бъде придружител на когото и да било.»
Но жабокът, веднага щом чул обещанието, потопил зелената си глава под водата и потънал към невидимото дъно на изворчето. Сякаш минало доста време, преди да изскочи с плясък — в широката му уста била златната топка. Той пуснал топката на тревата.
Едва ли е нужно да се обяснява, че кралската дъщеря била прещастлива, че топката й отново била при нея. Тя я грабнала и, подхвърляйки я, хукнала към двореца.
— Спри, спри! — викал жабокът. — Вземи ме и мен.
Не мога да тичам толкова бързо.
Ала молбите му останали безплодни, защото, колкото и да крякал, тя не му обърнала внимание. Бързо се прибрала у дома и не след дълго напълно забравила за бедния жабок, който като че ли останал да си живее в изворчето.
На следващия ден, докато принцесата седяла на масата с краля и цялата свита и вечеряла вкусна храна, по мраморните стъпала се чуло шляп-шляп, почукало се на вратата и един глас извикал:
— Най-млада щерке на краля, пусни ме да вляза!

141
Естествено, принцесата отишла до вратата да види кой е това, но, когато видяла пред себе си задъхания жабок,
тръшнала вратата в лицето му и се върнала на масата, като се почувствала доста неловко.
Забелязвайки, че се държи малко странно, а сърцето й бие силно, кралят казал:
— Дете мое, от какво се страхуваш? Да не би на вратата да стои великан, който иска да те отнесе?
— Не — отговорила тя. — Не беше великан, просто някакъв отвратителен жабок.
— Така ли? И какво иска този жабок? — попитал царят.
От очите на най-младата дъщеря се посипали сълзи.
Тя се разплакала и разказала на своя баща за всичко, което се било случило предния ден при изворчето. Завършвайки,
тя добавила:
— И сега той е тук, пред вратата, и иска да влезе при мен.
Тогава всички чули как жабокът потропал отново и извикал:
— Винаги трябва с чест да изпълняваш това, що си обещала — сурово казал кралят. — Мигом иди да го пуснеш.
И така, тя отишла и отворила вратата. Жабокът скокнал вътре и я последвал по петите чак до нейния стол.
Тогава вдигнал поглед към нея и казал:
— Вдигни ме да седна до теб.
Тя се колебаела дали да го вдигне, но кралят й наредил да го стори. Още щом се озовал на стола, жабокът

Изтегляне 3.21 Mb.

Сподели с приятели: