Бърни Кълвача — Нещо като любовна история

210
74
Утрото се издигна като надпис „Желаем ви приятен ден“.
Слънцето светеше като самия господин Щастливо Лице, а хоризонтите бяха усмивки. От граница до граница хората се събуждаха, сякаш им бяха направили клизма с шампанско, убедени, че наистина ще прекарат приятен ден. На една нация, традиционно, исторически, от древни времена монархическа, й предстоеше да възкачи първия си владетел от трийсет години насам. Беше Денят на Коронацията, ура за нацията.
Всеки си беше взел отпуска. Хотелите и пансионатите бяха пълни. По цялото протежение на маршрута на процесията още преди разсъмване започнаха да се стичат тълпи. Всички седалки по трибуните бяха резервирани още в деня, когато се откри тяхната продажба, а на черния пазар един билет се продаваше срещу еквивалента на деветдесет долара. Балконите, които бяха над маршрута, струваха дори повече. На учениците бяха раздадени маски,
брошури, лозунги и значки и те ги носеха, сякаш притежаваха свръхестествени свойства и ги притискаха към новите си пролетни костюми. На автомобилните радиоантени жизнерадостно пърхаха малки знаменца. Войниците, герои от Революцията, носеха чисто нови ботуши от скърцаща кожа, а жените, млади и стари, им се усмихваха иззад букети. Към осем часа на улиците вече имаше повече цветя,
отколкото хора. А тъмните петна на фотоапаратите бяха колкото розите.
В десет часа пчелите във фотоапаратите яростно зажужаха,
обявявайки приближаването на Държавната Каляска — позлатена,
цялата в заврънкулки, обрисувана с барокови пасторални сцени от
Чиприани, съпровождана от ездачи, облечени в пурпур и злато, теглена от шест коня. Гърмяха сребърни тромпети, църковните камбани се замайваха от своя звън. Подплашените столични гълъби литнаха към небето, но откриха, че е заето от балони, конфети и купените на старо реактивни акробатически самолети на едни новоизлюпени военновъздушни сили.

211
Според правилата на церемонията новоизбраният премиер слезе от един по-малко живописен файтон и изкачи обсипаните с лилии стъпала към платформата с трона. Премиерът, военен водач на
Революцията, беше приветстван и още как, но беше очевидно, че тълпата си пести истинския взрив. Изведнъж вълна от екзалтация,
граничеща с религиозен екстаз, заля множеството. От петдесет хиляди чифта очи катапултираха сълзи като скокливи кристални зърна, а в половин милион гърла се оформи огромна въздишка. „Бог да пази
Кралицата!“ — извика премиерът и, голяма работа, че той не вярваше в Бога. „Бог да пази Кралицата!“ — изреваха сановниците, войниците,
ридаещите жени, работниците и децата. И тя се появи — вървеше нагоре, а хермелиновият й шлейф плуваше след нея — една свещена кукла, облечена във вълшебни дрехи за радост на тълпата и гордост на държавата — тя се изкачваше сред аура от натрупана история, тя беше осезаемата, човешката част от управлението, смарагдовата капачка на тубичката, пълна с националност, знакът на красотата върху разкривеното лице на расата. „Бог да пази Кралица Жулиета! Да живее
Жулиета! Да живее Кралицата!“

212
75
Бащата на Макс, Крал Ервиг IV, беше оплодил някаква кухненска прислужница. Запленен от хърбавото дете, което израснало от небрежното му семе, преди раждането на Макс той често ходел в кухнята, където, между листа от зеле и праз лук, я дундуркал върху изисканото си коляно. Евриг предложил да я осинови, но майката,
смела и твърдоглава, каквато самата Жулиета щяла да стане, не пожелала.
— На теб ти е лесно да ме оставиш в кухнята — отсякла тя. —
Бебето също остава тук.
След раждането на Макс, когато най-сетне се сдобил с редовен наследник, Крал Ервиг издирил Жулиета, по онова време единайсетгодишна, и сложил в кокалестата й малка ръка, лепкава от мармалад, документ, удостоверяващ неговото бащинство.
— Може да настъпи момент, когато това ще ти потрябва — казал той.
Копие от документа било скрито в тайните му архиви, където десетилетия по-късно беше открито от член на Революционния комитет за избиране на монарх, който изследваше родословното дърво на Фьорстенберг-Баркалона.
Между другото, Жулиета бе наясно с факта, че е половин сестра на Макс, но беше решила, в памет на майка си, да не го разкрива до гроб. Но когато към нея се приближиха агенти на Революцията — те я завариха да цепи кедрови подпалки до камината в Пъджит Саунд — тя реши, в памет на баща си, открито да признае синьото в кръвта си.
— Ние вече нямаме вяра на Макс и Тили — казаха й те. — Пък и
Макс се отказа от короната. За техните синове и дума не може да става,
че са боклук. Би ни допаднала Лей-Чери, но ти знаеш какво е сторила тя. Оставаш само ти. И ще бъдеш идеалният вариант. Ти си едновременно представителка на нашето гордо кралско наследство и на нашето добро простолюдие. Върху твоята глава короната няма да бъде просто автократичен предмет, тя ще бъде допълнение към едно демократично, социалистическо управление. Ти ще бъдеш кралица на

213
хората, защото, макар че си генетичен монарх, ти излизаш от народа.
Та ти говориш майчиния език, стария език. Плюс всичко това, когато работата опира до Фьорстенберг-Баркалона, ти си най-разумната сред тях.
В началото ги беше притеснила нейната възраст, но като видяха с каква енергия върти секирата, те си кимнаха един другиму и се усмихнаха.
— Тя ще надживее двадесетия век — предсказаха те.
И така, малко сред Коледа Жулиета се възкачи на престола, а напролет тя официално прие натруфените символи на кралската отговорност — скиптъра, пръстена, жезъла и самата корона.
Церемонията беше толкова блестяща, заредена с емоции и помпозна в най-добрия смисъл на думата, че никой, дори премиерът, не забеляза,
че през цялото време възрастната жена държеше левия си юмрук стиснат. А дори и да бяха забелязали, което е малко вероятно, никой не би се досетил, че в ръката си тя държеше жив жабок. Когато създанието крякаше, те отдаваха звука на възбудата на древните черва и си продължаваха с церемонията.
След като я короноваха, първият акт на Жулиета бе да възстанови дипломатическите отношения с Перу и Боливия, чиито пратеници получиха силни намеци, че малко хубав, пресен кокаин, само за медицински цели, би се приел като подходящ дар.
Вторият й акт бе лично да препоръча на президента на
Съединените Щати да смекчи присъдата на определен „политически затворник“, държан във федерален затвор в щата Вашингтон. Тъй като това беше въпрос на протокол, президентът нямаше друг избор, освен да отстъпи.

214
76
— Здравей, скъпи. Какво става с кремъка?
Лей-Чери прегърна А’бен Физел. Тя го целуна по устата и прие ръцете, които моментално се плъзнаха добре дошли под леките й дрехи.
— Как може човек да говори за кремък, когато в ръцете си държи плът? — попита А’бен. Той я придърпа по-плътно до себе си.
— Спокойно, скъпи. Не бързай толкова. Месото няма да се разтопи. Искам да чуя за кремъка.
— Добре, най-сетне има добри новини. В момента корабът пресича Суецкия канал. Предстои пристигане тук след два дни.
— Ооо! — Лей-Чери изквича от щастие. — Толкова съм доволна.
Ти не си ли? Може би дори ще свършим в срок. Не мислиш ли?
— Каза ми „спокойно“. Сега аз ти казвам „спокойно“. Камъкът,
той не се топи. Пирамида никога не се топи. Пирамида ще бъде тук на
Земята, дълго след като това е в небесата.
Пръстите му, целите в бижута, се сключиха около слабините й.
— Мммм. Това вече е в небесата. Или поне скоро ще бъде.
С бързината на мечка, която вдига плод, на човек извън закона,
който драсва клечка, тя свали ципа на неговите панталони.

215
77
Това, което най-силно бе разстроило Лей-Чери в бележката на
Бърнард, беше доказателството, че той я познава прекалено зле. Както всички жени, и в частност зодия Овен, и в по-голяма частност,
червенокоси жени зодия Овен, тя мразеше да я разбират погрешно.
Несправедливостта по отношение на другите я разгневяваше,
несправедливостта по отношение на самата нея я караше да кипи като супа от сяра. След саможертвите, които беше направила, след крайността на нейното отдаване, да бъде гълчана като глупаво хлапе,
да бъде снизходително наставлявана, любовта й, тяхната любов да бъде разглеждана като нещо повърхностно, беше просто нетърпимо.
Единственият мъж, който може би знаеше как да задържи любовта —
или поне така си беше мислила — се бе държал така, сякаш Луната бе негова собствена пита кашкавал и естествената склонност на сърцето й да съзерцава величието на любовта отново беше прекъсната от земното, предадена от егоистичното. Повече никога, Господи! Нещо в нея бе прещракало. Тя не можеше да каже, че вече не й пука за
Бърнард, но можеше високо и ясно да заяви, че повече няма да става жертва на пукането. Тя беше принцеса, нещо съвсем специално, със съвсем специални маниери и от сега нататък, когато работата опреше до мъже, тя щеше да вика стрелците.
Тя си помисли, че във всяка връзка, в която беше участвала, във всеки съюз по-дълъг от година, който бе спазила, съществуваше дисбаланс. В една двойка неизменно единият обича по-силно от другия. Беше нещо като природен закон, жесток закон, който водеше към напрежение и разруха. Тя беше смаяна, че един такъв нечестен и скапан закон надделява, но след като това, така или иначе, става, след като дисбалансът изглежда неминуем, може би беше по-лесно, по- здравословно да бъдеш любимият, който обича по-малко. Тя си обеща,
че така дисбалансът ще работи в нейна полза.
Докато галеше измачкания пакет „Кемъл“, тя също така си обеща да разширява и изследва това, което бе нарекла своя „теория“. Тя виждаше в себе си връзката с Аргон и прозрението, което я навести в

216
онова задушно, тихо таванче, щеше да бъде основата на новата работа на нейния живот.
Точно заради това тя нареди да доведат А’бен Физел.
Когато я бе ухажвал при завръщането й от Хавай, Физел беше галантен, но непривлекателен компаньон. Прекалените количества алкохол и богати храни го бяха направили бузест и със зеленикав цвят на кожата. Той приличаше на висок жабок. Но когато тя пожела да го доведат, а това предполагаше, че може да се съгласи да стане негова съпруга, случи се удивителна метаморфоза. Физел захвърли плейбойския си живот и се записа в здравен център в Северна Дакота,
където му бе предписана диета от грейпфрут и сурови скилидки чесън,
както и двайсет мили разходки всеки ден. На трийсетия ден той почука на вратата на Форт Къпина като слаб и красив мъж, който умерено смърди на чесън. Лей-Чери беше удивена. Като забеляза одобрението в очите й, Физел започна по същество. Той й подари диамант, голям колкото бисквита. Но принцесата не искаше да избързва.
— Какво мислиш за бъдещето на пирамидите? — поинтересува се тя.

217
78
Изчислено е, че за построяването на Голямата Пирамида на Гиза при съвременната техника ще са нужни шест години и един милиард долара. Да се направи отново Голямото Пиле на Ица би отнело дори повече време и пари, но това си е проблем на полковник Сандърс.
Планът на Лей-Чери не беше чак толкова амбициозен. Една пирамида с големина една трета от тази на Гиза все пак щеше да бъде огромна постройка и щеше идеално да послужи на целите й.
— Твоята родина почти граничи с Египет и релефът е почти същият — напомни Принцесата на А’бен Физел — но туристите никога не ви посещават, защото нямате атракция. Всъщност, при споменаването на твоята страна, повечето хора дават заето. Ако въобще за нещо се сетят, то е петролни кладенци, страхотни печалби,
религиозен фанатизъм и просташки вкус. Представи си, че издигнеш първата в Леванта истинска пирамида в естествена големина от повече от три хиляди години насам. Тя не само ще привлича туристи от цял свят, но и ще послужи като популярен символ, ще даде на нацията ти идентичност. Пирамидата може да стане сцена за вашата култура.
Освен че ще носи печалби, тя ще създава и широки обществени връзки. Хората няма да бързат да ви заклеймяват като новобогаташи- варвари с петрол под ноктите и пясък в ушите.
При тези думи Физел трепна, но въпреки всичко беше очарован.
Като на бизнесмен и патриот нейното предложение му изглеждаше смислено. Глазурата на тортата във форма на пирамида беше нейното обещание, че ще се омъжи за него, когато строежът бъде завършен.
Неговата пирамида щеше да бъде паметник в чест на любовта му към нея, също както Тадж Махал е бил паметник на любовта на Шах Яхан към любимата му съпруга. Физел беше един от малкото на Земята,
които можеха да си позволят да изразят привързаността си в такива грандиозни форми.
След две седмици обмисляне — и консултации с тате — А’бен се съгласи. Но преди да сложи диаманта върху пръста на Принцесата, той постави свое условие. Не беше никаква тайна, че неговата бъдеща

218
булка не беше девствена. Затова Физел искаше, докато се строи пирамидата, тя да живее в неговата родина, в близост до двореца на
Физел, и всяка седмица да го допуска в покоите си за една нощ.
Тъй като беше напълно решена да надзирава строителството на пирамидата, и тъй като беше наложително да се отдалечи от остров
Макнийл, Лей-Чери имаше голямо желание да се пренесе в земята на
А’бен. Що се отнася до изискването му всяка седмица да престъпва нейния будоар, тя реши да го подложи на гласуване. Сърцето й каза не,
прасковата-риба каза, че крайно време му било. След като се раздвои по този въпрос, мозъкът й в крайна сметка реши да подкрепи прасковата-риба. Така беше обявен годежът.

219
79
Докато седеше пред огледалото и си решеше косите, които се спускаха като потоци лава и се къдреха като фините опашки на комети с червено ядро, имаше моменти, когато отсреща я гледаше лицето на една курва. В тези моменти й беше трудно, чувстваше се мръсна и,
плачейки, заплюваше лицето си в огледалото, оплакваше момичешката невинност, романтичните мечти, лунните затъмнения. Но под нейните мавритански прозорци преживяха истински камили, а когато дърпаше настрани брокатените драперии, тя виждаше куполи, минарета и финикови палми, съвсем същите като онези върху цигарения пакет, а върху далечния хоризонт една пирамида — нейната пирамида —
бързо се издигаше.
И щеше да продължи да се издига, докато достигнеше височина
48 метра и деветдесет и пет сантиметра. Щеше да се разпростира,
докато покрие 4,4 акра. Нейните четири триъгълни лица бяха проектирани да са наклонени под ъгъл 51 градуса и 52 минути към
Земята, точно колкото тези на Гиза. Естествено, пирамидата щеше да бъде внимателно насочена към четирите посоки, а консултанти от астрологическия отдел в Кеймбридж внимаваха да има също така слънчева, лунна и звездна ориентация. Външните й помещения щяха да бъдат предоставени за кафенета, базари и нощни клубове, всичките от най-висока класа, за търговска изложба и за малък, но важен музей на левантийската археология. Вътрешните помещения бяха само за
Лей-Чери. В тях тя щеше да ръководи и провежда изтощителни експерименти по пирамидология. Силата на пирамидите, тази енергийна честотност, която запазва трупове, заостря ножове, усилва формите на мислене и увеличава сексуалната енергия, щеше да бъде изследвана от най-големите умове в науката, докато не бъде разбрана напълно, и тогава щяха да бъдат хвърлени всички усилия, за да се използва така, както са възнамерявали аргонските учители. Може би нейната пирамида щеше да бъде тласък за завръщането на Червените
Бради от заточение или щеше да се пръкне някоя нова раса съвременни

220
Червени Бради, която постепенно отново да установи контрол над слънчевите сили.
Когато мисълта й бе заета с пирамидални проблеми, както бе през повечето време, вече не я притесняваше, че използва А’бен Физел или му позволява той да я използва. В такива моменти тя поглеждаше безсрамно в огледалото. Сресваше косата си така, сякаш бе зората на един вечен лунен изгрев. А понякога вдигаше пакета „Кемъл“ —
смачкан и крив — от тоалетната масичка, държеше го пред огледалото и се усмихваше на това как за пореден път великата дума ИЗБОР
въстава срещу деформациите на отражението. Тя свободно бе избрала
живота, който водеше в момента, и ако той имаше някакви неприятни аспекти, то тя трябваше да има кураж да изтърпи и покварата. Не че връзките с нейния годеник бяха за нея мъчение. Au contraire. О, съвсем au contraire.

221
80
Първия път, когато разтвори краката си за него, тя се почувства така, сякаш отваря устата си за зъболекаря. Облаци от ужас, съмнение,
гузност, съжаление и сантименталност се съюзиха, за да помрачат и най-бледия лъч на удоволствие. Здраво стиснала очи, тя се опитваше да си представи, че Бърнард е в нея, но усещането от този нов мъж бе толкова различно, толкова странно, че фантазията й така и не издържа.
В последвалите седмици тя някак си се отпусна, главно в резултат на неговата неочаквана нежност. Все още с плътно затворени очи, тя се движеше срещу него, сякаш той бе някакъв уред от сексшоп, и механично се изкачваше по меката граница на безучастния оргазъм.
Когато в крайна сметка прехвърли тази граница, една привечер, когато в апартамента димеше тамян, а под прозорците звънтяха камбанките на камилите, тя се отпусна далеч повече. Следващия път, когато той се съблече край леглото й, тя държа очите си широко отворени… и видя какво е изпуснала.
Макар че А’бен Физел се беше върнал към активен нощен живот
— както твърдеше, за да завърти за последен път дискотеките, преди да се ожени — дневните му занимания в семейната гимнастическа зала поддържаха формата му. Семитският му нос имаше силен мъжки контур, зъбите, които въоръжаваха притеснителната му усмивка, бяха блестящи и правилни (особено, сравнени с жълтите развалини на
Бърнард), а в шоколадовите му очи грееше щедра светлина. Фалосът му беше дълъг, строен, хлъзгав и извит като вежда на финикиец.
Възбуден, той стоеше горе-долу нормално, но така наклонен назад, че главата му, гладка и лилава като патладжан, почти докосваше корема му. Още преди А’бен да успее да влезе в леглото, тя вече галеше този екзотичен уред, дивеше се на естествената му хлъзгавост, търкаше го в зърната си, долепяше го до зачервените си бузи. Горкият човек едва успя да вдигне краката си от пода, преди тя да го поеме в устата си.
Докато той пулсираше в гърлото й, изхвърляйки струя след струя от онова горещо полупрозрачно лепило, с което Купидон се опитва да залепи разбития свят, тя се почувства така, сякаш поглъщаше

222
концентриран екстаз, и от това кръвта й си затананика. По-късно същата вечер той се съсредоточи върху клитора й с невероятна чувствителност и когато тръгна да се връща в двореца, тя му подсказа,
че една среща на седмица може би не е достатъчна за Афродита.
— Все пак ти си шейх, а аз съм червенокоса — прошепна тя.
От този ден нататък той я посещаваше всеки вторник и събота и се чукаха целонощно.
Лей-Чери неведнъж се опита да убеди себе си, че се е влюбила в него, но знаеше, че е влюбена само от кръста надолу. Колкото и страстни излияния да правеше прасковата-риба по негов адрес,
сърцето си оставаше равнодушно. В случаите, когато прасковатариба се разпалваше най-силно, сърцето й се натъжаваше, вдигаше яката на своя шлифер, нахлупваше периферията на шапката си, провесваше цигара от устните и с часове се разхождаше по сумрачните крайбрежни улици. Ако едно сърце не се вслуша в една вагина, в какво ще се вслуша то? Въпросът оставаше без отговор… но вторничните и съботните вечери преминаваха във физически екстаз и докато не възникна проблем с осигуряването на турски кремък за нейната фасада, пирамидата напредваше по план.

223
81
Моралът зависи от културата. Културата зависи от климата.
Климатът зависи от географията. Сиатъл, където пееха камбаните,
Сиатъл, където се криеха троловете, Сиатъл, където лъщяха къпините,
Сиатъл, където бяха прострени небесните кюлоти, Сиатъл, който миеше ръцете си по-често от специалист по анални заболявания,
Сиатъл беше далеч зад гърба й — в хотела на паметта, върху влажно мъхесто легло. Сега Принцесата живееше на брега на огромна пустиня, под печата на Слънцето. Промяната във вътрешната география беше точно обратната. По отношение на интериора тя беше заменила голото таванче срещу богаташки апартамент. Нейният външен вид и нейният вътрешен свят си бяха разменили местата. Беше ли протекла и съответната психологическа промяна? И дали последствията от тази промяна не бяха редактирали нейния морален кодекс?
Може би. Съвсем лекичко. Но в интимната необятност на таванчето се бе случило нещо, което, ако не бе направило промяната невъзможна, то поне я бе свело до незначителна. Тя бе станала чувствителна към предметите.
Благодарение на пакета „Кемъл“ Лей-Чери вече не можеше да се отнася презрително към предметите. Благодарение на пакета „Кемъл“
тя беше излекувана от животински шовинизъм. Нейните познати в университета, просветлените делегати на Фестивала, тези, които най- широко роптаеха срещу расизма, половата и възрастовата дискриминация, във всеки един момент проявяваха такава спрямо неодушевените предмети около себе си, отказваха им любов, уважение и дори внимание. Но макар да не беше достигнала до съзнателни заключения по въпроса, Лей-Чери вече смяташе, че и най-малкото и мъртво нещо на Земята си има свой живот.
През деня, на строителната площадка на пирамидата тя откриваше, че гледа инструментите на работниците с поне толкова голямо възхищение, колкото и самите работници. Ръката й се задържаше върху брадвите повече от необходимото. Тя галеше

224
големите гранитни блокове с нехайна нежност, която другите биха насочили към преминаващо куче, отнасяше се с камъните така, сякаш те притежаваха собствени индивидуалности, а дървената манерка, от която утоляваше жаждата си, стана неин специален приятел; тя държеше своята ръка за нейната и беше готова да я брани от неприятели. Вечер, след като се измиваше от пустинния прах и слагаше нов слой цинков оксид върху огнения си нос (червенокосите изгарят лесно), тя тръгваше из апартамента (освен ако не беше вторник или събота, естествено), безразборно вдигаше пепелници, музикални кутии, чаши за кафе, ножове за отваряне на писма, всякакви изделия или бонбони, държеше ги, докато всеки един от тях се разширеше в безкраен свят, всяко парченце станеше толкова богато и интересно,
колкото и онзи друг, физически по-подвижен свят, за който тя все още таеше любопитство, но от който отново беше изолирана.
В обществото, което поначало е измислено да организира,
направлява и удовлетворява импулсите на масите, кое е онова нещо,
което обслужва тихите кътчета на личността? Религията? Изкуството?
Не — църквата е превърнала религията в стандартно публично зрелище, а музеите са направили същото с изкуството. Големият
Каньон и Ниагарският Водопад са зяпани толкова много, че са се похабили, изчерпали и изсмукали от прекалено много глупави очи.
Какво обслужва тихите кътчета на личността? Какво ще кажете за студена пилешка кост върху картонена чиния в полунощ, какво ще кажете за ярко червило, което се удължава или скъсява по ваше желание, какво ще кажете за стиропорно гнездо, изоставено от
„птица“, за която никога не сте чували, какво ще кажете за две автомобилни чистачки, които се преследват бясно, но безрезултатно,
докато си карате към дома сам в пороя, какво ще кажете за нещо под седалката, което сте докоснали с обувката си в киното, какво ще кажете за отегчени моливи, готини вилици, дебели малки радиоапарати, кутии с панделки и мехурчета във ваната? Да, това са нещата — тези въжета на хвърчила, тенекиени кутии от олио и любовни сърчица, пълни с нуга, които образуват връзката между личните представи и реалния свят; целта на Луната е да покаже тези неща в истинската им загадъчна светлина.
Една вторнична вечер, докато лежеше до А’бен Физел и почиваше след едно мощно, два пъти по-дълго от обикновеното

225
съвокупляване, Лей-Чери обърка себе се и своя годеник, като внезапно се изправи в леглото, сграбчи бурканчето с вазелина, което беше гледала на лунната светлина, и попита на глас:
— Какво е станало със златната топка?

226
82
С течение на времето Лей-Чери стана близка с повечето неодушевени предмети около себе си, включително и този неодушевен предмет, който контролира възпроизводителните цикли на всички живи същества, този неодушевен предмет, който прави хореографията на приливите и отливите, този неодушевен предмет, който влияе върху разсъдъка, неодушевения предмет, който Д. Айзъкс е имал предвид,
когато е написал, че „историята на поезията през всички епохи е опитът да се открият нови образи за Луната“ (Луната беше
Императрицата на Предметите, а тъй като практикуваше лунацепция,
Принцесата беше от нейната група). Но до нея имаше един предмет,
който тя съзнателно игнорираше, макар че лунната светлина силно го одухотворяваше. Това беше нейният годежен пръстен.
Тя особено се страхуваше от значението на този пръстен.
Напълно беше приела А’бен Физел като любовник, но мисълта за брака я караше да се поти и трепери. Всеки път, когато се опитваше да си се представи като съпруга за цял живот, тя моментално се навъсваше и започваше да мисли за пирамидата, макар че нейното завършване и венчавката бяха в един и същи ден.
В родината на Физел за сгодената девойка беше табу да се появява в обществото, така че, освен в хлъзгавите вторични вечери и лигавите съботни нощи, тя рядко го виждаше. А’бен осигуряваше материали за строителството на пирамидата и организираше трудовата сила. Той беше толкова експедитивен, че проектът, който трябваше да отнеме две години, щеше да бъде завършен за двайсет месеца,
независимо от забавянето на доставката на кремъка за фасадата. Но
А’бен рядко се появяваше на строителната площадка. Непоправима нощна птица, той често летеше до Рим или Миконос за еднонощни гуляи, след което спеше до обяд и отдаваше следобедите си на изтощителни гимнастически занимания и хранене с грейпфрут и суров чесън. Беше наел един сателит, за да му препраща телевизионните предавания на всеки мач на американския професионален баскетболен

227
отбор, който беше закупил, и естествено спортната шумотевица поглъщаше доста голяма част от неговото внимание.
Още същата седмица, когато пристигна в неговата родина, Лей-
Чери беше удостоена с честта да бъде приета в семейния дворец,
където се срещна с патриарха, Ихай Физел, един от най-могъщите богаташи на Земята. Тя беше запозната и с двамата братя на А’бен.
Майката се появи за кратко, а сестрите въобще не се веснаха. Когато
Лей-Чери попита за жените, А’бен сви рамене.
— Е неважно — каза той.
Лей-Чери остана с впечатлението, че жените много не ги бръснеха в земите на Физелови и това, без съмнение, беше немалка
причина да гледа на диамантения пръстен с не по-голям ентусиазъм от този, с който хората гледат цигарени пакети — гледаше, но не виждаше.
— Каква е тази златна топка, за която имаш любопитство? —
попита А’бен в нощта, когато въпросът така внезапно изникна.
Лей-Чери не отговори. Тя не можеше да отговори. Тя беше потопена в зоната на мълчанието, в която, ако застанеш неподвижен, се пренасяш на друго място.
— Ако искаш тази златна топка, аз я купува. Не се безпокой за цената.
Тя отново не отговори. Като забеляза, че държи бурканчето с вазелина, хипнотизирана от свенливото, но и в същото време чувствено излъчване на неговото съдържание, и си спомни, че в
Америка „топка“ е жаргонен евфемизъм за съвокупление, А’бен се зачуди дали златна топка не означаваше някакъв специален вид сексуално общуване, с който той не бе запознат. Може би означаваше сексуално съвършенство, абсолютната топка и вероятно той не успяваше да я осъществи и може би вазелинът щеше да помогне. За пръв път в живота си, поразен от стрели на вътрешно съмнение, той кисело попита:
— Тази златна топка, това е нещо, което си правила с човека
Кълвач?
А’бен никога преди това не беше споменавал Кълвача и това беше достатъчно стряскащо, за да върне Лей-Чери от нейния унес,
макар че думата „върне“ подвежда, защото в страната на мисловните

228
блянове единственият начин да „отидеш там“ е, колкото и парадоксално да звучи, напълно да „си тук“.
— Ъъ, ами не съвсем — измънка тя. После върна вазелина върху нощното шкафче и оттегли взора си от морската светлина на неговата блестяща мазна маса. — Той, а-а, той веднъж ми каза нещо. И аз чак сега разбрах какво е имал предвид.
След като прие обяснението й в цялата му несъстоятелност,
Физел прехвърли темата на разговора към кремъка. Но още на следващата сутрин той изстреля телеграми до митническите власти на всяка входна точка в арабския свят, с настоятелното искане всеки пътник, носещ паспорт на името на Бърнард Мики Ренгл, да бъде експулсиран. Ако се наложи, дори с употребата на сила.

229
83
Ако щете вярвайте, но по-малко от месец по-късно човек,
притежаващ точно такъв паспорт, слезе от един самолет в Алжир.
Когато му съобщили, че не може да влезе в Алжир, той предизвикал сбиване и бил арестуван.
А’бен Физел беше уведомен. Той изпрати на алжирския директор на полицията каса коняк, бъчва черен хайвер и камшик за езда с перлена дръжка, който някога принадлежал на Крал Фарун. „Ренгл е опасен международен главорез с ционистки връзки, — телеграфира
Физел. — Той трябва да се държи под максимално строга охрана. За неограничен срок от време. Кое най-добре би задоволило вашия вкус към автомобилите, господин директоре, американската Линкълн
Континентал или германската Мерцедес Бенц?“
След това Физел побърза да прибави още стотина работници към екипа на пирамидата. Работата трябваше да продължи ден и нощ,
докато бъде поставена фасадата от кремък и вътрешните помещения задоволят изискванията на Принцеса Лей-Чери. Освен това Физел нареди на своя дворцов персонал да ускори приготовленията за венчавката.

230
84
Може би си мислите, че една електрическа пишеща машина не би хапала ръката, която плаща сметката за тока. Но Ремингтън SL-3, в своето неукротимо усърдие да държи на технологичната практичност,
не се отказва от опитите си да отхвърли старомодната литературна дарба. Може би си мислите, че една жена, обладана от идеята да построи цяла пирамида в последната четвърт на двадесети век, не би гневила единствения човек, способен да осъществи това. И все пак
Лей-Чери беше отказала прегръдката на А’бен и му говореше остро.
— Защо, по дяволите, съм под охрана? — интересуваше се тя. —
Защо всеки път, когато се обърна, се спъвам в онези двама дръвници?
Ентусиазмът на Лей-Чери от секса едновременно очароваше и плашеше А’бен Физел. Няколко месеца преди това той тайно беше назначил един евнух да я държи под око, за да бъде сигурен, че нейната страст не е толкова неуправляема, та да я отнесе в обятията на друг. В края на краищата, тя оставаше сама доста време и той не беше сигурен, че две обслужвания на седмица са достатъчни да охлаждат нейния състезателен двигател. Когато разбра, че Бърнард Мики Ренгл е задържан в Алжир, А’бен удвои охраната. За Лей-Чери стана ясно, че двойката бивакува пред вратата й.
— Тези хора, които наричаш тъпи говеда, имат моето доверие. Те са, за да…
— За да ме шпионират.
— Не. Не! — той силно заклати глава. — Те са, за да те пазят.
— От какво?
— От лошите хора. Можеш да бъдеш отвлечена. Хората, които твоята телевизия нарича „терористи“, правят такива неща. Ти не си запозната с нравите на Средния Изток.
Това трябваше да я успокои. Тя знаеше, че похищенията и отвличанията на самолети са доста разпространен политически подход в тази част на планетата. Но червената коса трудно се сляга отново,
след като веднъж се е изправила, и мръсното й настроение се нуждаеше от още възможности да се прояви.

231
— Достатъчно добре съм запозната с обичаите на Средния
Изток, за да знам, че мюсюлманите не ядат и не се любят в събота.
Защо непрекъснато ме посещаваш на един свещен ден? Ден, в който не смееш да се веснеш в дискотека, нали? Твоите сънародници отказват да работят на пирамидата в събота и ти се налага да наемаш гърци.
Обзалагам се, че не знаят как ти прекарваш свещения ден. Никакво месо в събота, А’бен. Нали така? Никакво месо в събота.
Клепачите се отпуснаха върху шоколадените му очи като хартиени опаковки. В левия ъгъл на устата му запулсира гузен тик.
— Може би съм прекалено дълго в Америка — меко каза той. —
Може би прекалено много бъркам Мека с мястото между твоите недра.
Лей-Чери се изсмя.
— Бедра, А’бен — тя разтвори халата си и се потупа. — Това се наричат бедра.
Очите му се наводниха. Долната му устна се сгърчи като охлюв,
който току-що е научил, че може да бъде сготвен. — Извинявай, де —
тя се зае да целува гърчовете, тиковете и сълзите. Не след дълго забравените пазачи се побутваха един друг и се хилеха на светотатствените, но все пак не несвещени звуци, които излитаха от апартамента.

232
85
— Още малко остана — каза Лей-Чери на една лъжица.
Мавританските архитекти имаха традицията да правят прозорците си подобни на ключалки и червенокосата Принцеса стоеше на един такъв прозорец, сякаш беше зачервено око, което през ключалката тайно наблюдава пирамидата, която се облича. Беше неделя, ден, който,
колкото и да е странно, е също толкова белезникав и приглушен в мюсюлманския свят, колкото и в християнския. Дневната смяна,
съставена най-вече от гръцки и югославски зидари — арабите, мъдри по въпросите на Слънцето, предпочитаха да работят нощем — беше на работа, поставяше облицовките от кремък; но Лей-Чери си беше дала почивен ден.
— Още малко остана — каза Лей-Чери. Лъжицата не можа да определи дали в гласа й нямаше следа от безпокойство.
Предната вечер Ачбен я бе любил добре и тя беше спала до късно. Тя се поразмота със сутрешния си чай, после отдели малко време за игра с лъжичката. Беше истинско пладне, когато тя застана на своя прозорец и зарея поглед над града без сенки, нисък, избелял и разхвърлян като костница, като пикник по случай пенсионирането на употребявани училищни тебешири. Под пладнешкото слънце пирамидата също блестеше бяла. Въпреки напрегнатата жега, градът изглеждаше студен. Той беше напълно чужд на нейния американски темперамент. Но пирамидата… За Лей-Чери пирамидата беше истинска по начин, по който сградите в нейното общество не бяха.
Как може едно нещо да е по-истинско от друго? Особено когато е неразгадаемо и загадъчно? Може би, когато за нещо се смята, че е абсолютно ясно, но и абсолютно ненужно, то става абсолютно автентично. То е истинско само за себе си и не зависи от външните добавки или асоциации за неговата реалност. Колкото повече емоционални стойности се придават на нещо, толкова повече неща може да върши, толкова повече последствия ражда то и съответно толкова повече илюзии създава. Илюзиите, както и много други стойности, са пресищащи и лъжливи. Но правите линии и плоските

233
повърхности сътворяват вечна реалност. Особено когато не им се придават някакви утилитаристични функции. Геометричната форма на пирамидата позволява на погледа да се плъзга покрай ъглите й. Не е нужно да я заобикаляме, за да я разберем напълно. Като видим лицето,
виждаме и гърба. Всъщност лицето е гърбът. Пирамидата е първична.
Тя е форма, а не функция. Тя е присъствие, а не резултат. За една секунда можем да я видим цялата, но ние продължаваме да я разчитаме. Тя не спира и не спира да ни изпълва. Една пирамида е неразгадаема и загадъчна не въпреки факта, че е елементарна, а
защото е елементарна. Необременена от хипнотичната истерия на механиката, от вцепеняващата тъпота на електрониката и от смъртоносното гниене на биологията, тя потъва в безвкусен разкош между времето и пространството, откъсната и от двете, без да представя нито едно от тях, и помага да се развенчае митът за прогреса.
Разбира се, Лей-Чери никога не мислеше за пирамидата от гледна точка на геометричната истина. Дори умствените процеси,
които подхранваха нейната теория, не я бяха отнесли толкова високо в озоновия слой на обясненията (академичният анализ е същинският
„открит Космос“, отстоящ на студени светлинни години от осезаемите земни радости), а тя беше прекалено млада, за да си спомня как Кони
Френсиз пееше „Наистина ли е истинско?“. Когато Лей-Чери гледаше пирамидата, своята пирамида, тя просто изпитваше шеметното усещане, сякаш е мушнала ръката си в задния джоб на съдбата.
Тя вдигна чаената лъжичка пред очите си и я нагласи по линиите на хоризонта, така че далечният монумент да изглежда поставен в нейната вдълбнатина. После се направи, че изяжда пирамидата.
— Мммм — каза тя. — Липсва сол.
Лъжицата не можа да определи дали в шепата й има безпокойство.

234
86
Имало едно време (ако използваме една фраза от приказката,
която Жулиета запечата у Лей-Чери) един разнебитен, зле поддържан стар камион-роб, ръждясал, прашен и натъпкан от предния фар до багажника с няколкото притежания и многото деца на едно семейство,
берачи на плодове от Оки, който със скрибуцане спрял от другата страна на магистралата пред една бензиностанция на кръстопът в долината Уала Уала. Едно дете на около две години, все още в пелени
— всъщност то не носело нищо друго, освен пелени — слязло от камиона, който изстрелвал от ауспуха си капки бензин с големината на гроздовете на гнева. Детето прешляпало през шосето. Макар че очевидно било малко, то се мушнало в женската тоалетна на бензиностанцията, където останало за съмнително дълго време. Може би е имало проблеми с копчетата на пелените. Междувременно човекът от Оки зад волана нетърпеливо натискал газта, а мръсните дечица отзад блъскали с юмручета по кабината. Накрая, точно когато босите крака на шляпалчето се появили от тоалетната, шофьорът пуснал съединителя и камионът препуснал. Детето с невярващ поглед проследило изчезващото превозно средство, а след това закретало след него.
— Чакайте Бебе — викало то. — Чакайте Бебе, кучи синове.
Свидетел на тази сцена станал Дюд Ренгл, бивш състезател по родео и неуспял холивудски каубой (оттук идва прякорът му,
истинското име на Дюд беше нещо от рода на Бърни Снууч), който,
достигайки средна възраст, беше станал преуспяващ производител на лук. Тъй като камионът нито спрял, нито обърнал, Дюд купил на хлапето едно Пепси и го поканил да седне в открития му Кадилак.
Хлапето се отнесло с подозрение, но блясъкът на Кадилака го привлякъл неудържимо. Дюд едновременно изпитвал жал към детето и възхищение пред неговия дух. Освен това му харесвали червените му коси и луничките, които били розови като подкожни ранички. И така,
той седнал с него, пуснал му радиото и го хранил с „Хоустес
Туинкийс“ до свечеряване. А после, убеден, че мигриращото

235
семейство няма да се завърне, Дюд го откарал, заедно с всичките му лунички и други такива, в луковата ферма „Изплачи една река за мен“.
— Здравей, Катлийн. Здравей Катлийн. Съжалявам, че закъснях,
но трудна работа е сам-самичък да занимаваш един младеж. Особено когато малкият тарикат е почти на две години. Ела да ми кажеш как съм се справил. Кажи ми как съм се справил.
Няколко години преди това Дюд Ренгл бил завъртял главата на млада преподавателка от колежа „Уитман“ и тя се отказала от Спиноза,
заради един сатир с лъскава риза, небоядисана селска къща и толкова от известния сладък лук на Уала Уала, колкото можела да изяде.
(Преди да преподава в „Уитман“ тя смятала, че насладите от Уала Уала са в тайно съдружие с Тлъстините от Минесота.) Катлийн имала хубавичко лице и светъл интелект, но каква полза от това. Колкото и да опитвала, тя не можела да забременее. Тя била запленена от това готово дете, което Дюд й натресъл. Побързала да го изкъпе, после го повила да легне в собственото й легло. Цяла нощ останала будна и го гледала. Преди да заспи, бебето малко похленчило, но утринта го заварила щастливо и без никакво желание отново да се присъединява към онези кучи синове.
Това се случило в долината Уала Уала, в източната част на щата
Вашингтон, на разстояние двеста мили и двеста прозевки от Сиатъл,
където ябълките се допирали по бузите, а небето било прекалено синьо, за да е в добър тон. На езика на местните индианци уала означавало вода. Когато проникнали през дяволските хълмове и открили плодородна долина, която пеела с гласовете на ручеи и реки,
те удвоили израза и нарекли мястото Уала Уала. „Тук вода, и то в изобилие“, „Далеч по-голямо изобилие от влага, отколкото човек би очаквал да открие из тези прашни райони“ или, казано на езика, който обичали местните бели — „Земя на много води“. Ако долината беше наистина мокра, ако там имаше канали, езера и лагуни, те може би щяха да я нарекат Уала Уала Уала. Може би дори Уала Уала Уала
Уала. А ако същите тези индианци попаднат в Пъджит Саунд по време на дъждовния сезон, ще има да уалайкат до безкрай.
Дюд Ренгл бил роден и отгледан в Уала Уала, което може би обяснява факта, че от дете той си създал досадния навик да казва всичко по два пъти. „Може ли ако обичате? Може ли ако обичате?“
„Мразя смърдящи варени домати. Мразя смърдящи варени домати.“

236
„Пиш. Пиш“. Той така и не успял да надрасне тези тавтологии и точно този негов навик да повтаря репликите бил отговорен за неуспеха му в киното. Никой режисьор не искал хайката два пъти подред да получава нареждането „Пресечете им пътя в прохода!“, пък и някак се разваляла атмосферата на напрегнатата вечер в териториите на команчите, когато героят казвал: „Доста е тихо тук нощем. Доста е тихо тук нощем.“ Да,
Ренгл, беше тихо, преди ти да се разбъбриш.
Осиновено от Ренглови, Бебето свикнало с повторенията на Дюд и вероятно това е причината по-късно той да се почувства като у дома си на Хаваите с техните лома лома и махи махи.
Израствайки в луковата ферма „Изплачи една река за мен“,
изоставеният червенокоско научил философия от Катлийн и хитростите и номерата на хайманите от Дюд. Всички в Уала Уала му викали Бебето, защото той нямал друго име, докато не станал на петнайсет, по което време бил изпратен в скъпо швейцарско училище,
защото Катлийн не искала той да се превърне в най-обикновен селяндур от Уала Уала, а Дюд бил разтревожен от количеството и качеството на покварата, която той получавал в общественото училище. Вечерта преди заминаването му за Женева Дюд и Катлийн споделили с него една кварта омайна ракия и го кръстили Бърнард
Мики.
На следващия ден, заради махмурлука, тримата пристигнали на летище Спокейн със закъснение и на Бърнард Мики му се наложило да тича, за да хване полета. Като се втурнал към вратата за качване на самолета, той изкрещял: Чакайте Бебето! Чакайте Бебето, кучи синове!
Погледнал през рамо към своите осиновители, изсмял се диво и им пратил въздушна целувка.
Те също се засмял и й пратили въздушни целувки.
— Духай си носа редовно миличък — изчуруликала Катлийн.
А Дюд се провикнал:
— Нека се гордеем с теб, чуваш ли. Нека се гордеем с теб, чуваш ли.
Е, макар и да бил отгледан сред повторения, не смятате ли, че такова свежо момче като Бърнард Мики Ренгл не би чакал втора покана да спре от страна на алжирски затворнически надзирател с автомат в ръце. Не смятате ли?

237
87
В продължение на месец Лей-Чери беше в неведение за разстрела. След което разбра от Кралица Тили.
По препоръка на Жулиета родината на Макс му отпусна прилична сума, за да може да се оттегли с достойнство, независим от американското правителство. Макс моментално раздели средствата,
като даде половината на Тили, а своята половина отнесе в Рино, където смяташе да комарджийства, докато му се пръсне клапата. Той се регистрира в скромен хотел и всяка сутрин ходеше в казината, където извършваше самоубийство с помощта на колелото на щастието. Два пъти седмично той се обаждаше на Тили и всеки път я уверяваше, че печели пари и се радва на добро здраве. „Далеч от къпините се чувствам по-добре“ — казваше той. Кралицата подозираше, че той я лъготи, за да не я безпокои, затова реши да се отбие през Рино на път за сватбата на Лей-Чери в Средния Изток.
За своя изненада тя откри, че съпругът й е хитът на града. Той беше най-големият късметлия на сезона и всички — от управителите на казината, до известните певци и шофьорите на таксита — винаги поздравяваха Макс. Той нямал големи изисквания, но давал големи бакшиши. Правел вноски за местните благотворителни мероприятия.
Черпел портиерите и пращал на сервитьорките в кафенетата цветя,
каквито другите големи късметлии пращали на танцьорките. Що се отнася до сърцето му, то пригласяло с тракане, макар че лекарите предупреждавали, че може да дерайлира всеки момент. „Само се моля да се случи на масата за рулетка — каза Макс, докато сипваше в чая си трета бучка захар с големината на подводна мина. — Ще сложа всичко,
до последния цент, на тринайсет червено и, спечеля или загубя, ще си отида като монарх.“
Докато седеше във фоайето на хотела и чакаше Макс да слезе за закуска (той беше комарджийствал до три сутринта), тя забеляза статията. Беше взела един брой на някакъв ъндърграунд вестник,
филаделфийския „Драмър“, забравен на един фотьойл от двама брадати мъже с раници. Тили възнамеряваше да просне вестника на

238
пода в своята стая, за да може нейното чихуахуа да върши своята малка работа върху него и да не подмокря килима. Докато прибираше броя на
„Драмър“ в чантата си, погледът й се спря върху една статия по повод на някакъв инцидент в Алжир. Според извънредното съобщение,
алжирски пазачи бяха застреляли с автомати американския гражданин
Бърнард Мики Ренгл, трийсет и шест годишен, който под името
Кълвача бил водач на известна банда противници на войната,
хвърлящи бомби в края на шейсетте и началото на седемдесетте години. Според статията, Алжир прикриваше инцидента, но както се оказваше, в Казба беше обществена тайна, че Ренгл, малко преди това арестуван за паспортни нарушения, е бил убит при опит за бягство.
— О-о, спагети-о — промълви Кралица Тили. Последвалата забележка от нейна страна не се чу, заради скимтенето на нейното кученце, което се изхлузи от скута й.

239
88
— Честно да ти кажа, Тили, малко ми е тъжно за Ренгл.
Кралят заля вафлата си с кленов сироп. Сиропът запълни вдлъбнатините на вафлата така, както страстта запълва гънките на мозъка.
— Презирам това, което той представляваше, но не мога да не се възхищавам от факта, че той представляваше нещо, че не се двоумеше сам да посегне към мръвката, вместо да чака някой по-висшестоящ да му подхвърли кокал. Той беше по-добра компания от онези защитници на околната среда със сериозни намерения, които Лей-Чери непрекъснато мъкнеше в къщи. Само дето искаше да засади къпини по покривите в Сиатъл. Господи! Каква варварщина!
Сърдечната клапа на Макс издаде звук, сякаш изкъркориха червата на някой робот.
— В статията пише… подай ми маслото… че съществуват подозрения, че Ренгл е помогнал в отвличането на един самолет към
Куба през седемдесет и първа. Но той не беше марксист. Той го направи заради принципната си омраза към управлението. Какво кара един такъв интелигентен, смел мъж до такава степен да не зачита закона? В хазартните игри човек играе по правилата. Правилата придават на покера форма, смисъл, напрежение, живот. Без правила покерът би бил безсмислен и скучен. А тези, които заобикалят правилата, не се допускат до игра. Едно време са ги разстрелвали.
Предполагам, че точно това се е случило с нашия господин Ренгл. Още сироп.
— Ф сдрафето също има прафила — каза Тили. — Унд ти си пърфия, когато тряпфа да се нарусават. Не! Не още сироп, престъпно- законник.
— Когато не се вслушвам в съветите на доктора, Тили, това не засяга никого другиго, освен мен. Ако престъпвам правилата в покера,
всеки на масата ще почувства последствията. Точно това направи
Ренгл и точно затова е мъртъв. Сигурно и аз скоро ще бъда мъртъв, но

240
аз съм с четиридесет години по-възрастен от него и смъртта за мен не е наказание, а награда.
Една усмивка, сякаш поради умората на метала, разчупи фюзелажа на Макс, подобен на лице на самолет DC-10.
— Е, ако го срещна в следващия живот, ще му ударим забавен разговор. Той беше…
— Фсичко тофа не е фъпроса — каза Тили, докато избърсваше сиропа от три от четирите си бузи. — Фъпроса е це той е упит и аз гофорих сас Лей-Чери по дер телефон преди дфе нощи унд тя не знае нисто за това. Да й каза или не?
— Разбира се, че трябва да й кажеш. Тя има правото да знае.
Няма защо да крием неговата смърт. Тя вече не е влюбена в него.
Последва пауза, в която Макс премисли своето твърдение.
— Но, ъ, Тили — най-сетне каза той. — На твое място бих изчакал да й кажа след сватбата. Нали?
— Ако така смятас.
Тили увиваше парчета бекон в една салфетка, за да ги отнесе на своето кученце.
— Прочете ли това? Твърди се, че Ренгл е кацнал в Хавана през декември. За негова изненада открил, че откакто станали комунисти,
кубинците вече не празнували Коледа. Така че, когато срещнал Фидел
Кастро, Ренгл го нарекъл бунтар без Клаус. Ха-ха. Страшен шегаджия,
а?
Тили нещо не схвана.

241
89
Вероятно е имало един момент, един-единствен очертан момент с формата на круша, трептящ, в ореол от радий, когато Бетховен е написал последната нота на своята Пета Симфония, когато Шекспир избрал думата („SHOOT“), с която да завърши „Хамлет“, когато
Леонардо положил онова мацване с четката, което хвърлило Мона
Лиза с експрес в „Лувър“-а. Такъв един момент се появи, поне в представите на Лей-Чери, когато последната плоча от облицовката беше зациментирана на върха на съвременната пирамида.
Едновременно потисната и въодушевена (както вероятно са се чувствували и Бетховен, Шекспир и Леонардо), тя успя да каже само:
„Това е!“.
Разбира се, същинската й задача тепърва започваше. Според
Манли П. Хол „цялата мъдрост, която древните хора притежавали,
сякаш била кондензирана в структурата на Великата Пирамида и този
(sic), който разреши тяхната загадка, трябва да е също толкова мъдър,
колкото този (sic), който я е замислил.“
Целта на Лей-Чери не беше точно да разреши загадката на
Великата Пирамида, тя по-скоро се стремеше да разбере необичайните свойства на пирамидите като цяло и тяхното участие в подобряването на човешката раса и тя ясно съзнаваше, че на нея и нейната група от учени ще са им нужни умения отвъд обичайното. Тя също така съзнаваше, че товари това начинание с ужасното си невежество. Тя тайничко разчиташе на Червените Бради някак да се намесят…
Както и да е, пирамидата беше готова. И беше величествена.
Впечатляваща. Страховита. Нейна. Е, почти нейна. А’бен беше обещал да й я даде като сватбен подарък с уговорката, че тя безплатно ще предостави външните помещения на неговото правителство. Така че след два дни тя щеше да бъде нейна лична играчка, най-голямата, най- скъпата, най-тежката, най-перфектната играчка на Земята. И все пак,
колкото и да се стараеше, тя не можеше да я почувства като изключително лична собственост: макар и да беше титаничното яйце на нейните мечти, тя така и не можеше да се усети близка с нея.

242
Деканът по Неодушевените предмети в колежа Извън Закона би приписал дистанцирането на пирамидата, сравнено с близостта на пакет „Кемъл“, към сравнителната таблица. Предмети по-малки от човешкото тяло, казва деканът, притежават качеството интимност.
Предмети по-големи от човешкото тяло, притежават качеството общественост. Колкото по-голям е един предмет, толкова по-малко лично и повече обществено става неговото излъчване. Бихме могли да запитаме декана за Луната, при условие че успеем да извадим носа му от бутилката текила или от гащичките на гаджето му. Луната е къде- къде по-голяма и от най-голямата пирамида и се наблюдава от далеч повече хора в един и същи момент. Луната е възможно най- обществена. И все пак Луната почти винаги успява да внуши чувство на интимност. Логично бихме могли да приемем, че след като две от основните характеристики на Луната — светлината и гравитационната сила — ни засягат директно, лично, то в тях се крие изворът на нейната интимна природа. За съжаление в колежа Извън Закона логиката не се чувства у дома си. Деканът ще изсумти, ще дръпне от евтината си пура и ще заяви, че Луната е толкова интимна, колкото и обществена заради нейните петна. Тъй като се състои от много, малки по размер орнаменти, чувството за интимност се проявява в детайлите на повърхността. Повърхностната непредсказуемост ражда вътрешни взаимоотношения, а вътрешните взаимоотношения разбиват външния характер, публичността. Пирамидата на Физел (както щеше да бъде известна завинаги), със своята чисто бяла фасада, беше празна,
огромната й притегателна сила се криеше в нейната постоянна, позната материалност, защото й липсваше нещо подобно на онези загадъчни,
чувствени петънца, които притеглят Луната към интимността.
Така си е, декане, ами защо не отидеш да изиграеш един билярд или нещо такова. Не ни търси, ние ще те потърсим. Ремингтън SL-3 е нетърпелива, а какво да кажем за хилядите хора — поканени величия,
представители на средствата за масова информация и любопитна публика — които се изсипват за откриването на пирамидата и най- грандиозната сватба на десетилетието — на главите ни са струпани прекалено много неща.
Лей-Чери е напуснала строителната площадка на пирамидата и се вози в лимузина към своя апартамент, където ще очаква двамина от

243
гостите на сватбата, които тя с радост ще види: Кралица Тили и
Кралица Жулиета.

244
90
Като по чудо пирамидата беше построена за малко по-малко от две години. Мама му стара, толкова време отне и на обединените работнически сили да положат ново покритие боя върху моста Голдън
Гейт. Сякаш също толкова време отне на лимузината на Лей-Чери да се върне в нейния апартамент. Обичайната навалица от амбулантни търговци, камилари, укротители на змии, свирачи с маймуни, момчета и момичета проститутки, просяци, танцьори, купувачи, религиозни фанатици и войници се беше утроила. Около всеки чужденец-неверник имаше скупчени по пет-шест души, а градът не беше виждал толкова чужденци-неверници още от времето на Кръстоносните походи. А’бен
Физел им беше обещал чужденци-неверници и такива наистина бяха пристигнали с камери, пари в излишък и какво ли не. Улиците бяха празнични, потокът от автомобили се движеше като мухи през ръкав.
Беше неделя и за пръв път денят не беше безцветен. Тоест, не напълно безцветен. И най-трескавата, шумна неделя винаги ще изглежда унила в сравнение с най-тихата събота. Ако си решил в някоя неделя да боядисаш града в червено, очаквай да излезе розово. Както и да е. Беше неделя и нещата горе-долу кретаха. Големият ден беше вторник. В градината на Физеловия дворец, на зазоряване, Лей-Чери и
А’бен щяха да се оженят. Церемонията щеше да бъде малка и в тесен кръг. Щеше да последва един също толкова малък и в тесен кръг прием в най-вътрешното помещение на пирамидата. Скрита от заклеймяващите очи на въздържателните мюсюлмани, новобрачната двойка щеше да може да накваси новобрачните си гърла. В девет, след като шампанското бъде изпито, както си му е редът, сватбарите щяха да излязат, за да поведат официалната церемония по кръщаването на пирамидата. Щеше да последва целодневен прием през главния вход, в който щяха да участват шейхове, султани, шахове, емири, везири,
велможи и високопоставени могъщи владетели, пред които всякакви конвенции на Шрайнър щяха да изглеждат смешни. Под ръка щяха да бъдат и много европейски бедняци, които щяха да празнуват безалкохолно до здрач, когато личният Боинг 747 на Ихай Физел щеше

245
да пренесе младоженците в Париж за меден месец. Това щеше да стане във вторник. Понеделника Лей-Чери щеше да прекара с Тили и
Жулиета. При условие че успееше да стигне до апартамента си.

246
91
Каквато беше наивна, Тили все още смяташе, че Джими Крикет пее песни, като търка задните си крака един в друг. Тя беше убедена, че кокаинът е някакво лекарство против главоболие, макар да й се виждаше малко странно, че пристига опакован в пластмасова жаба.
Пък и нито Жулиета, нито Лей-Чери изглеждаха толкова болни, та да трябва на всеки половин час да подлагат носовете си на лечение.
— Засто просто не фи напрафя малко цай от лайкуцка?
Нейната дъщеря и нейната бивша слугиня се спогледаха и се изкикотиха.
издекламираха те едновременно. Само че Лей-Чери го каза на английски.
Така течеше понеделникът. Трите жени останаха в апартамента цял ден и бяха прекъснати само веднъж от шивачите, които дойдоха за последна проба на роклята на Лей-Чери. По-възрастните жени поплакаха, когато я видяха в сватбени одежди, но Жулиета бързо грейна отново. Пластмасовата й жаба беше пълна до хрилете с най- чистия сняг, пресят в боливийската джунгла от много зими насам и те с
Принцесата се забавляваха. Кралица Тили също си прекарваше добре по свой начин. Тя се фукаше с каишката от скъпоценни камъни, която нейното чихуахуа щеше да носи на церемонията и неколкократно я сваляше от врата на малкото помиярче.
— Смарактите, те толкофа си отифат мит негофите оци, не мислите ли?
Кралиците, както и Принцесата, бяха поканени на много сладки соарета, но предпочетоха да прекарат в това време заедно. Кой знае

Изтегляне 3.21 Mb.

Сподели с приятели: