Бърни Кълвача — Нещо като любовна история

247
кога отново щяха да се срещнат?
Тили беше решила да се премести в Рино, за да бъде до Макс,
когато той направи последното си залагане. В Рино нямаше и една нота сериозна музика. На Тили щеше да й се наложи да се примири с хор от игрални автомати, пеещи лимони, черешки, мечти за сребърни долари и вечни разочарования за двайсет и пет цента. Джакпот и сърдечна клапа, партньори в арията умират в прегръдките си, край на четвърто действие, Гранд Опера, Рино.
Бунтовниците бяха определили ролята на Жулиета в държавните дела да бъде като тази на повечето съвременни монарси — може би нещо повече от представително лице, но определено не инициатор на политическото действие. Но възрастната жена се беше наложила като най-властната фигура в управлението. Когато Жулиета обяви с декрет,
че на нейна територия няма да има атомни електроцентрали,
министрите бяха принудени да прекратят поръчките си за реактори
„Нашите ресурси ще бъдат Слънцето, вятърът, реките и Луната“, обяви тя. „Луната?“ — попитаха те. „От Луната не може да се черпи енергия.“ „Грешите“ — каза Жулиета. Сега тя трябваше да се върне у дома и да им покаже защо не са прави. Благодарение на нейната програма за лунна чувствителност (отчасти основаваща се върху опита на Лей-Чери от таванчето) жените в страната вече менструираха едновременно и всички бебета се раждаха при пълнолуние. „Малко по- трудничко ще бъде“ — каза тя — „да научим мъжете да виждат в тъмното.“
А Лей-Чери трябваше да се погрижи за някои неща, засягащи една пирамида. И жениха, който я беше платил.
И така трите жени прекараха този последен ден заедно. Те бяха топли и близки, Тили току забравяше и нареждаше на Жулиета да върши някаква слугинска работа и тогава Лей-Чери напомняше на майка си кой всъщност беше управляващият монарх сред тях, след което те хубаво се посмиваха. Смехът идваше лесно. Главите на
Жулиета и Лей-Чери звъняха като звънеца на вратата на евтин публичен дом, а Тили беше щастлива, че Принцесата се омъжва за човек, който може да си позволи сватбен подарък за триста милиона долара, макар че навикът на баща му да сърба овчи очи от върха на ятаган събуждаше у нея лоши предчувствия, отнасящи се до наследствеността.

248
След ранна вечеря те с нежелание се разделиха. Сватбата беше на зазоряване, а зазоряването имаше отвратителния навик да се появява преди закуска. Лей-Чери изпрати Тили и Жулиета по стълбите до лимузината, която щеше да ги откара до техния хотел. Преди да вмъкне своето туловище в колата, Тили предаде на Лей-Чери един плик. Той трябваше да съдържа писмо от Крал Макс, което обяснява защо не е дошъл на сватбата и изразява неговата любов към дъщеря му.
Уви, Тили обърка посланията. По погрешка тя даде на Лей-Чери плик,
съдържащ печатни материали за смъртта на Кълвача (други вестници бяха откраднали и раздули оригиналната статия на „Драмър“).
Когато се върна горе, Принцесата дълго въртя между пръстите си ножа за отваряне на писма. Той беше изработен от слонова кост.
Дръжката му беше изсечена във формата на животно. Лей-Чери не можеше да определи точно какво животно. Не беше жаба. Не беше катерица, която тича, тича, тича в центъра на Земята. Вероятно беше някакво арабско животно. Лей-Чери направи с ножа за отваряне на писма това, за което беше замислен. Шрът, шът, шрът, шът. Като избутваше пред себе си мъничка къдрица от хартия, ножът за отваряне на писма направи своя неравен прорез. Лей-Чери бръкна и извади печатния тумор.

249
92
— Не знам защо продължавам — каза Принцесата. — Явно Нина
Яблонски беше права като ме наричаше ревла.
Тя издуха носа си. Понякога жена, която си духа носа, може да звучи меко и трогателно като надуваемо конче, което издиша, пробито от морска мида.
— Глупавият червенокос копелдак не разбираше от любов толкова, колкото си мислех. Той дори не е разбирал от това как да бъдеш извън закона толкова, колкото си мислех. Довършен от някакъв тъп алжирски надзирател. Божичко! Но той беше истинско човешко същество. За Бога, Бърнард Мики Ренгл беше истински.
Как един човек може да бъде по-истински от другите? Ами, има хора, които се крият, а други — които търсят. Може би тези, които се крият — бягат от срещи, отбягват изненади, бранят своята собственост,
пренебрегват фантазиите си, сдържат чувствата си, отбягват приключението с дъх на контрабанда — може би тези хора, хора, които не разговарят с дървеняци или ако са дървеняци, не разговарят с интелектуалци, хора, които се боят да не си изкалят обувките и да не си намокрят носовете, боят се да ядат това, за което копнеят, боят се да пият мексиканска вода, боят се да залагат рисковано, боят се да пътуват на стоп, да прекосяват неправилно улицата, да посещават евтини кабарета, да мечтаят, да се целуват, да левитират, мръднат,
тропнат, скокнат или да лаят срещу Луната — може би тези хора са просто неистински и може би онзи тъп хуманист, който твърди обратното, трябва да види езика си как се пържи върху горещите котлони в Ада на Лъжците. Някои се крият, а други търсят, и търсенето, когато е безсмислено, невротично, отчаяно или малодушно,
може да бъде един вид криене. Но има такива, които искат да знаят, не се страхуват да търсят и няма да подвият опашка, когато намерят — а дори и никога да не намерят, те пак ще са си прекарали добре, защото нищо, нито страшната истина, нито нейното отсъствие, няма да им отнеме и една честна глътка от сладкия земен газ.

250
— Може и да е бил побъркано копеле, но беше истинско
побъркано копеле — каза Лей-Чери — и аз го обичах по-силно от всякога преди това… а и завинаги.
Тук тя отново се разплака.
Часовникът си играеше с полунощния час, а полунощният час си играеше с главата й, когато тя се намери в пирамидата. Нямаше разумна причина да бъде при пирамидата, освен че не можеше да заспи, не искаше да безпокои Жулиета или майка си и от прозореца си беше видяла шофьора на лимузината, който дремеше зад волана на алеята отпред. Тя искаше да каже: „Закарай ме в Алжир на гроба на
Бърнард.“ Или: „Закарай ме на стадиона Хъски, време е за упражненията с момичетата от групата.“ Или: „Закарай ме на Хавай при Му и Луната.“ Но тя бе казала: „Към пирамидата“ и отчаяно се надяваше там да намери утеха.
В ясната пустинна нощ звездите бяха диви като пуканки. Луната като че ли вече беше залязла, но пирамидата бе осветена като на изложение. Тридесет-четиридесет работници все още работеха,
нанасяха завършващи детайли, приготвяха временната дървена платформа за сутрешните церемонии. За щастие входът беше широко отворен — тя си бе забравила ключа. Тя тръгна по дългия коридор към централното помещение.
Към централното помещение бяха прикрепени една напълно съоръжена физическа лаборатория и няколко приятни кабинета,
включително и един лично неин. Но централното помещение беше оставено голо. Цялото беше от обикновен камък. То бе мястото, където ставаше вълшебството, и в стремежа си да го направи колкото е възможно по-близко до това във Великата Пирамида, Лей-Чери не беше позволила там да се прекара дори електричество. Върху гранитните стени бяха прикрепени няколко бензинови лампи и това беше всичко. Лампите бяха антики — може би бяха осветявали пижамените купони на Клеопатра — и Лей-Чери бърникаше в продължение на пет минути, докато запали една от тях. Когато лампата най-накрая блесна, тя изпищя… нейният пламък разкри една фигура,
която се спотайваше в помещението. Тя не беше сама.

251
93
В началото си помисли, че е някакъв работник. После светлината от лампата падна върху неговата яркочервена брада. Тя отново изпищя.
Гръбнакът й трепна като жичките на тостер, но не защото й се хапваше ръжен хляб. Света Майко на Господ-Сюрпризатора! Това беше един от
тях!
Какво бихте казали на аргонски пътешественик в пирамида в полунощ? Искаш ли един „Кемъл“, моряко?
Лей-Чери не казваше нищо. Тя беше загубила способността си да говори. Тя просто си стоеше, тостерът беше включен, опитваше се да реши дали да припадне или не, докато накрая Червената Брада разбра,
че ако щеше да има някакъв разговор, то той трябваше пръв да търкулне топката, затова отвори уста, пълна с развалени зъби и каза:
— Здравей, стръв за дракони.
Тя припадна.

252
94
Събуди се с глава, облегната на една бомба. Той й беше направил възглавница от своето яке и не се беше постарал да извади от него динамита.
— Ти си мъртъв.
— Не съвсем.
— Не съвсем?
— Можеш да разчиташ на това.
Тя премигваше бързо и преглъщаше трудно.
— Ами тогава… грешка?
— Разбира се.
— Било е един от твоите хитри номера?
— Тц. Беше въпрос на късмет. Добър късмет за мен. И лош късмет за Бердфийдър.
— Кой? Бърнард не съм те виждала от две години и половина.
Първо си мъртъв, после не си. За кого говориш? За какво говориш?
— Едно приятелче на име Пърди Бърдфийдър направи за мен нещо, което мислех, че е услуга. Очевидно сгреших, но това е друга история. Пърди Портфейла смяташе да се оттегли на френската
Ривиера. Беше чул, че възможностите за работа там са добри. Аз му уредих среща с един барман на площад „Пайъниър“ — приятел, който се грижеше за личните ми документи. Сред четиринайсет различни паспорта Пърди избра този, в който беше моят официален псевдоним…
— Твоят официален псевдоним?
— Да. Така нареченият Бърнард М. Ренгл. Истинското ми име е
Бебето. Не се смей. Чувствителен съм. Както и да е, на Бърдфийдър не му провървяло на Ривиерата. Той офейкал към Северна Африка, все така използвайки моя паспорт. И там много не му провървяло. Сигурно е много гадно да умреш в Алжир, макар че, предполагам, е за предпочитане пред Такома.
— Бърнард, какво правиш тук?

253
— В момента точно се чудя дали си доволна, или не си, че съм немъртъв.
Лей-Чери замаяна се изправи на крака. Тя практически беше висока колкото Бърнард и дълго го гледаше в очите.
— Веднъж на Хавай, преди дори да те познавам, помислих, че си арестуван, и по някаква причина в паника се втурнах към твоята лодка.
Тази вечер помислих, че си мъртъв. И нямаше лодка, към която да се затичам.
Тя възнамеряваше да продължи, но ревлата в нея подаде солената си глава. Бърнард я прегърна. Тя го прегърна и те стояха така в продължение на… е, кой знае колко дълго време. Достатъчно, за да могат двамата евнуси, които бяха проследили Лей-Чери до пирамидата, да решат, че заради това, което става, си струва да се прекъсне ергенското парти на А’бен Физел.
— Какво правиш тук, Бърнард?
— Нещо сантиментално и драматично. Имам такива склонности.
— Дошъл си да ме спасиш, така ли? Да откачиш стръвта за дракони от кукичката?
— Дойдох да правя бум-бум.
— Господи! Трябваше да се досетя. Тук? Защо точно Тук?
Тя излезе от прегръдката му.
— За да нащърбя тази купчина камъни ще ми е нужна ядрена бомба. Отбих се тук, за да хапна нещо сладичко — той посочи многоетажната сватбена торта, която стоеше на една маса в далечния край на помещението — докато чакам да се разчисти хоризонта, за да мога да се кача на върха. Него щях да взривя.
— Защо, за Бога?
— Сватбен подарък. Няма друго нещо, което можех да ти дам и от което Физел да не притежава шест броя. Бум-бум. Щеше ли да познаеш, че съм аз?
— Естествено. Имаш дарбата да взривяваш не това, което трябва.
— Ох. Това беше болезнено. Но виж, пирамидата върху доларовата банкнота е с вдигнат връх. Това е традиция. Или неизбежна поличба. В такъв случай, какво искаш да кажеш с „не това, което трябва“?
— Освен че е невероятно красива, тази купчина камъни, както ти я наричаш, е най-важният строеж, издиган на тази планета от хиляди

254
години. Поне ти трябва да разбираш това.
— От къде на къде?
— Ти беше сам с пакета „Кемъл“. Не разбра ли посланието?
— Кое послание? Бях посъветван да не търся премии или купони и че пушенето е опасно за моето здраве.
— Имам предвид едно друго послание.
— Което е…?
— Ако не знаеш — а аз не съм убедена, че не знаеш — сега нямам време да ти разказвам.
— Така е. Наближава нула часът. Лей-Чери, не мога да повярвам,
че се омъжваш за човек с черна коса.
— Косата няма нищо общо с това. Но докато сме на темата, не ми харесва брадата ти. С нея приличаш на Джак Изкормвача.
— Джак никога не си е пускал брада. Да не би да си враждебно настроена, защото щях да махна върха на твоята пирамида?
— Затова. И твоята бележка.
— А-а, бележката. Признавам, че тази бележка беше празни приказки без действие. Звучеше далеч по-остро, отколкото възнамерявах. Раздразни ме цялата тази публичност, намирисваше на стария синдром „Спасете света“, но не исках да звучи студено…
— Лаене срещу Луната?
— Че какво му е на това?
— Това ли беше за теб нашата любов?
— Това е всяка любов. Любовта не е клавесинен концерт в аристократическа стая за рисуване. И тя със сигурност не е социална осигуровка, ирландската лотария или дискотека на ролкови кънки.
Любовта е лична и примитивна, освен това е малко плашлива и застрашителна. Сещам се за картата „Луна“ в тестето карти „Тарот“:
някакво странно огромно раковидно с блестяща черупка и тракащи щипки се измъква от някаква вода, а в същото време диви кучета лаят към изцъклената Луна. Някъде под сърцата и цветята любовта е също толкова умопомрачителна. Опитите да се разруши, да се изпипа, да се преоблекат раците като гълъби и да се накарат да пеят сопрано винаги завършват с малко кръв. Всичко се превръща в пародия. Има много хубави звуци, описващи „харесвам“, но „обичам“ е по-близо до лаенето. И все пак съжалявам за бележката. Написах ти друга, по-мека,
но докато намеря куриер, ти вече беше напуснала Сиатъл в галоп,

255
върху първата камила на султана. Може би нямах право да те виня…
но имах право да страдам.
Лей-Чери се върна в прегръдката му. Той беше седял с разтворени ръце като мечка във витрината на магазин за препарирани животни. Те отново дълго се притискаха, здраво се държаха един за друг, а не знаеха точно защо. Точно в тази позиция през рамото на
Бърнард тя видя А’бен Физел на входа на помещението. Усети как в нея трепнаха някои основни нервни връзки, но преди да успее да възпроизведе реакция в който и да било от своите мускули, Физел тръшна вратата. Тя задържа дъха си и се напрегна да чуе дали ключът ще се завърти в бравата.
Завъртя се.

256
96
— Поне няма веднага да умрем от глад и жажда — каза Бърнард.
Той беше отворил бутилка шампанско и се насочваше към сватбената торта.
— Недей — изстреля Принцесата. Тя дръпна ръката му от средното парче.
— Извинявай. Предположих, че приемът е отменен.
Той махна шампанското.
— Разбира се, че е отменен. Разбира се. Глупаво беше от моя страна. Давай, изяж колкото можеш от тортата. Ето.
Тя откъсна една буца, от която покапа глазура и я поднесе към
Бърнард. Белтъкът, който се процеждаше между пръстите й, му припомни как едно време в планината бандата на Кълвача беше играла на снежни топки, само и само да си раздвижат кръвта.
— Ами, благодаря, мен ме боли зъб. Но не се безпокой. Ще ми го извадят сутринта.
— Шампанско?
Преди да му предложи, Лей-Чери удари една глътка от бутилката. По назалните й отвори се спуснаха толкова много мехурчета, че тя едва дишаше. Почувства се, сякаш беше вечерната телевизия в събота и в носа й имаше оркестър.
— Шампанското било открито от един католически монах —
каза Бърнард. — Гаврътнал мъничко и изскочил от килията си с викове: „Аз пия звездички! Аз пия звездички!“ Текилата била измислена от група мрачни индианци. За човешката саможертва и пирамидите. Някъде между шампанското и текилата се намира тайната история на Мексико така, както някъде между говеждия вагон и
„Хоустес Туинкийс“ е тайната история на Америка. А, не си ли в настроение за епиграми?
— Бърнард, загазихме ли?
— Ти ще кажеш. Аз не съм запознат с обичаите на господина. За колко време му минава ядът?

257
— Скоро ще трябва да ни пусне. Ще трябва да го направи. Майка ми е в града. Жулиета също. Пресата е из целия дворец. Ще трябва да ни пусне преди зазоряване.
— В такъв случай, скъпа моя, още шампанско. Между другото,
тортата е вкусна. Чувствам се празнично. Колко неуместно настроение.
Лей-Чери успя да възпроизведе кратък смях.
— И аз самата се чувствам странно окрилена. Идиотско е.
Всичко, за което бях мечтала и работила, на което бях разчитала, се разбива на парчета, а аз съм щастлива. Освен това замръзвам.
Тя беше облечена с дънки и зелена памучна блузка без ръкави.
Бърнард я загърна със своето черно рипсено яке. Пръчките динамит се блъскаха в гърдите й. Тя продължаваше да трепери, затова той издърпа изпод тортата везаната покривка и двамата се сгушиха под нея като двойка под чаршаф на игрите между Харвард и Принстън.
— В централното помещение на Великата Пирамида постоянната температура е осемнайсет градуса — каза тя. — Исках да постигна същите условия тук. Осемнайсет градуса е доста далеч от
Мауи.
— След като имаме да убиваме толкова време, защо не ми разкажеш за тази пирамида? Защо е толкова важна и какво е трябвало да разбера за нея от моите цигари?
— Малко е късничко, глупчо — каза тя. Но тъй като шампанското беше толкова звездно, а тортата толкова снежна, и тъй като беше невъзможно да различиш Харвард от Принстън на светлината на клеопатриния фенер, тя започна да му разказва. Цялата история.
Междувременно из разбития й апартамент щъкаха полицаи, а
А’бен Физел усърдно разпространяваше слуха, че неговата бъдеща булка е била отвлечена от ционистки терористи.

258
97
Ако кажем отвлечена от френско шампанско, ще сме по-близо до истината. Шампанското ги беше хванало и двамата, а още нямаше ни следа от бележка за откупа.
— Пишкам звездички! — квичеше Принцесата.
От джоба на ризата си Бърнард извади пакет „Кемъл“. Той започна да имитира с него движенията на НЛО, като издаваше бипкави звуци от трети вид.
Лей-Чери се върна.
— Имам звездички по обувките — оплака се тя.
Бърнард я боцна с пакета.
— Това ли е твоят отговор на теорията ми?
— Спомняш ли си двойката от Аргон? Натъкнах се на тях миналия месец на селския пазар на булевард „Холивуд“. Нина
Яблонски написа филмов сценарий, основан на моя живот, и го пробутваше на Джейн Фонда и Илейн Латурел. „Млад бомбаджия прави страшен купон“. Отидох в Лос Анджелис да спра това и там ги срещнах. Купуваха си пиня колада. Дали това не поставя под съмнение твоята теория?
— Незначителна пречка. Какво ще кажеш за това, което видяхме от „Хай Джинкс“? Това не беше пиня колада.
— Видяхме, каквото видяхме. В хавайското небе и на селския пазар. Тревожиш ме, когато говориш за НЛО, защото подозирам, че търсиш спасение от тях. Това, което ми харесва в летящите чинии, е, че не можем със сигурност да знаем дали ще ни спасят или ще ни удавят.
Или нито едно от двете. Или и двете. Те изглежда действат с чувство за хумор. Обичам да си ги представям като космически хора извън закона. Обичам да си представям, че могат да излитат от селския пазар също толкова лесно, колкото от Халеакала или Аргон. Мама му, това е вкусно.
— Отворил си още една бутилка? Бърнард!
— Йъм!
— Ами, тогава… какво ще кажеш за пакета „Кемъл“

259
— Какво ще кажеш за машината за разфасоване на месо
„Адолф“? Тя също е открита врата към приключенията, ако знаеш как да погледнеш през нея.
— Да… ще трябва да зарежа това. Да! Това е!
Тя плесна с ръце.
— Ти си намерила ключа към мъдростта в пакета „Кемъл“. Той положително е един от най-необикновените сред нашите свещени предмети. Но има и много други. Лично аз намирам, че кухненският кибрит е много богат на символика, а гелът за коса „Динити-Ду“ е открита покана да участваш в късносанскритските проявления на божественото. Но в „Кемъл“ има нещо друго и то е неговата прямота.
Искам да кажа, че то си е написано. ИЗБОР. Ако човек търси едничка истина, според която да живее, ето я. ИЗБОР. Да се откажем безучастно да приемаме това, което ни дават обществото или природата, а сами да избираме. ИЗБОР. Това е разликата между правотата и смисъла, между един живот, истински изживян, и някаква мижава сянка върху стената на офиса.
Тя импулсивно го целуна.
— Знаех си, че ще ме разбереш. Момче, къде си бил през целия ми живот?
Бърнард й подаде бутилката. Той започна да пее:
— Бърнард, нещо не ми се пее.
— Пее ти се.

Изтегляне 3.21 Mb.

Сподели с приятели: