Бърни Кълвача — Нещо като любовна история

260
Странно, реките винаги събуждат в нас балади. Не като ония глупости в „Е. Е. Къмингс“.
— Бърнард, искам да кажа още нещо.
— Давай.
— Ти явно искаш да кажеш, че идеите, които развих на таванчето, са присъщи на пакета „Кемъл“, че техният произход не е непременно аргонски.
— Може би пакетът „Кемъл“ е Аргон. В къщата на баща ми има много мансарди. Чаткаш ли? Аз съм човек извън закона, а не философ,
но поне едно знам: във всичко има смисъл, всички неща са свързани и доброто шампанско си струва.
Бърнард отново започна да пее. Лей-Чери плахо се присъедини към него. Между два стиха те отвориха още една бутилка.
Изхвърчането на тапата проехтя из огромното каменно помещение.
Сред трите милиарда хора на Земята само Бърнард и Лей-Чери чуха изхвърчането на тапата и ехото от него. Само Бърнард и Лей-Чери се унесоха под покривката.
Реката се простира студена и зелена.
Едно по едно листата падат.
А реката се простира студена и зелена.

261
98
Докато спяха, лампата догоря. Събудиха се в такава гъста тъмнина, която би събудила страха от смъртта и у най-черния катран.
Бърнард драсна клечка, а Лей-Чери се вкопчи в ръката му.
— И ти ли си мислиш това, което аз си мисля? — попита тя.
— Едва ли. Аз си мислех за произхода на думата тиквичка.
Такава готина дума. Някак закръглена, добронамерена… и секси като дъщерята на някой фермер. Идеална. Чудя се кой ли се е сетил за тази дума. Сигурно е бил някой стар поет, седнал в поле с тикви в древна
Гърция. Или пътуващ търговец от Вавилон?
— Бърнард! Престани! Изминаха вече часове. Сигурна съм, че зората отдавна е дошла.
— В бар като този човек никога не би могъл да разбере. Чакай.
Дай да запаля една лампа.
Той успя да възпламени един от античните фенери.
— Щом като досега не ни е пуснал… Бърнард! Това не е временна неприятност. Той е решил да ни остави тук.
— Страхувам се, че си права. Той няма как да ни пусне сега, без да се получи доста конфузно положение. Ако е като повечето мъже,
той по-скоро би станал убиец, отколкото глупак.
Известно време Лей-Чери не продума. После внезапно се засмя.
— Но всичко е наред, нали?
Тя го озари с усмивка, достатъчно широка, за да доставиш през нея неделния брой на вестник „Ню Йорк Таймс“.
— В теб ли е динамитът?
— Скъпичка, тук той няма да свърши голяма работа.
Усмивката й се затвори. Сърцето се обади в „Ню Йорк Таймс“ и прекрати абонамента.
— Какво… какво… искаш да кажеш?
— Преди три години в Хавай се опитах да ти обясня за динамита. Бомбата не може да разрешава всякакви проблеми.
Динамитът е въпрос, а не отговор. Може да попречи на нещата да се втвърдят, да ти остави шансове. Понякога самото повдигане на въпроса

262
е достатъчно, за да се възстанови животът, достатъчно, за да се обърне разполагането, което идва в резултат на безразличието. Но за нас тука динамитът е безполезен. Разбира се, че можем да взривим вратата, но няма къде да се прикрием. Експлозията ще ни убие.
Лей-Чери се разплака. (За една красива принцеса тя наистина беше проляла твърде много сълзи през живота си.) Бърнард силно я прегърна. Пръстите му пробягаха като лисици през горския пожар на нейната коса.
— Всъщност — каза той — обзалагам се, че тиквичка е американска дума. Просто ми звучи американски. Като домашен карнавал на сладкия, тъпичък, добре охранен оптимизъм. Представям си момиче от групата на мажоретките в Мидуест, което го изчукват на задната седалка на един Шевролет след мразовит вечерен мач в петък.
Разбираш ли какво имам предвид? Американска Тиквичка.

263
99
Отвън се плетеше мрежа за лов на птици. Поради политическия климат в Средния Изток в последната четвърт на двадесети век всички,
включително и Жулиета, налапаха въдицата на А’бен Физел за ционисткото похищение. Полицията от няколко държави и отряди от дузина армии търсеха Принцеса Лей-Чери. Евреи и араби с еднакво усърдие я търсеха и в дружните си усилия постигнаха някакво мирно сътрудничество, което рядко преди това бяха постигали.
Вътре ситуацията доста наподобяваше остров Макнийл или таванчето. Бърнард и Лей-Чери бяха в далеч по-добри условия от повечето затворници. Имаха си дори пакет „Кемъл“, който да им прави компания. Е, нямаше кой да внася табли с вечеря и гърнета, но силата на пирамидата запазваше тортата в прясно състояние, тя си имаше свое отходно ъгълче, той си имаше негово. С течение на дните те си определяха все по-малки дажби торта и шампанско и все пак изглеждаше, сякаш имаха безкрайни запаси.
— Най-много ми липсва Луната — каза Лей-Чери.
Човекът извън закона каза, че и на него му липсва.
Тактично се отбягваше въпроса какво ще правят, когато се освободят, и дали ще го правят заедно. Лей-Чери очевидно беше отписана. Тя трябваше да се готви да изостави своята пирамида толкова далеч зад гърба си, колкото и годеника, който я беше построил.
И въпреки някои гъделичкащи спомени за неговото дълго, хлъзгаво нещо, за интригуващата му извивка и виолетова корона, на Земята като че ли не съществуваше достатъчно далечно място.
Тя можеше да навести Жулиета и да хвърли един поглед на своето родословие. (Бърнард също имаше официална покана да посети двореца на Жулиета.) След това тя вероятно щеше да се завърне в
Америка. Бърнард, без съмнение, щеше да се завърне. Но що се отнася до живот заедно, е, Бърнард можеше да си затвори очите пред нейния арабски партньор в леглото, но не би могъл да забрави нейното предразположение към правене на добро и към групово мислене, а от своя страна Лей-Чери бе изпаднала в подозрения, че в последната

264
четвърт на двадесети век Купидон беше прекалено замаян, побъркан и изцяло низвергнат, та да може да се задържи на едно място и да си довърши работата.
— Има три изгубени континента — скърбеше тя. — Единият сме ние, влюбените.

265
100
От невидимия биогенератор на пирамидата те черпеха огромна енергия, която използваха за безкрайни разговори и за да потискат сексуалните си желания. Между тях се установи негласно споразумение, че след като бъдещето на техните взаимоотношения подлежеше на преоценка, то те няма да отхапят и парченце от нещо,
което впоследствие можеше да се окаже секс-полуфабрикат. От време на време си разменяха по една целувка и се шпионираха, докато ходеха в съответните си ъгли да пишкат, но иначе се държаха така, сякаш тя е отгледана във Върджин Мери, Джорджия, а неговият афтършейв е
„Ноу Май Моулстар“. Те най-вече разговаряха.
— Лей-Чери, ти за малко щеше да се омъжиш за този мъж. А
дори не си го познавала достатъчно добре, за да предвидиш лошото държание, което той демонстрира в момента.
Тя размисли.
— Е… той наистина веднъж каза нещо странничко. Беше пил и се хвалеше колко могъщи са той и неговото семейство. Каза, че те са насадили Съединените Щати върху петролен варел. Каза, че ако
Америка влезе във война с когото и да било — например Русия — той и неговият народ можели да определят изхода. Каза, че когато си пожелаят, могат да прекратят доставките на петрол за Америка и че това щял да бъде краят на нашата страна. Ако арабите си наумят да си задържат петрола, ние не бихме могли да устоим на едно чуждо нахлуване. Мислиш ли, че това е възможно?
— Да, сигурно е възможно.
— Това не те ли притеснява?
— По дяволите, не. Това не ме притеснява. Във всеки случай, не повече от който и да било аспект на политиката и икономиката.
— Ти си заравяш главата в пясъка. Ако Русия превземе Америка,
това ще бъде ужасно.
— В много отношения ще бъде. На Земята няма хора, които да са дори наполовина скучни колкото комунистите, а славяните извадиха неприятен късмет. Комунизмът е висшият пример за това как

266
политическият идеализъм може да превърне човешките същества в андроиди. Убеден съм, че светът ще помръкне, ако тези роботи някога успеят да се докопат до нашето копче. Но не е нужно да напускам дома си, за да си прекарвам весело. Пак бих намерил начини за рок енд рол.
— Егоистично. Лекомислено. Незря…
— Чакай. Задръж малко. Искам да кажа, че всяко тоталитарно общество, колкото и да е строго, си е имало свой ъндърграунд.
Всъщност два ъндърграунда. Единият е ъндърграундът на политическата съпротива, а другият е този, зает със запазването на красотата и радостта, или, иначе казано, запазването на човешкия дух.
Нека ти разкажа една история. През четирийсетте години, в окупирания от нацистите Париж, един човек на изкуството на име
Марсел Карне направил филм. Той го заснел на улицата на крадците —
старата парижка улица на театрите, където едновременно имало от всичко: от представления на Шекспир, до циркове с бълхи, от големи опери, до момичешки спектакълчета. Филмът на Карне бил исторически и изисквал стотици костюми от деветнайсети век. Били нужни коне и карети, жонгльори и акробати. Филмът се оказал дълъг повече от три часа. И Карне го създал точно под носовете на нацистите. Този филм е тричасово утвърждаване на живота и изследване на странния и понякога разрушителен магнетизъм на любовта. Романтичен? О, мила, той е толкова романтичен, че може да накара рекламен плакат да въздъхне и сонет да се изчерви. Но напълно безкомпромисен. Той е празненство на човешкия дух във всичките му глуповати, нежни и гротескни премени. И го направил насред нацистката окупация, заснел тази красота в утробата на звяра. Нарекъл го Les enfants du paradise. — Децата на рая — и четиридесет години по-късно той все така трогва публиката по света. Не искам да отнемам от заслугите на френската Съпротива. Нейните смели нападения и саботажи подкопаваха германците и помогнаха за тяхното сриване. Но в много отношения филмът на Марсел, неговите „Деца на рая“, бил по- важен от въоръжената съпротива. Хората от Съпротивата вероятно са спасили кожата на Париж, Карне е запазил неговата душа.
Лей-Чери стисна ръката на Бърнард толкова силно, че луничките се оцветиха. Луничките си събраха багажа и се насочиха към върховете на пръстите. Те бяха готови да напуснат кораба.

267
— Някой ден трябва да ме заведеш да видя този филм.
Обещаваш ли?
— Обещавам, Лей-Чери. Ще намерим начин да го видим,
независимо от всичко, което правят политиците и генералите. Не може да ни спре нито комунистическият тоталитаризъм, нито капиталистическата инфлация. Ако билетите струват по хиляда долара единия, ще платим, без да ни мигне окото. А ако нямаме достатъчно пари, ще се промъкнем гратис. След това ще хапнем „Хоустес
Туинкийс“ и ще изпием кана вино. А ако бисквитите и виното са прекалено скъпи, ще засеем зърно и грозде и сами ще си направим. А
ако конфискуват нашата малка лозница и нашето парцелче „Туинки“,
тогава ще откраднем това, което ни е нужно от онези, които го имат в излишък. Ех, Лей-Чери, животът е прекалено кратък, за да позволяваме на онези тъжни, болни андроиди, които контролират законите и икономиката, да ни лишават от неговите радости. И те няма да ни лишат. Дори в тоталитаризма. Дори в една пирамида.
С тези думи той отвори последната останала бутилка шампанско и погълна количество, равняващо се на четири пъти неговата дневна дажба. После я подаде на Лей-Чери и тя направи същото.
— Йъм — каза той.
Тя очевидно беше на същото мнение.

268
101
През следващите два дни Бърнард въобще не пи шампанско, а
Лей-Чери сръбваше, колкото да си накваси устните. И въпреки това,
оставаше малко…
От тортата, тортата, чиито снежни етажи преди изглеждаха неизчерпаеми като природни ресурси, сега бяха останали само трохи.
Трохи и пречупено захарно крилце от едно сладко ангелче.
На всичкото отгоре свърши бензинът във всички лампи, освен в една. Те ограничиха светлината на един-два часа дневно и прекарваха повечето време в тъмнината.
Беше изминал месец — макар че те нямаше как да разберат — и той започваше да им се отразява. Те рядко споменаваха вероятността да умрат, но тя беше в очите им, когато лампата блещукаше, беше в начина, по който се взираха в топящите се храна и течности.
Те не можаха да разберат защо никой не е дошъл да ги освободи.
Дебелите гранитни стени не им позволяваха да чуят работниците,
които се тълпяха върху пирамидата с бояджийски пистолети. А’бен
Физел я боядисваше в черно. Никой повече нямаше да бъде допуснат до пирамидата, постанови Физел. Тя беше затворена завинаги, като мемориал на неговата възлюбена.
Само веднъж Лей-Чери си позволи да каже:
— Ако след много години ни открият тук, ние ще изглеждаме също така, както днес. Нашите тела ще бъдат идеално запазени,
благодарение на силата на пирамидата.
— Това е добре — каза Бърнард. — Красота като моята заслужава да надживее времето. Искам децата на бъдещето да имат възможността да зърнат моите зъби.
— Каква ирония на съдбата — всичко започва и свършва с пирамидите. Искам да кажа, че нямаше да сме затворени в това нещо,
ако не беше пакетът „Кемъл“. И, разбира се, твоята луда история за
Червените Бради от Аргон. Сигурно нещата идват по-далеч от
„Кемъл“-а. Идват от нашите червени коси.
— Които благодарение на Бог ще бъдат идеално запазени.

269
— Да, разбира се. И все пак, каква ирония. Исках да разреша загадката на пирамидите и ето сега съм заключена в една пирамида,
може би ще умра в нея и повече от всякога съм далеч от отговора.
— Това ли е всичко, което си искала? Да разбереш смисъла на пирамидите?
— Какво искаш да кажеш с това „всичко, което съм искала“?
Това е много. Ти, предполагам, знаеш смисъла на пирамидите?
— Знам го.
Тя почти му повярва.
— Тогава би ли ме просветил? Как така си разбрал смисъла, след като толкова други са се провалили?
— Много просто. Това е, защото други — като самата теб — са гледали на пирамидите с погрешен поглед.
— С погрешен поглед?
— Ъхъ. Ти си гледала на пирамидата като на завършен продукт,
на цялост, на самото нещо. Но пирамидата е просто частта от нещото и то неговата основа. Пирамидите са пиедестали, мила. Една пирамида е просто основа, върху която стои нещо друго.
— Сериозно ли говориш?
— Напълно.
— Ами, Господи, Бърнард. Какво стои върху пирамидите?
— Души. Души като теб и мен. И сега ние ще стоим върху тях.
Пирамидата е дъното, а върхът сме ние. Всички ние, които сме достатъчно луди, достатъчно смели и достатъчно влюбени.
Пирамидите са били строени за пиедестали, върху които душите на истински живите и истински влюбените да могат да застават и да лаят към Луната. И аз вярвам, че нашите души, твоята и моята, завинаги ще бъдат заедно върху пирамидите.
Тя го намери в тъмнината и го прегърна така, че капитанът на неговите лунички за втори път задейства алармата за качване в спасителните лодки. (Прилуняване в спасителните лодки?) Той също я прегърна. Устните им се докоснаха и ги изненадаха с количеството сокове, които отделиха. След малко лицата им вече не бяха достатъчно просторни, за да поберат целувките им, а устните свободно кръстосваха влажните им тела. Той се мушна в нея с ясно доловим плясък и така както бяха отслабнали, те се любиха бавно и сладко в продължение на повече от час.

270
След това той заспа върху камъните, завит с покривката. Когато започна тихичко да хърка, тя се измъкна и приготви динамита.

271
102
„Краставите магарета през девет баира се надушват“ — помисли си Лей-Чери. — „Сега аз съм бомбаджията“. Тя беше свързала фитилите — нелека работа в тъмнината — и облегнала пръчките динамит на вратата. „Сега аз съм Кълвача.“
Тя драсна една от неговите последни кибритени клечки и я доближи до върха на фитила. Когато той започна да съска, хвърли кибритената кутия и опипом бързо се върна при Бърнард. Беше обърнала на една страна официалната маса, масата, която бе носила тортата и шампанското. Тя образуваше крехка барикада по протежение на спящото тяло на Бърнард. Прекрачи масата и се наведе над него.
Той лежеше по гръб. С всичка сила тя притисна своето голо тяло върху неговото, за да го покрие, да го предпази. Лицето й покри неговото,
ръцете й обгърнаха главата му. В първия момент той си помисли, че тя иска още секс, и в отговор промърмори нещо в знак на щастлив протест. Тъй като натискът, който тя упражняваше, започна да го безпокои, той направи опит да освободи главата си.
— Лей-Чери, не мога да дишам — каза той. Гласът му беше приглушен. Тя го притисна по-силно.
— Ти си по-добре устроен за този свят — каза тя. — Аз непрекъснато се опитвам да го променя. Ти знаеш как да живееш в него.
Това напълно го разсъни. Той усети миризмата, а после чу и съскането на фитила. Той осъзна какво е направила. Той бе замислил същото. Само че бе решил да си даде още един ден, още една възможност да се люби с нея. Тя го бе изпреварила! Тя жертваше себе си, за да спаси него. Принцесата като герой.
— Най-после открих начин да задържа любовта — каза тя.
Той се напрегна да се превърти, да размени местата, но тя беше заклещила краката си и той не можеше да я обърне.
Той започна да изпомпва адреналин по-бързо, отколкото който и да било кладенец на Физел изпомпва петрол, насъбра всеки волт и карат сила останали в него и с разкъсващи се мускули, обтегнати

272
сухожилия и искри между стържещите зъби бавно започна да се изправя. Почти беше успял, когато Лей-Чери, все така здраво вкопчена,
се присегна между краката му и го сграбчи за топките. Стисна ги толкова зверски, че той едва не изгуби съзнание. През главния вход нахлу болката, а силата се измъкна през задния. Те се срутиха заедно.
Галактики и плюшени мечета прелитаха край тях, докато падаха,
жабоци скачаха от звезда на звезда, Луната танцуваше фанданго, те видяха Макс и Дюд, Тили и Катлийн, А’бен и Ралф Нейдър, пламтящи къпини, лукови глави от чисто злато и музикалните планински върхове на Му.
Те се приземиха върху пакета „Кемъл“ с болезнено тупване.
— Йъм — настоятелно прошепна тя в брадата му. Тогава бомбата избухна.

273
103
Луната няма нищо общо с това. Тя е просто един предмет. Луната няма за цел да разплисква нещата — в басейна на всеки океан, в матката на всяка жена, в бурканчето мастило на всеки поет, в кофата на всеки луд.
„Тя е просто хартиена Луна (която плува над картонено море)“.
Луната няма нищо общо с това, че най-добрите играчки са направени от хартия. А най-добрите метафори са направени от сирене.
Казват, че изгубените предмети отиват на Луната. Виновна ли е сирената за това, че морякът харесва нейната песен?
Луната няма нищо общо с това. Тя е само един дебел, тъп предмет, небесната тиквичка. Честно казано, Луната е голяма глупост.
Изгоряла шлака с цвят на помия; изсъхнала сива бисквита, покрита с белези. Всеки свободен камък в нашата Слънчева система я е боцвал.
Тя е била засипвана с камъни, изгаряна, пробождана и измъчвана. Ако влюбените са избрали тази съсипана развалина, тази изтерзана топка прах, това разровено и изпъпчено парче безплодна земя за хранилище на своите мечти, Луната няма нищо общо с това.
Почитателите на Слънцето обичат да подчертават, че Луната просто отразява слънчевата светлина. Да, Луната е огледало. Тя няма нищо общо с това. Луната е първичното огледало, първото, което е отказало да изкриви ИЗБОРА. Предметите не са способни да мислят.
Те си служат с други подходи. Но ние, човешките същества,
използваме предметите, за да мислим с тях. А когато се стигне до
Луната, ти си свободен да мислиш, както си избереш.
Ако Луната висеше над Форд Къпина като поличба, като евтин литературен способ, тя нямаше нищо общо с това. Луната просто си висеше. Бърнард Мики Ренгл и Принцеса Лей-Чери летяха към нея с такси.

274
104
Бърнард пръв дойде в съзнание. Той се събуди в арабска клиника,
която се отличаваше с дюшеци от козя кожа и стени, зелени като сополи. Трябваше му час, за да разбере защо гъмжащите наоколо мухи не жужат. Отговорът му бе подсказан, когато полицаите започнаха да го разпитват с помощта на тетрадка. Той беше глух.
Естествено, те бяха убедени, че той е похитителят. Те го питаха дали мотивите му са били политически или сексуални. В тетрадката той написа: „Зачукайте си го в търкулнат петролен варел. Зачукайте си го в Корана.“
Полицаите се спогледаха и кимнаха.
— Пилитически и сексуални — казаха те.
Единствената му мисъл беше как да избяга. Най-напред той трябваше да разбере какво са направили с трупа на Лей-Чери. Смяташе да занесе праха й на Хаваите. Щеше да построи пясъчен замък във формата на пирамида на плажа, в близост до Лахайна. Щеше да поръси нейния прах върху пирамидата и да гледа как вълните идват и го отнасят към Му.
Съзнанието му беше привързано към тази мрачна гледка така,
както краката му бяха привързани към леглото. На третия ден му свалиха оковите от краката. Съзнанието му остана оковано.
— Тя казва, ти невинен — написа полицаят.
Бърнард подскочи.
— Значи тя е жива! — каза той. Не можа да се чуе как го казва.
Те кимнаха. Поведоха го по коридора към нейната стая.
Две трети от косата й беше опърлена до корен. Дясната й буза беше разкъсана като тази на Луната. Но тя беше будна и се усмихваше.
Той посочи ушите си. Тя посочи своите. Тя също беше глуха.
Тя взе тетрадката.
„Здрасти, стръв за дракони“ — написа тя.

275
105
Не искаха да ги пуснат от клиниката. А’бен Физел беше наредил да бъдат задържани. А’бен бързаше към родината след бизнес пътуване в Америка. И двамата разбираха какво може да означава неговото завръщане.
Жулиета пристигна преди А’бен. Придружаваше я нейният министър-председател — брадат гигант с колан-патрондаш. Плюс двайсет и пет бунтовни командоси. Кралица Жулиета посъветва Ихай
Физел да предаде младата двойка. Тя заплаши с международен скандал. Старият султан разбра нейната мисъл. Той неведнъж беше предупреждавал сина си, че червенокосите не носят нищо друго, освен неприятности.
— Веднага ги изведете от тук — каза той на Жулиета. — Аз ще се оправя с моето момче. Шалом.
Те се възстановяваха в двореца на Жулиета. Оздравяването им вървеше гладко, с изключение на тъпанчетата.
На едно бюро в тяхната стая (Кралица Ж. не беше пуританка)
Бърнард пишеше писмо на Лей-Чери. Тя нетърпеливо го четеше през рамото му.
Той описваше един сън. Или видение. Той пишеше, че когато той и Лей-Чери са паднали на пода, точно преди взрива, той получил усещането, че са паднали в пакета „Кемъл“.
„През цялото време, докато бях в безсъзнание“, пишеше той, „аз сънувах — мисля, че сънувах — че сме избягали през пакета «Кемъл».
Че сме влезли в него, хванали сме камилата и сме я яхнали към оазиса…“
Тя взе тетрадката от ръцете му. „Трябваше да яздим бързо“ —
написа тя — „защото бяхме голи, а слънцето напичаше. Червенокосите изгарят лесно“.
Бърнард си възвърна хартията и писалката. „Да“ — написа той
— „точно така. Тогава стигнахме до оазиса, където се отморихме край извора в сянката на палмите.“

276
Лей-Чери отново изтръгна тетрадката. „Във вирчето имаше жабок. И ние се чудехме как една жаба се е озовала в средата на пустинята.“
Бърнард сграбчи тетрадката. „Откъде знаеш това?“
Беше неин ред. „Ядохме пресни фурми. Ти направи една смешна забележка за това, че фурмите били разхлабващи. Минаха някакви бедуини и ни дадоха старо камилско покривало. Едно покривало за двамата. Увихме се в него…“
„То беше светлокафяво“ — написа Бърнард. Беше толкова възбуден, че писалката трепереше.
„С няколко сини ивици“.
„Откъде знаеш това?“
„И аз сънувах същото. Изглеждаше по-истинско от сън.
Видение? Или…“
„На здрачаване се любихме.“
„В началото ти смучеше пръстите на краката ми.“
„Пръстите ти са страхотни. И тогава дойде резултатът от фурмите.“
Принцесата се засмя. „Ти се чудеше дали в пирамидата има мъжка тоалетна.“
„Решихме да избягваме пирамидите. Освен като пиедестали.
Спяхме край вирчето. Откъде знаеш това? Откъде знаем това? Как е възможно и двамата да сме сънували абсолютно еднакъв сън?“
„А дали е било сън?“
Когато Жулиета влезе, те се взираха един в друг в мълчаливо объркване и лекичко потреперваха. Едва ли имаше смисъл да чука преди това. Жулиета носеше съобщение от Тили. Новини за Макс.
Изчезването и възкресението на дъщеря му се бяха оказали непосилен психологически товар за Краля. Клапата му беше сдала багажа.
„Сигурна съм це скоро сте си допре“ — му беше казала Тили, когато той паднал. „Залагам две към пет, че няма да се оправя“ — отговорил
Макс. И спечелил.
За известно време Бърнард и Лей-Чери забравиха за пакета
„Кемъл“ и за това дали той ги е предпазил от смъртта в момента на експлозията.
Те имаха пред себе си цялата последна четвърт на двадесети век,
че може би и повече, за да си блъскат черупките по този въпрос.

277
106
Крал Макс беше погребан в Рино. Далеч от къпини. Бърнард и
Лей-Чери присъстваха на погребението. След това те качиха Тили на самолет за Европа. Жулиета я беше назначила за управител на
Националната опера.
— Сега сте бъда рапотесто момице — каза Тили. — О-о, спагети- о.
Бърнард и Лей-Чери отлетяха към Сиатъл. Когато пристигнаха в къщата на Фьорстенберг-Баркалона, те откриха, че тя е погълната от къпиновите храсти. Чък, който още живееше над гаража, беше проправил тунел до главния вход. Чък се промушваше между бодлите,
за да гледа мачове на стария Магнавокс на Макс. Таксиметровият шофьор предложи на Бърнард и Лей-Чери да ги закара в хотел. Те отказаха. Те влязоха в тунела под лунна светлина.
Те устроиха своя живот в къщата. Сред бодлите и къпините.
Излизаха рядко, освен когато ходеха на пазар. Обичаха супермаркетите. Аптеките. Зеленчуковите сергии. Магазините за цигари. „Вал-у-Мартс“. „Мийт-о-рамас“. Семейните центрове за обувки. Магазинчето за ядки и сладкиши на Бъди Скуиръл. Щандовете за електрически уреди.
Накъдето и да се обърнеха, ставаше нещо важно.
Те се любеха по всяко време и във всяко кътче на къщата.
Понякога на Чък му се налагаше да ги прескача, за да стигне до телевизора.
Но тъй като бяха придобили усет към самотата, те прекарваха цели дни сами — Лей-Чери на таванчето, Бърнард в килера. Странно,
но винаги свързваме романтиката с двама души, а романтиката на самотата може да бъде дори по-пикантна и силна. Когато сме сами,
светът свободно сам ни се предоставя. Той няма друг избор, освен да свали своята маска.
Естествено, валеше много. Прочутият сиатълски дъжд. Ако любовта смяташе да остава, добре беше да е готова, че ще й подгизнат краката.

278
Лей-Чери започна да се занимава с живопис. Натюрморти. Не беше зле. Бърнард все разнасяше кибритени клечки.
— Всеки има нужда от хоби — обясняваше той.
Веднъж, някъде на изток, над планините, един научнофантастичен проблясък разцепи небето. Той носеше мигащи светлини във всички цветове, освен в един. Когато се убедиха, че нещото си е отишло, Бърнард и Лей-Чери си казаха, че се гордеят с червените си коси. Че ще бъдат готови, когато дойде последното представление.
Със своя дял от печалбите на Макс Лей-Чери купи мощни слухови апаратчета. Нейното беше розово, а това на Бърнард — черно.
Всяко апаратче беше с големината на пакет „Кемъл“. Те бяха пластмасови и често поскръцваха. Бяха очарователни.
Дори със слуховите апаратчета слухът им не се възстанови напълно. Но те все още бяха убедени, че чуват катеричката в центъра на Земята. Знаеха, че катеричката вече тича гладко. Колелото й се въртеше леко и свободно.

279
ЕПИЛОГ
Е, изкарахме нощта. Трябва да отдам това на Ремингтън SL-3,
която остана, независимо от условията, които за пишеща машина от нейния клас вероятно са били крайно примитивни.
Повече няма да напиша нито един роман с електрическа пишеща машина. По-скоро бих използвал остра пръчка и купчина кучешки лайна. Но Ремингтън, макар и прекалено псевдоизтънчена за моя вкус,
в крайна сметка е предмет, а една от темите на тази книга не беше ли точно възможността за пробив във взаимоотношенията между одушевените и неодушевените предмети?
Да, това е книгата, която разкри целта на Луната. И макар че може да не е открила какво точно е станало със златната топка, тя ясно обясни защо е било нужно да се повдигне този въпрос.
Предметите съвсем не бяха нашата единствена главна тема. Ето например, въпросът за еволюцията на индивида — как съзряването на една личност не се извършва от природата или обществото, а е основно измерение на една лична драма, на която природата и обществото не са нищо друго, освен зрители. Не разяснихме ли, че цивилизацията сама по себе си не е завършена, а е един театър или гимнастически салон, в който съзряващият индивид намира уреди за тренировка? А след като говорим за теми, какво ще кажете за… но чакайте. Стоп. Попаднах в капан. Това е същият този аналитичен,
умозрителен, тъп бълвоч, за който Ремингтън SL-3 си точи зъбите.
Нищо чудно, че още потраква, въпреки че няма гориво, въпреки че червената блажна боя й е влязла във вътрешностите. Достатъчно. Ще я изключа от контак ак кккк

280

281

282

Изтегляне 3.21 Mb.

Сподели с приятели: