Бърни Кълвача — Нещо като любовна история

86
— Така, както си с червена коса, ми се струваш познат. Мисля, че съм виждала твои снимки.
— Рекламният ми агент е добър. Снимките ми се разпространяват добре.
— Къде? По стените на пощенските станции? Ти си някакъв известен разбойник, нали?
— Не бих го формулирал по този начин. Е, имах малко търкане със закона, когато бях млад. Знаеш ги момчетиите.
— Не. Разкажи ми.
— Няма много за разказване. Едно недоразумение, в което са замесени дъщерята на един градски съветник и кола, взета назаем. Но последствията… не мина без последствия. След трийсет дена в отделението на котенцата и смъркачите ме направиха довереник.
Килиите на доверениците се помещаваха на втория етаж, също както и затворническата кухня. Всички довереници имаха достъп до кухнята.
Седмица след като станах довереник, се оказа, че липсват три кухненски ножа и сатър за кълцане на месо с диаметър четиридесет и четири сантиметра. Естествено, всеки от нас бе заподозрян в кражбата на ножовете. Обърнаха килиите ни с главата надолу, а също така и стаята с телевизора. Но не намериха ножовете. След което ни строиха в коридора, надзиравани от отряд пазачи, въоръжени с бойни оръжия и железни прътове. Един по един ни вкарваха в една малка стая, където,
пред още няколко пазачи и един капитан с фенерче, ни караха да се събличаме. Накараха ме да се обърна, да хвана бузите на задника си и да се наведа, за да погледнат в дебелото ми черво да видят дали не съм скрил там три кухненски ножа и сатър за кълцане на месо с диаметър четиридесет и четири сантиметра. Разбира се, в никой от нас не откриха липсващата железария. Но намериха четири калъпа сапун,
плакат от „Плейбой“, три кубчета лед, пет пера, Атлантида, гръцкия делегат за конференцията на момчетата, хляб с пила в него, бяла
Коледа, синя Коледа, Пабло Пикасо и брат му Елмер, един скапан сандвич с горчица, двама японски пехотинци, които не бяха разбрали,
че Втората Световна е свършила, принц Бъстър Кливландски, лодка с прозрачно дъно, завещанието на Хауърд Хюз, комплект изкуствени зъби, Амелия Иърхарт, първите четири такта от „Неосъществимата мечта“ в изпълнение на хора на колежа „Блек Маунтин“, завещанието на Хауърд Хюз (друг вариант), вдовицата на Незнайния Воин, шест

87
пощенски гълъба, морала на средната класа, Великия Американски
Роман и един банан.
— Господи! — възкликна Лей-Чери. Тя не знаеше дали да се смее или да се хвърли през борда. — Ама кой си ти в крайна сметка? И
каква игра играеш?
— Кълвача е името ми, престъпването на закона е моята игра.
Търсен съм в петдесет щата плюс Мексико. Хубаво е, когато се чувствуваш търсен, бих искал да съм търсен от теб. Всъщност зарязах маскировката си с надеждата, че това ще отвори очите ти и ще размекне сърцето ти. Това е. Моите карти са на масата. Твоето татенце със сигурност би разбрал този израз.
— Господи! Кълвача. Бърнард Ренгл. Трябваше да се досетя.
Дръзката му усмивка най-после изчезна. Ако усмивките имаха адреси, то този на Бърнардовата щеше да бъде „Обща доставка,
Луната“. Той я гледаше с онази нагласена сериозност, на която превключват комиците, когато им се удаде възможност да играят
Хамлет. И все пак, в него имаше искрена нежност и копнеж.
— Прекалено много ми дойде засега — каза Лей-Чери. Въпреки горещите вълни, които се гонеха около нея, тя потрепери. Защо въобще дойде на катера? Можеше просто да прати полицията. — Трябва да се връщам на Фестивала.
Наистина, дискусията за контрола над раждаемостта щеше да започне след седем минути.
Той понечи да й помогне да слезе на дока, но тя отблъсна ръката му. Докато бързо се отдалечаваше, а разкъсаният слънчобран пърхаше като опашка на върколак, тя извика:
— Да знаете, че пак ще ви хванат.
Усмивката на Бърнард почти се възвърна.
— Никога не са ме хващали и никога няма да успеят. Човекът извън закона не може да бъде заловен. Него може да го накаже само отношението на хората. Точно както твоето отношение сега ме наказва.

88
36
Когато организаторите на Фестивала обявиха своите намерения,
те бяха връхлетени от молби на производители и разпространители на
„екологически чиста“ стока, които желаеха отстъпки, за да пробутват съвременните си стоки на територията на конференцията — чайове и билки, спални чували и горещи вани, вятърни мелници, дестилатори на вода и пречистватели на въздух, дървени печки и замразено кисело мляко, изкуства и занаяти, книги и пособия, биомагнетично бельо и картофки от рожкови отпадъци. Организаторите отказаха. Те нямаха нищо против екологическите пазари или космическите печалби, които се жънат от тях. Просто техният Фестивал бил замислен за обмяна на,
както те се изразиха, „идеи, не предмети“.
Е, границата, която разделя предмети и идеи често е доста нееднозначна, но нека не разкопчаваме тези панталони. Галилей е бил прав, когато е пускал предмети вместо идеи от своята кула, и
Фестивалът можеше да бъде достатъчно мъдър също да се опре на предметите. В границите на нормалния обсег на възприятие
поведението на предметите може да бъде преценено и предсказано.
Като оставим настрана, че в неподходящи ръце почти всеки предмет,
включително и книгата, която държите, може да се превърне във веществено доказателство номер едно в процес за убийство; като за момент оставим настрана далеч по-интересната вероятност, че може би всеки предмет води свой таен живот, все пак с голяма сигурност може да се каже, че предметите, така както ги разбираме, са относително стабилни, докато идеите са определено нестабилни, те не само могат да бъдат използвани неправилно, те подтикват към това и,
колкото по-добра е идеята, толкова по-изкусно се гърчи тя. Това е така,
защото само добрите идеи могат да се превърнат в догми и точно този процес, при който свежите, разкрепостяващи и полезни за човечеството идеи се превръщат в догми за роботи, е ужасяващ. От гледна точка на освобождаването на опасни микроби,
трансформацията на идеите в догми съперничи на тази на водорода в

89
хелий, урана в олово и невинността в корупция. И е почти толкова безжалостна.
Проблемът започва на вторично ниво, не от основоположника или теоретика на идеята, а от хората, привлечени от нея, тези, които я възприемат, вкопчват се в нея, докато не им се счупи и последният нокът, и които, като правило, не притежават кръгозора, гъвкавостта,
въображението и, най-важното, чувството за хумор, за да я запазят в духа, в който е била излюпена. Идеите се създават от учители, догмите
— от ученици, а Буда винаги пада убит някъде по пътя. Съществува една особено непривлекателна и отчайващо разпространена болест,
наречена капаци на очите, която, заради цялата мъка, която причинява,
трябва да бъде първа в списъка с неотложните задачи на Световната
Здравна Организация. Капаци на очите е болест, при която възприятието бива ограничено от невежество и изкривено от личен интерес. Капаци на очите се причинява от оптически израстък, който се размножава, когато мозъкът е по-пасивен от егото. Усложнява се при излагане на политика. При прекарването на една добра идея през филтрите и компресорите на обичайните капаци, тя излиза не само смалена по отношение на сила и стойност, но в новата си догматична форма тя дава ефекти, противоположни на тези, за които първоначално е била създадена.
Така идеите за любов на Исус Христос са се превърнали в зловещите клишета на християнството. Ето защо практически всяка революция в историята се е провалила: потисканите, в момента, в който се докопат до властта, се превръщат в потисници, прибягвайки към тоталитарната тактика на „защита на революцията“. Ето защо малцинствата, които се стремят към премахване на предразсъдъците,
стават нетолерантни, малцинствата, стремящи се към мир, стават войнствени, малцинствата, стремящи се към равенство, стават самодоволни, а малцинствата, стремящи се към освобождение, стават враждебни (като първият симптом за самопотискане е стегнатият задник).
Горната беседа ви бе поднесена от Факултета по Съществени
Лудости към колежа „Извън закона“. Тя бе представена с надеждата, че може да обясни как така Фестивалът, при толкова много умове в списъка и сочни идеи във фурната, се превърна в лудница.

90
На сутрешната сесия в сряда д-р Джон Лили тъкмо бе приключил своята лекция върху интелигентността на морските млекопитаещи, завършвайки с идеята, че „продължаващият диалог с китообразните би могъл да промени нашите представи за всички живи видове и за планетата, която споделяме с тях“, когато бе предизвикан от група в публиката, смятаща, че е загуба на пари и време да се опитваме да общуваме с животни, когато не можем да общуваме помежду си.
— А общуването между хората? — надигнаха глас те.
— Бившият ми съпруг — каза една — не разбираше и една моя дума. Мислите ли, че той би могъл да разбере една морска свиня?
— Дали някаква си голяма риба — попита друг — ще извади мойте хора от гетото и ще им даде работа? Ако не, що да си хабим думите за тия копелета?
Капаци на очите.
Лей-Чери си помисли, че въпросите имаха известен смисъл,
макар че тези, които ги задаваха, се държаха невъзпитано. Тя се притесни за д-р Лили и се зарадва, когато той елегантно се справи с антагонистите. Всъщност сутрешната сесия премина гладко като делфийска пот в сравнение със следобедната бъркотия.
Тъй като, благодарение на онзи копелдак с птичи мозък, Кълвача,
Фестивалът изоставаше от програмата си с два дни, наложиха се някои дублирания. Ако човек трябва да дублира, то точно Хавай, родината на махи махи и лома лома, беше мястото да го направи. (Дискусията за контрола над раждаемостта беше комбинирана с тази за грижата за децата.) Подиумът под смокиновите клони беше пълен с експерти, на чиито устни фактите и цифрите избиваха като пяна. Дискусията едва бе започнала, когато се оформи преобладаваща философия. Тя беше следната: ако щъркелите не носят бебетата, то те би трябвало да го правят и вероятно могат да бъдат дресирани също така да ги отглеждат.
В интерес на истината тази гледна точка беше предложена само от няколко експерти, но огромна и шумна част от публиката я подкрепи с цялата заплашителна сила, която притежаваше.
— Не искаме контрол над раждаемостта, искаме контрол над куровете! — извика една жена от третия ред.
Овациите, които последваха, удавиха гласа на жената, която в този момент държеше лекция за, точно така, семената от моркови като

91
орално противозачатъчно.
„Боже мили“, помисли си Лей-Чери, „чудя се дали не отиваме прекалено далеч?“
Ставаше малко буйничко. Слънцето не помогна. Няколко души отидоха да се топнат или да пийнат. Жулиета като че ли искаше да се присъедини към тях. Лей-Чери се въртеше около дръжката на своя слънчобран — една лесна мишена за куршуми от мозъчно желе.
На сцената една редакторка от нюйоркско списание, шикозна шефкиня, за която беше казано: „Нейният ум е като стоманен капан, а устата, сърцето и вагината й също не отстъпват“, се опитваше да обобщи. Най-напред тя каза, че грижата за децата започва със зачеването, и заяви, че е световна несправедливост майките да отглеждат децата девет месеца, ден и нощ, без отмяна и подкрепа. С
глас, който напомняше на Лей-Чери за пневматичен чук, обработващ перлена огърлица, редакторката описа на присъстващите последните методи в обстетрията, като поддържаше тезата, че жените няма да започнат да осъзнават своя личностен и социален потенциал до момента, в който изкуственото осеменяване и управляваната бременност извън тялото не станат обичайна практика по целия свят.
Редакторката не се задоволи с раждащите девици. Веднъж родени,
нашите бебета трябва да наследят предимствата на колективния професионализъм, каза тя и настоя пред Фестивала да се приеме резолюция с молба към Федералното правителство веднага да осигури фондове за субсидиране на центрове, в които експерти ще осигуряват стандартизирано развитие за младите и независимост за родителите.
Принцесата тъкмо прекарваше това през компютъра си, за да реши колко дяла ще си купи, когато един поет, застаряващ хуморист,
поставен в програмата, за да има и „различен ъгъл“, пристъпи към изява. Той каза на редакторката, че идеите й са ръсене на сяра върху розите на расата. Поетът беше дрогиран, но сред колегите му това не се считаше за някаква пречка.
— Какви ще са тези бебета, направени от формула, вместо от чукане? — попита поетът. — Без съмнение, всяко от тях ще притежава две очи и препоръчителния брой пръсти на краката, но дали жарта на тяхната воля ще бъде достатъчно гореща, дали тяхното въображение ще бъде с всичките си пръсти, можем ли да разчитаме, че душите им напълно ще се свържат с разплитащата се макара на природната

92
вселена, а не с утайката от дъното на епруветката? Няма ли детето,
извадено по сигнала на будилник от пластична утроба, където е било лишено от ритъм, пъпна връв и подмятанията на всекидневния живот,
да има между очите си малко пространство, запълнено със синтетична течност, да носи в сърцевината на сърцето си печата на андроид?
Редакторката сподели с публиката своя продължителен поглед на тренирано вбесяване.
— Да не би да се страхувате — попита тя писателя — че дете,
което не е заченато по стария начин, няма да разбере шегите ви?
От публиката някой извика „Стига с тия мистики!“ към поета,
който, прекалено решителен или прекалено пиян, за да му пука,
продължи:
— А тези деца, отгледани под надзора на държавата, избълвани от автомати, гъделичкани от техници, успокоявани от записаните съобщения на психолозите от съобщителната мрежа, какво общество,
според вас, ще създадат тези деца, когато достигнат зрелост? Да не си въобразявате, че хора, от рождението си индоктринирани от правителството, ще бъдат нещо повече от инструменти на това правителство, че няма да живеят и властват в тоталитарна полицейска държава, която по тираничен контрол ще надминава и най-страшните кошмари на…
Междувременно подвикванията и освиркванията бяха станали толкова шумни, че поетът не се чуваше по-далеч от първите няколко реда. Той извади бутилка джин и започна да говори в нея. Тихичко.
Редакторката от Ню Йорк се хилеше. Към подиума бяха запратени многобройни обвинения и поне един зрял плод папая. Последва продължителна размяна на думи, така добре позната на всички, които живееха в последната четвърт на двадесети век. Жените казаха, че мъжете са изяли черешките от шоколадите. Мъжете казаха, че жените пикаят в басейна.
Един учител от Делфийското училище в Шеридън, Орегон, хвана за момент микрофона:
— Мисля, че сред цялата тази бъркотия ние забравяме децата.
Като не се грижим за децата, ние не се грижим за бъдещето, на което трябваше да служи тази конференция.
На лицето му се изписа леко триумфиращият израз на човек,
който е възвърнал разума. Някой го плесна по лицето с кървав

93
презерватив.
— Екзистенциалист! — извика учителят.
— Като толкова обичаш бебетата — изкрещя една жена —
раждай си ги сам.
— Ха така, сестро! — подкрепи я млад мъж до нея. Мъжът и жената здраво стиснаха ръце. Решението на проблема със свръхнаселеността може би се крие в такива ръкостискания.
В опит да възстанови реда, на платформата се качи известен йога, делегат на Фестивала. Той зае поза лотос. Започна да сияе.
Спокойно, педантично, той разглоби една паяжина, а после я сглоби отново. (Не останаха ненужни части). Той погълна три пеперуди, а после ги избълва здрави и читави. Беше впечатлена само онази част от тълпата, която вече се беше успокоила. Йогата вонеше на вечност, а сред широки кръгове вечността просто вече не беше модерна.
Ситуацията ставаше все по-отвратителна. И отегчителна. Ще ви спестя подробностите. Стига толкова. Индийската смокиня пуска своите външни корени към почвата, като понякога ги разпростира нашироко. При подходящи условия тя ражда смокини. Томас
Джеферсън обичал смокини. Геният на Джеферсън предпазил
Американската Революция от бързо пропадане в тунела, където така и така пропаднала. Джеферсън имал червена коса. Нищо не загатвам с това. Освен вероятността, че всичко е свързано.
Когато дебатите започнаха да се доближават до насилието (или по-лошо — до организирането на комитет), Лей-Чери избяга от Парка.
Палмовите дървета, покрай които минаваше, тези романтични пламъци на Хавай, запушваха ушите си с листа. Тя се чувстваше по подобен начин.
— Господи! — възкликна тя. Чувстваше се като чревоугодника,
който бил сготвен в Страсбург. — Това си е моят пастет и, ако искам,
ще плача.
В бара на „Пайъниър“ тя седна под един от харпуните за китове,
които украсяваха стените. Поиска едно май тай, после промени поръчката си на текила. Навън океанът блъскаше главата си във вълнолома. Тя изпитваше абсолютно същото. Вътре в нея един друг прилив — млади мъже с кипящи жлези — се вихреше. От неговия водовъртеж новината изскочи като летяща риба: полицията най-сетне

94
бе разрешила случая с бомбаджийството в Лахайна. Тя чу един камааин, който каза: „Направили преди укулу час.“

95
37
Оттатък вълните, в Сиатъл, продължаваше да вали. В късната нощ дъждът се втвърдяваше в снежни капки, но когато инженерите от сутрешната смяна, с термоси за кафе в ръце, плисваха чак до входа за охрана на зданието на Боинг, навън отново валеше обикновен дъжд и то в изобилие. Леденостуден вятър, с отличителния знак на Аляска върху всеки негов куфар, се провлачи в дъжда без да кихне, проникна през къпиновите храсти без драскотина и посети Краля и Кралицата без покана.
— Нищо чудно, че ЦРУ имат толкова пукнатини — каза Макс.
Беше целият увит заради течението. — Те нищо не разбират от уплътняване.
Чък записа това в шпионската си тетрадка. Крал Макс го наблюдаваше как се мъчи с правописа.
— У-п-л-ъ-т-н-я-в-а-н-е — помогна му Макс. Ако Кралят знаеше нещо за предстоящия метеж в родината си, то добре криеше това.
— Няма да успее да ме преметне — каза Чък. С помощта на кухненския телефон Чък бе подслушал разговор, който Макс бе провел с някакъв А’бен Физел.
— Готви се някаква сделка с арабите — докладва Чък на ЦРУ.
— Споменаха ли нещо за оръжия? — попита свръзката на Чък.
— Мисля, че говореха за реактивни самолети и ракети.
Макс беше уредил среща на А’бен Физел с Лей-Чери, когато тя се върне от Хавай. Придружена, разбира се. Тили и Макс щяха да съпроводят своята дъщеря и Физел на баскетболния мач.
„Свръхзвуковите“ от Сиатъл срещу „Ракетите“ от Хюстън. В
„Кралския Купол“.
— Казаха нещо за битка в кралството.
— Мама му стара — изпсува агентът, после изсвири с уста. —
Работата се оказва по-дебела, отколкото предполагахме.
Кралица Тили се оплака на своето чихуахуа, чийто треперещ малък скелет беше облякла в лилав вълнен пуловер с кожен колан:

96
— Баскитбол. Баскитбол. Не мозес да си познафал арабин, който иска да ходи ф операта.

97
38
— Ти плачеш.
— Не плача.
— Сбърках. Не плачеш. А и не си останала без дъх. Имаш късмет, защото в този клуб не допускат задъхани жени. Дали това е игра на думи или просто се радвам да те видя? Нещо не е наред.
Лей-Чери тихичко подсмръкна.
— Имаш ли кърпичка? — попита тя.
— Да, разбира се. Ще намеря нещо. Заповядай, влез.
Лей-Чери се наведе и влезе в каютата. Скъса парче тоалетна хартия от рулото, което Бърнард донесе от носа на катера. Издуха носа си — сигнал за всички сълзи да се върнат по домовете и семействата си.
— Е, виждам, че още си тук.
— Определено съм тук. Но това не е повод за плач.
— Не плачех. Имах лош ден. Поредния. Още един от поредицата лоши дни. Не се оплаквам. Лошите дни са моят багаж. Но отнемат много време, а аз съм заето момиче. Наминах просто, защото разбрах,
че са те хванали.
— Ами? Ти си ме предала?
— Не съм, дявол те взел. Ченгетата са хванали някого за взривяването на „Пайъниър Ин“. Знам, че е било изстрел в тъмното,
налучкване, но помислих, че може да си ти.
— Наранен съм, че можеш да си помислиш такова нещо, но съм очарован, че намина да провериш. С удоволствие съобщавам, че ако
„свободен“ значи да не си в затвора, то аз съм като птичка в синевата.
— Чудно ми е тогава, кого е арестувала полицията.
— Страхувам се, че се е получил международен или, по-скоро,
междупланетен инцидент. Полицията е счела за нужно да хвърли в затвора нашите гости от далечния свят на Аргон.
— Сериозно? Наистина ли? Как се е случило, искам да кажа,
защо точно тях?

98
— Защото един анонимен глас помогна на ченгетата, които впоследствие откриха две пръчки динамит в тяхната Тойота под наем.
Хммм…
— Бърнард!
— Шът. Опитвам се да си представя как изглежда аргонска шофьорска книжка. Един от тях сигурно е имал шофьорска книжка, за да наемат кола.
— Бърнард, това е бил твоят динамит.
— Сигурна ли си?
— Но, две пръчки. Ти имаше три.
— Хайде, кажи ми, че съм стиснат. Кажи ми, че не съм никакъв християнин. Нищо не мога да направя. Не можах да се принудя да го дам всичкия. Човек никога не знае кога ще му потрябва малко от това.
Тя се опита да отговори така, сякаш той беше направил съвсем обикновена забележка. Тя пое дъх бавно и успокоително.
— Какво искаш да кажеш? С твоя динамит, имам предвид.
— Да кажа? Динамитът идва, не за да учи. Той идва, за да събужда.
— Мислиш ли, че динамитът може да направи от света нещо по- добро?
— По-добро от какво? От Аргон?
— Мръсник, непрекъснато се измъкваш. Опитвам се да те разбера, а ти не ми даваш ясен отговор.
Нейното объркано изгоряло юмруче мачкаше подгизналата тоалетна хартия, с която бе бърсала очите си и духала носа си.
— Може би не задаваш правилните въпроси. Ако се интересуваш единствено от правене на нещо по-добро за света, върви си на
Фестивала и питай Ралф Нейдър…
— Аз съм абсолютно решена да отида да слушам Ралф. Ралф
Нейдър, имам предвид.
Тя се изчерви, тъй като вероятно усети, че беше издала една тайна онанистка интимност.
— Добре. Направи го. Но ако се интересуваш от откриването на света като по-добро място, тогава остани с мен.
— Така ли? Това ще бъде хубаво… може би… за теб и мен, но какво ще стане с останалата част от човечеството?

99
— По-добрият свят трябва да започне отнякъде. Защо да не започне от мен и теб?
Това я накара да млъкне. Сякаш се колебаеше. Тя разгърна тоалетната хартия просто за да прави нещо с ръцете си. Това й напомни за йогата, който беше разглобил паяжината.
— Бърнард — каза тя — мислиш ли, че досега не съм обръщала внимание на нещата, които трябва?
— Не знам, скъпа. Не знам на какво си обръщала внимание,
защото не знам какво си сънувала. Можеш да си мислиш, че обръщаш внимание на едно, друго или трето, но нашите сънища ни казват какво всъщност ни интересува. Сънищата никога не лъжат.
Лей-Чери се замисли за своите сънища. Няколко епизода изникнаха ярко в съзнанието й. Това я накара отново да се изчерви, а прасковата-риба пусна сок от хрилете си.
— Никога не си спомням сънища — излъга тя.
— Ние всички сънуваме много всяка нощ, но до сутринта забравяме деветдесет процента от това, което е ставало. Ето защо поетите са толкова важни членове на обществото. Поетите си спомнят нашите сънища вместо нас.
— Ти поет ли си?
— Аз съм човек извън закона.
— Хората извън закона важни членове на обществото ли са?
— Хората извън закона не са членове на обществото. Но те са важни за обществото. Поетите помнят нашите сънища, хората извън закона ги изпълняват.
— Така ли? А принцесите? Принцесите важни ли са?
— Били са важни. Принцесата символизирала красотата,
магическите заклинания и приказните замъци. Това било адски важно.
Лей-Чери бавно поклати глава от край до край. Огнените й кичури се заклатиха като оградите на плантацията в нощта, когато докарали стария Джим.
— Стига бе. Сериозно ли говориш? Това са романтични глупости, Бърнард. Не мога да повярвам, че страховитият Кълвач е такава мекица.
— Ха. Ха, ха. Като толкова обичаш Земята, знаеш ли, че тя е куха? Земята е куха, Лей-Чери. Вътре в кълбото има телено колело и една катерица тича в него. Една малка катерица, която си изкарва

100
джигера за теб и мен. Вечер, преди да заспя, чувам тази катерица,
чувам лудото тракане, чувам как бие малкото й сърце, чувам скърцането на катеричата клетка — колелото е старо, раздрънкано и разядено от ръжда. Катерицата върши цялата работа. А ние само трябва от време на време да смазваме колелото. Какво според теб смазва колелото, Лей-Чери?
— Наистина ли мислиш така, Бърнард?
— Честен кръст.
— И… и аз мисля така. Но се чувствам гузна от това. Мама му стара, чувствам се толкова своенравна.
— Онези, които отбягват своенравните неща, се вкочанясват приживе.
„Хай Джинкс“ беше дълъг дванайсет метра, без да се брои бушприта. Беше висок метър и половина, може да беше и повече, но каютата му бе реконструирана по такъв начин, че да позволява складирането на максимум товар, без мисията му да бъде прекалено очевидна. Беше от тиково дърво с медни части и миришеше на лодка за подправки, какъвто в известен смисъл беше. Лей-Чери седеше в кърмовата част, в галерата, пред маса покрита със стъкло. Под стъклото имаше морска карта на Хавайските острови. Чаши от кафе и текила бяха оставили кръгли отпечатъци върху стъклото, влажни атоли в океан, обсипан с трохи. С пръстите, които не стискаха тоалетната хартия, Лей-Чери очертаваше краищата на безимените рифове.
— Знаеш ли — каза тя най-накрая — ти ме караш да се чувствам добре от това, че съм принцеса. Повечето мъже, които съм познавала,
са ме карали да се чувствам виновна. Те умираха от кикот, когато се споменаваше за красота, магически трикове и… какво друго каза, че символизира една принцеса?
— Магии, драматични поличби, лебеди, плуващи в рова около замъка, стръв за дракони…
— Стръв за дракони?
— Всички романтични глупости, които правят живота интересен. Хората силно се нуждаят от това, не по-малко, отколкото от поносими цени на бензина „Тексако“ и „Паблъм“ без ДДТ. Мъжете, с които си била, вероятно никога не биха целунали зърната на гърдите ти, от страх да не всмучат някакви пестициди.

101
Като чуха да се споменава тяхното име, зърната й се наостриха от внимание.
— В началото на кариерата ми на човек извън закона, няма значение кога, точно след първото ми бягство от затвора, аз помогнах в завличането на един самолет към Хавана. Кастро, онази невероятна лисица, ми даде убежище, но не мина и месец и взех назаем една малка лодка с извънбордов мотор и стремително изпърпорих към
Флорида Кипс Еднаквостта на социалистическата система беше задушаваща и скучна за мен. В Куба липсваше загадката,
разнообразието, новото и, което беше най-лошото, изборът. При всичките грозни пороци, които подбужда капитализмът, той поне е интересен, вълнуващ, предлага възможности. В Америка битката поне е лична битка. И ако личността притежава достатъчно силен характер,
достатъчно силен ум, възможностите са по-дебели от полиестера в гардероба на продавач на автомобили. В една социалистическа система ти си нито по-добър, нито по-лош от когото и да било друг.
— Но това е равенството!
— Глупости. Неромантични, непривлекателни глупости.
Равенството не е еднакво отношение към различни неща, равенството е различно отношение към различни неща.
— Може би си прав.
Тя си играеше с тоалетната хартия. Прекара я по масата и разсеяно изтри цял архипелаг. Това ли е „Божията ръка“?
— Аз определено не се чувствам еднаква с другите. Особено когато съм с теб. Но това ми дава вдъхновение да искам да помогна на онези, които не са такива късметлии като мен.
— На този свят винаги има еднакво количество добър късмет и лош късмет. Ако един човек не се сдобие с лош късмет, някой друг ще се сдобие вместо него. Също така, винаги има еднакво количество добро и зло. Ние не можем да унищожим злото, ние само можем да го прогоним, да го накараме да се премести в другия край на града. А
когато злото си отива, с него винаги върви и малко добро. Но ние никога не можем да променим съотношението между добро и зло. Ние само можем да поддържаме нещата разбъркани, за да не се разтвори нито доброто, нито злото. Тогава става страшно. Животът е като яхния,
трябва често да го разбъркваш, иначе цялата мръсотия избива отгоре.
Той спря.

102
— Както и да е, като те слушам, май напоследък не си имала истински късмет.
— Може би вече не е така. Ти възвърна вярата ми в романтичните глупости, а Ралф Нейдър ще говори след четиридесет минути. Но отговори ми на още един въпрос, преди да тръгна. Ако аз символизирам приказни топки и стръв за дракони… стръв за
дракони… ти какво символизираш?
— Аз? Аз символизирам колебанието, несигурността,
изненадата, безредието, извънзаконието, лошия вкус, забавата и нещата, които нощем викат „бум“.
— Ти май наистина си смелчага, а? Тоест, ти наистина си правил онези големи лоши неща. Отвличане на самолети, обири на банки…
— Не. Без банки. Оставям банките на криминалните типове.
Изцяло. Хората извън закона никога…
— В твоята уста човек извън закона звучи толкова специално.
— Е, едва ли е чак толкова специално. Ако си честен, рано или късно ти се налага да застанеш очи в очи със своите ценности. Тогава си принуден да отделиш това, което е правилно, от това, което е просто законно. Така, по един метафизичен начин ставаш беглец. Америка е пълна с метафизични хора извън закона. Аз просто съм отишъл една стъпка по-напред.
— От трън, та на глог, а, Бърнард? Възхищавам се от такава смелост. Наистина, но, честно казано, имам чувството, че си превърнал себе си в стереотип.
— Може би си права. Не ми пука. Както ще ти каже всеки маниак на автомобили, старите модели са най-хубавите, дори и да не са най-полезните. Хората, които жертват красотата заради полезното,
си получават заслуженото.
— Е, ти можеш да си бъдеш красив стереотип, без да ти пука за обществените последствия, но моята съвест не би го позволила. И аз,
по дяволите, отказвам да бъда стръв за дракони. Колкото ти можеш да ме спасиш, толкова и аз мога да спася теб.
— Аз съм човек извън закона, а не герой. Никога не съм имал намерението да те спасявам. Ние сами сме си дракони и сами сме си герои и трябва да спасяваме себе си от себе си. Но дори хората извън закона изпълняват мисии и аз донесох своя динамит на Мауи, за да напомня на Фестивала, че доброто може да бъде също толкова

103
банално, колкото и злото. Що се отнася до теб… смяташ ли, че бих могъл да скрия чувствата си, след като хвърлих един поглед на твоята коса.
Лей-Чери държеше пред очите си кичур от своята коса. Сякаш за да сравни, тя се наведе през масата към Бърнард и огледа една от неговите неспокойни къдрици. Косата на повечето така наречени червенокоси всъщност е оранжева, но тази беше червена — първият цвят в спектъра и последното, което виждат очите на умиращия; беше истинско червено, което звънтеше като огнени камбани около куполите на Бърнард Мики Ренгл и Принцеса Лей-Чери.
Последва неловка тишина, напрегната и странна, разбита накрая с един замах от Кълвача, който рязко мушна ръка в джинсите си. Като внимаваше жестовете му да са като на сръчния Джак Хорнър, той извади един косъм и го вдигна пред себе си. Той блестеше като медна жичка.
— Можеш ли да се мериш с това? — предизвика той.
Добре, бе, пич. Добре добре добре добре добре добре.
Под масата, под една карта на Хавай с несъществуващи атоли, тя потопи ръка в дълбините на своята пола и я плъзна по равнината на бедрото си. Разтършува се из гащичките. Дръпна. Ох! Мама му стара!
Тя дръпна пак. И, разгеле, ето го, къдрав и твърд, червен като конец от социалистическо знаме.
— Какво мислиш за това? — попита тя със светещ поглед.
Тогава забеляза, че от върха на косъма, като глава на попова лъжичка, виси малка издайническа капчица рибена влага. О, мили
Боже, не! Тя пусна смачканата тоалетна хартия, която се спусна към палубата като ударен гълъб. Лицето й се нагорещи до кървавочервеното на косата й, че и повече. Тя за малко да умре.
— Какво мисля за това? — гласът на Кълвача беше много, много нежен — мисля, че светът може да стане по-добър.

104
39

Изтегляне 3.21 Mb.

Сподели с приятели: