ГЛАВА - НАИСТИНА ЛИ ВЯРВАТЕ?

Едно от благословенията на живота в планината е водата с превъзходно качество. Разбрах, че мога да направя живота по - лесен като инсталирам водна система, използваща естествената гравитация. Този вид система не може да работи на всяко място, но ако височината е достатъчна, няма нищо по -добро от нея в планинското място. Не изисква електрическа енергия и няма части за сменяне.

Нашето място е от онези благословени места с воден извор, отстоящ на около 60 м нагоре по възвишението и на около 600 м от дома ни. Всичко, от което се нуждаехме, за да направим такава гравитационна водна система, бяха един багер, който да изкопае дълбок канал, за да не замръзва водата, и да поставим тръби с дължина 60 м. За нещастие, след като поставих 60 милиметрова тръба, установих, че са нужни някои приспособления към нея, които трябваше да купя от града. Ранното ми отиване в него осигуряваше закупуването на тези части и поставянето им преди багерът да дойде в 9 часа и да засипе канала.

Ставайки както обикновено в 4 часа и 30 минути, почувствах напрежение от предстоящото тричасово пътуване до града. В ума ми се появи мисълта, че мога да пропусна личното си време с Господа, за да отида и да се върна навреме. "Господи, ти ме разбираш. Аз обикновено прекарвам това време с Тебе, но тази сутрин имам работа."

Благодаря на Бога, че ми нашепна следната мисъл: "Джим, ти се нуждаеш от време, прекарано с Мене. Трябва ди си сигурен, че имаш жива връзка, а не според случая. Остани с Мене, докато тялото ти се подчини."

Предадох плана си на Господа и прекарах моето лично време с Него. Напуснах дома си,

Изведнъж, от канавката на пътя, пред мен изскочи много голям елен. Нямаше време да натисна спирачките при 80 км/ч без да го нараня отстрани. Чу се отчайващо тупване, придружено от звук на счупени стъкла и пластмаса. Капакът на мотора стана на хармоника и скарата се пречупи. От радиатора започна да излиза пара, когато назъбените фрагменти на скарата се забиха в неговата повърхност. Цъкането на вентилатора се присъедини към свистенето на радиатора и се бе получил твърде отчайващ звук. Оставайки малка диря от счупени части, спрях отстрани на пътя.

Последното нещо, което почуствах в този инцидент беше пребъдването в Лозата. Докато все още стоях в колата с ръце върху кормилото, чух нежния и тих глас, който никога не престава да привлича вниманието ми. "Джим, точно сега ти се нуждаеш от Мен. Вярваш ли, че Аз съм все още с теб точно сега и че мога да реша този проблем в твоя полза?"

"Господи,- не чуствам това. Имам впредвид, че плановете ми да доставя частите изглеждат напълно изгубени. Човекът с багера ще дойде, а мен няма да ме има там. Колата ми е повредена. Вентилаторът продължава да цъка. Продължава да излиза пара. Не само, че няма да бъда в къщи в 9 часа, но едва ли ще мога да се прибера до вечерта. Не, Господи, не чувствам, че Ти си с мен в този момент."

Искаше ми се да изляза от колата и да определя повредата, но както обикновено, Бог имаше други планове за мен.

"Джим, спомняш ли си закуската, която жена ти приготви за теб?"

"Сигурно ми се присмиваш, Господи! Колата ми е смазана, а ти искаш да стоя тук и да ям!" "Джим, ако ти сега не закусиш по - късно няма да имаш време. Кръвната ти захар ще се понижи. Ще станеш слаб и раздразнителен. Трябва да извадиш закуската и да я изядеш бавно и внимателно."

"Да ям бавно?! Защо, Господи, дори в къщи не ям бавно, а сега тук - сам и в смачканата кола!" "Само ми се довери, Джим." "Но, Господи" "Дъвчи бавно, Джим."

Така аз стоях там и дъвчех бавно, или поне се опитвах да правя това. И след двадесетина минути свърших със закуската. Чудех се дали ангел няма да се появи, но никой не идваше. "Джим, спомняш ли си, че жена ти ти сложи ябълка?" "Господи - възкликнах аз - и ябълката ли?"

Започнах бавно да ям и ябълката. След като свърших с нея, видях колата на горската служба да се качва нагоре по другата страна на пътя. Когато тя спря, с благодарност разбрах, че познавам шофьора.

О - надникна той през прозореца на моята кола - напълно си застопорен тук.

Наистина - съгласих се аз.

Слушай - каза той - Имам радиотелефон в колата. Искаш ли да повикам пътна помощ?

Да - отговорих аз.

След като позвъни, той си тръгна по своя път, а аз останах да размишлявам, че някой друг бе дошъл по безлюдния път и че този някой друг имаше радиотелефон в колата. Това беше много преди мобилните телефони да се появят, а тогава дори и радиотелефоните бяха рядкост.

Почуствах, че трябва да изляза от колата и да събера всички стъкла и части, които се бяха разпръснали по пътя. Така друг нямаше да пострада от моето бедствие. Когато вдигнах и последните части, дойде "Пътна помощ" от града, за да вдигне колата ми. -Къде искате да я закарам? — попита шофьорът.

Спомних си, че бях продал имот на добър човек, който бе собственик на магазин за дрехи и дадох на шофьора неговия адрес. Когато седях до него в колата, си мислех, че мога да взема кола под наем и изкушението да се безпокоя за подробностите, отново се появи. Колкото и странно де изглежда за един бивш застрахователен агент, нямах застраховка за кола под наем. Това ме раздразни, тъй като трябваше да платя доста пари за застраховката.

Какво се е случило, Джим? - ме попита собственика на магазина за дрехи, който ме

разпозна, когато се упътих към вратата.

Нараних елен - отвърнах аз.

Добре, ще ти помогна. Тук преди имаше служба за коли под наем и те ми дадоха доста

безплатни талони. Те са твои. "Благодаря Ти, Господи!" — беше всичко, което можах да кажа в себе си. Тогава шофьорът от "Пътна помощ" ми предложи да ме закара до тази служба за коли под наем и аз радостно се съгласих. Взех кола, купих необходимите части и даже успях да бъда вкъщи, за да свърша работата навреме, преди да е дошъл багерът.

В редица случаи, всеки, който претендира, че вярва в Господа, трябва да се изправи пред въпроса: "Наистина ли вярвам? Наистина ли аз вярвах, че бях клон, свързан с Лозата онази сутрин? Клонът няма да прекарва каквото и да е време да се безпокои дали лозата ще се погрижи за неговите нужди. Той само се концентрира върху растежа. Никое от моите безпокойства онази сутрин не свършиха нещо. Господ беше изработил всичко в подробности и Той извърши всичко без каквато и да е помощ от мен.

Когато Исус бе тук на земята, Той говори на хората за безмислието на безпокойствата им. Исус казва: "И така, не се безпокойте и не казвайте: Какво ще ядем? или: Какво ще пием?, или: Какво ще облечем?... понеже небесният ви Отец знае, че се нуждаете от всичко това. Но първо търсете Неговото царство и Неговата правда; и всичко това ще ви се прибави." ( Матей 6:31-33).

Наистина ли вярваме? И аз се питах.

Както и по-рано споменах, имаше много мечки в нашата околност. Отхвърлих идеята да се въоръжавам, за да се предпазя от тях. Вместо това, реших да завися от Господа, Който да ме защитава и предпазва, когато имаше опасност. Мнозина разглеждат отношението на зависимост от Бога като предположение, но аз знаех, че в някое време и на някое място моята зависимост щеше да бъде изпитана и проверена. Тогава и само тогава бих имал възможност да потвърдя, дали наистина вярвам в моя Бог.

И възможността дойде, но не по начина или по времето, както аз очаквах. Бих искал да кажа на Господа: "Утре в 11 часа ще бъда готов да изпиташ търпението ми". Но това не става по този начин. Винаги трябва да бъдем готови да дадем отговор на нашата вяра.

Един ден гарвани летяха над дърветата. Това обикновено означаваше, че някъде има умряло животно. Момчетата бяха загрижени, че мечката, която милвахме и хранихме от ръка може би е умряла. Попитаха дали могат да отидат и да проучат къде се намира. Не само им позволих, но се съгласих да отида заедно с тях. Знайте, че юношите не винаги искат да вървят по един и същи път с баща си, затова аз ги оставих да вървят .напред по пътя, където гарваните грачеха. Пътят се разделяше на две пътеки, успоредни една на друга. Момчетата тръгнаха по едната, а аз по другата.

Никога не ми беше идвало на ум, че при трупа може да има сива мечка. Но тя беше там. Благодаря на моите синове, че бяха още твърде млади и зелени . Те извикаха силно, така че мечката да ги чуе, че идват и да реши да напусне мястото колкото се може по - бързо. И тя го направи, но по пътеката, по която вървях аз. Срещнахме се лице в лице от близко разстояние. Мечката се изправи на хълбоците си, ръмжаща и озъбена. Сивите мечки изглежда се придържат към решението, че ако не си търсите белята би трябвало да стоите на разстояние от тях, но ако я търсите - ще бъдат много щастливи да ви направят услугата да я намерите.

Винаги съм знаел, че това някой ден ще ми се случи. Тайничко се чудех, как ли ще реагирам в този момент. Трябваше ли да се обърна и да изтичам по пътеката или пък да заема фаталната позиция -да покрия главата си, както някои експерти съветват да се прави? Може би щях да се покача на някое дърво или щях да падна на колене в отчаяние. Никоя от тези мисли не ми мина през ума.

Когато стоях лице в лице с най - страшния звяр на планината, в която живеехме, аз не чувствах страх, понеже Един, много по - силен, стоеше до мен. С почти предизвикателен жест, аз протегнах ръка и отчупих вейка от клона пред мен и казах: "Господи, тя цялата е Твоя!"

Приятелите ми трудно вярваха, че пулсът ми си беше в нормата, но това бе истината. Нямаше паническо покачване на адреналина или пот по челото, но само тиха увереност, че бях в ръката на моя постоянен Приятел и Покровител. Знаех, че Суверенът на универса, беше моя крепост и мой щит.

Едно от най-любимите ми обещания в цялото Писание е: "Господ ми е помощник, няма да се убоя ..." (Евреи 13:5).

Все още с втренчен в мечката поглед - сякаш осъзнавайки къде се намирам - започнах да се безпокоя за момчетата, да не би да слязат надолу по пътеката, за да ме търсят. Исках да извикам и да ги предупредя да стоят там където бяха. Но това означаваше да поканя удара върху себе си. Извикайте пред черна мечка и тя обикновено ще побегне. Но да извикаш пред сива мечка, означаваше тя да нападне. Изборът ми беше лесен - като родител трябваше да запазя децата си.

"Момчета! Стойте там, където сте!" - извиках силно аз. Вярна на инстинкта си, мечката се спусна на лапите си и започна да ме приближава, когато изведнъж се обърна да погледне зад себе си. Момчетата още от малки бяха научени да идват веднага, щом ги викнехме. Така, че когато извиках: "Момчета!", те без да чакат да чуят останалото, започнаха да тичат.

Техните викове и шума от чупенето на вейки и клончета по пътя им към мен, разубедиха мечката да напада. Скоро момчетата се появиха на отсрещната страна на мечката, която в този момент беше и свирепа, и отчаяно искаше да избяга от тези странни същества, които не играят по правилата. Като извърши широко заобикаляне около мен на около стотина метра в гората, тя се върна на пътеката зад мен, все още ръмжейки и пръскайки слюнка, оставяйки ни, но разбира се, без съмнение за чувствата и към нас. Тогава се обърна и затича надолу по пътя, далеч от нас.

Разговаряйте с някой, който живее в местност населена с мечки. Ще се убедите, че бяхме направили всичко погрешно, но въпреки това бяхме запазени благодарение на милосърдието на живия Бог, Койта не само контролира всички творения в този свят, но и винаги ни придружава.

Скоро след този случай, трябваше да летя до Айкрон, Охайо. От нашето местно летище в Колиспел, Монтана, нямаше директен полет. Всички полети се извършваха от авиоцентъра в Солт Лейк Сити. Полетът ми до там беше спокоен. Отправих се към борда на самолета за Синсинати и намерих мястото си. Нямах представа, че по - нататък нещата ще се развият така зле.

Капитанът на екипажа ни информира, че има механична повреда, поради което нашият полет ще има закъснение. Веднага се помолих: "Господи, Ти знаеш, че трябва да хвана самолета за Акрон и трябва да бъда навреме на летището там. Моля Те, помогни на тези мъже да оправят повредата бързо."

И изведнъж почуствах, че това ще бъде едно изпитание. Имах само 45 минути между пристигането ми в Синсинати и отлитането ми за Акрон. Вечерта трябваше да говоря на евангилизационно събрание и ако пропуснех този полет, всички тези хора трябваше да чакат. Затова се помолих: "Господи, ти знаеш нуждата на тези хора. Не позволявай на Сатана да тържествува. Зная, че Ти можеш да направиш този самолет да отлети, така че да има достатъчно време да хвана връзката. Моля Те, Господи, помогни тези мъже да пуснат самолета, така че да имам време да хвана другия!"

Минаха двадесет минути, след това тридесет, след това четиридесет минути когато капитанът каза, че ще излетим след пет минути. "Господи, четиридесет и пет минути. Аз трябва да отлетя веднага щом пристигна. Няма никакво излишно време, нито даже минута." Когато излях сърцето си пред Господа, Той ми нашепна в ума ми тези мисли: "Джим, вярваш ли, че Аз съм с теб?"

"Да, Господи, аз проповядвам това."

"Вярваш ли, Джим? Вярваш ли наистина, че Аз мога да осигуря този полет за теб? "Дааа - казах малко разтреперан - Вярвам, че Ти можеш да направиш това." "Вярваш ли, че ще Го направя?" Това е по - дълбок въпрос, нали? "Да, вярвам."

"Ще направиш ли всичко, което можеш, за да хванеш самолета?" "Да, Господи."

"Тогава Аз ще задържа самолета за теб."

И когато стюардесата мина, аз я помолих: "Може ли да се обадите до пилота на самолета за Акрон, за да задържи самолета заради мен?"

Господине - отговори тя вежливо - има повече от четиристотин пътници в този самолет. Не можем да направим това само заради вас.

Но - започнах да обяснявам - това не е заради баба или дядо, които ще ме чакат на летищато. Това е заради цяла зала пълна с хора, пред които трябва да говоря и ако не съм там ...

Съжалявам, господине.

Помислих си, че вероятно и е трудно да решим проблема или аз бях подходил неправилно, затова се опитах да помоля друга стюардеса, но получих същия отговор. Тогава промених тактиката и помолих нещо, което може да изглежда много егоистично, но аз не молех за себе си, но заради онези бедни хора, които трябваше да ме чакат в залата.

Мога ли да бъда първия пътник до вратата, когато се приземим?

Тя ме погледна, сякаш искаше да каже: "Вие наистина мислите само за себе си, нали?" След като споделих проблема си с нея, тя се заинтересува да ми помогне. "Да, веднага щом самолетът се приземи на пистата, елате до тази врата и аз ще бъда с вас там. Когато вратата се отвори, вървете."

"Добре - казах си - Бог е с мен и стюардесата също. Бог ще задържи самолета." Синсинати е огромно летище с много терминали и безкраен лабиринт от врати. Попитах стюардесата, която ми помагаше, къде точно трябваше да влеза в гигантския комплекс, за да хвана самолета. Имаше да премина през три терминала! Взех пуловера си и го прехвърлих на ръката си. Знаех, че ми предстоеше повече от горещо преживяване. С пуловера и кожената чанта бях до вратата, когато тя се отвори.

Преди години имаше реклама с един футболен играч, който тичаше по летището, прескачайки през багажи и плъзгайки се между хората. Спомняте ли си я? Точно такъв бях аз! Прескачах, лъкатушках между хората и тичах. Изпотен, най - сетне стигнах до моя вход и казах: "Къде е самолета?"

Нямаше никой освен служителката, която ми каза: "Господине, самолетът излетя преди пет минути."

- Но Бог ми каза, че Той ще задържи самолета за мен — измърморих аз.

Тя ме погледна, а това означаваше, че тя наистина ме погледна. Как бих искал да видите изражението и в този миг.

Господине? - ме попита тя въпросително.

Да, но вие трябваше да кажете на пилота и да върнете самолета, защото аз трябваше да бъда в него. Бог ме увери, че самолетът ще бъде задържан.

Успях да видя как товареха самолета.

- Не може ли да вземете колата и да ме поставите на стълбата? Зная, че тя е там. Вие трябва да ме качите на нея!

Но тя не направи това. Служителката ме изгледа така, като че ли пред нея стоеше човек, който не е с ума си. Но аз знаех с ума си, че Бог беше Бог на всяка твар и за Него нямаше нищо невъзможно. Аз вярвах в това! Наистина ли слушах Бог да ми говори? Наистина ли беше Бог на всяка твар, както Библията казва? Наистина ли беше загрижен да изпълни обещанието си към мен? Отдалечих се от мястото, където беше служителката и седнах в залата за отпътуване. Наведох главата си и се помолих: "Но, Господи, Ти ми каза, че ..."

"Джим, наистина ли вярваш,, че аз съм Бог на всяка твар? Наистина ли вярваш, че Аз мога да върна този самолет, ако Аз избера това?"

Казах: "Господи, аз ... не зная. Не съм сигурен. Не зная, но мисля, че го направих. Направих всичко, което можах, както Ти ме помоли. Вярвах, Господи. Аз наистина вярвах, но доказателството е пред очите ми ... Да, вярвам, Господи, но помогни на моето неверие."

И докато стоях, борейки се с това, което се беше случило, служителката ме тупна по рамото. Тя каза: Господине. - погледнах към нея и тя продължи - Не разбирам, но самолета се връща обратно към изхода.

Хвала на Бога! - казах аз, скачайки от мястото си - какво се е случило?

Не зная - отвърна тя - не зная.

Вие трябва да разберете - измърморих аз.

Ще разбера, ще разбера. Аз също искам да узная това!

Тя взе телефона си и се обади на служителя, който стоеше до изхода. След това ме повика, за да ми обясни положението. Изглежда този служител, който ръководеше полета на самолета, а вие сигурно сте го виждали, защото той е един, който стои винаги там с конусообразен прожектор, забелязал, че предната гума на самолета е протрита и беше наредил той да се върне, за да се смени. Това трябваше да се направи, докато аз вече седях на мястото си с наведена глава и Бог ме питаше: "Наистина ли вярваш, Джим?"

Надявам се, че някой ден ще се срещна с онази служителка, тъй като трябва да и задам няколко въпроса. Бях толкова развълнуван, че успях да хвана полета и тогава не казах нищо, но исках да я попитам: "Вярвате ли в Бог?" Исках да я запитам, тъй като улових в нейния поглед, че тя ме смяташе за човек "различен" от другите. Някой ден ми се иска да я попитам, но може никога да нямам тази възможност. Затова искам да попитам вас: "Наистина ли вярвате в моя Бог?"

Приятели, Бог ме избави от сивата мечка. Той ми даде всичко, от което се нуждаех, когато колата ми се повреди. Бог върна самолета за мен. Вярвате ли, че Той е личен Бог и на вас? Мислите ли, че може да ви избави от всичките ви проблеми? Наистина ли вярвате, че Бог има решение за всички трудности или беди, които срещате?

Не, вие не вярвате! И това е отговорът защо имаме проблеми в домовете си, с децата си, със съпругите или съпрузите си и в нашите църкви. Защо не виждате протегнатата Божия ръка като такава? Къде е проблемът? Проблемът е в самите нас! Ние винаги сме заети с търсене на своите си решения, със своята си мъдрост и не отиваме никога при Бога на целия Всемир, Който има решението. Ние не идваме при Бога, за да му кажем: "Господи, нуждая се от Теб. Моля Те, извеждай ме стъпка след стъпка от моите трудности."

"Защо - попитах Господа - не можа Ти да направиш така, че самолетът да бъде при изхода? Тогава бих повярвал."

"Защото в най-тъмния час, Аз светя най-силно, Джим. Каква беше твоята роля? Да, но спомни си какво се казва в Захария 4:6: " ... не чрез сила, нито чрез мощ, а чрез Духа Ми, казва Господ на Силите." Джим, ти трябваше да разбереш, че никой от разговорите ти със стюардесите, никое от твоите фантастични тичания по летището, никой от опитите ти да убедиш служителката да те качи на стълбата на самолета ти направиха добро. Поисках ти да ги извършиш, за да видя дали ще Ми се покориши ще Ми сътрудничиш, но няма сила в нищо, което ти можеш да направиш. Цялата сила е в Мене."

Бог често допуска до нас да дойде най-тъмния час, за да ни избави, да ни напомни, че Той е великия Бог на Универса. Когато търсим Бог постоянно във всичко, тогава можем да преживеем Неговата закрила. Християнският живот се изгражда не само от всецяло преживяване на Неговото ръководство, но и приемане на Неговата сила. "А на онези, които Го приеха, даде право да станат Божии чеда..." (Йоан 1:12)

Бог желае да даде на Своите деца сила, която да ги избави от всички техни трудности, беди и безпокойства. В Исая 58:11 се казва: "Господ ще те води всякога ..." Искате ли това? Бог желае да ръководи живота ви, делата ви. Съгласни ли сте да бъдете ръководени? Тогава ще имате лично преживяване с Бога. Ще имате преживявания, които да споделяте. Може да не бъде самолет, но ви гарантирам, че ще бъде преживяване, с което Бог ви е избавил от вашите проблеми. И когато ги споделите с други хора, те могат да повярват също.

Ето защо Бог допусна да имам тези преживявания, за да могат и другите да вярват, а не само аз. И така, нека ви попитам отново: "Наистина ли вярвате в моя Бог?"

"Джим, би ли дошъл на събранието на служителите от службата за недвижими имоти следващия месец и да споделиш своите тайни с другите? - ме попита собственикът на службата.

"С удоволствие."- отговорих аз и щастлив продължих по пътя си. Бях поласкан. Все пак когато започнах работа по продажба на недвижими имоти в планината, някои от същите тези професионалисти, изразиха мнение, че аз ще умра от глад в планината, а сега бях на първо място по продажби, отчасти благодарение на това, че никой друг не работеше в долината, в която живеех. А това означаваше, че аз имах целия списък на продажбите и сам ги извършвах. Цял живот съм се занимавал с продажби и чувствах, че съм разбрал едно или друго от взаимоотношенията между купувачите и продавачите. Разбира се, че можех да споделя методите и технологиите, които ми помагаха работата ми да бъде успешна.

Всичко беше добре до моето тихо време с Господа следващата сутрин. Господ ми зададе въпрос, на който аз нямах готов отговор.

"Джим, ще кажеш ли на служителите истинската причина за успеха си? Или просто ще споделиш с тях какво е изиграло твоето човешко естество, за да ти помогне да успееш?"

"Но, Господи, - запротестирах, желаейки да променя посоката на разговора - те не искат да Те познават - Теб, Човекът зад моите методи. Те се интересуват само от методиката ми."

Знаех, че мъжете и жените, които щяха да присъстват, не очакваха каквото и да е духовно подчертаване и в ума ми започна мисловна битка. Какво би станало ако аз се изправя и им кажа истинската тайна на моя успех? Можех да си представя, как те ме молят да напусна трибуната точно по средата на изложението си. И най-после, ако не можеха да ме изгонят навън, знаех, как те не биха се интересували от къде идвам и много вероятно бе всички колеги да се отвърнат от мен и да ме изоставят. "Но, Господи, не мога да направя това!" И въпреки това внушението не си отиваше. Трябваше да взема решение и накрая казах на Господа, че ще им разкрия истинската тайна на успеха си.

Денят дойде. Когато се изправях пред трибуната бях силно развълнуван, гледайки към хората, дошли да чуят моите тайни. Вълнувах се как ще бъдат приети известията ми. Осъзнах, че трябваше да завися изцяло от Бога. Не ми беше за първи път да се боря в сърцето си едновременно със страх и зависимост от Бога. Но преди да продължим, нека да споделя с вас тази история:

Постоянното всмукване на дълбочинен въздух предизвикваше странен шум под водата във водоема. Сали, моята водолазна партньорка, изглеждаше уверена и добре подготвена, макар че нямаше бионичен компенсатор (приспособление, което поддържа плаващото тяло на повърхността на водата). Това беше нещо, което не оправдаваше нашия малък опит. Макар че бяхме заявили компенсатори, те не бяха пристигнали. Наскоро бяхме получили сертификат за водолази. Това изискваше често да се връщаме в басейна, за да упражняваме своите умения. Като водолази от онези дни обличахме старомодни скафандри с всмукателни отвърстия, през които можехме да поемаме допълнително въздух, когато беше необходимо. И двамата слагахме колани с тежести, плавници, маски и резервоари, които бяха, разбира се, снабдени с регулатори, имащи измервателни уреди и всмукателни отвърстия.

Сали и аз изпълнявахме нашите упражнения, нужни за сертификата ни, като водолази в този същи водоем. Бяхме минали много часове по теория, за да се научим как да регулираме способността си да се задържаме на повърхността на водата. Когато дробовете на човешкото тяло са изпълнени с въздух, тогава то естествено се задържа на повърхността на водата. Това означава, че когато то се потопи под водата, ще започне да се издига към повъртността. За да остане водолазът под водата той трябва да използва един от двата метода. Първият е тласкане, движение напред. Водолазът използва собствените си усилия, за да придобие сила, необходима да запази тялото си под повърхността. Същото прави и детето в детски плувен басейн, когато бързо се потапя под водата, за да си вземе играчката от дъното му.

Според водолазите има такива, чиято цел е да прекарат известно време под повърхността на водата, без да имат желание да бъдат там през цялото време, нужно е те да полагат усилие да се задържат на известна дълбочина. Следователно те използват другото решение - носят колани с тежести, за да преодолеят естествената способност на тялото да се издига на повърхността на водата. Но не всяка използвана тежина, ще постигне това. И водолазът работи здраво, за да намери баланса между тенденцията на тежината да го тегли надолу и естественото желание на тялото да го издигне нагоре. Бионичните компенсатори позволяват на водолаза да увеличи или намали способността на тялото да се издига на повърхността на водата чрез добавяне на въздух, колкото е необходимо от резервоара. Теоретически, старите модели скафандри и напълнените с въздух резервоари, които Сали и аз носехме, работеха на същия принцип. Бях изучил принципите на водолазното дело, познавах и физическите принципи, включени в него. Достигайки до дъното на басейна, който бе около 150 метра дълбок, открих, че имах малко отрицателна способност да се издигам нагоре и затова се спуснах бързо към дъното, издигайки облак от тиня, който замъгли погледа ми и направи гмуркането ми под водата по-малко желано.

Спомнете си, аз знаех принципите, които ръководят гмуркането. Тези принципи ми казваха, че ако аз прибавех малко въздух в скафандъра си щях да отскоча от дъното. Така че, аз пуснах регулатора, взех отвърстието и започнах да духам. Но по някаква причина, не бях в състояние да вкарам много въздух в скафандъра. Както по-късно научих, причината беше дълбочината. Колкото по-дълбоко сте под водата, толкова по-голямо е налягането, което се упражнява върху всеки квадратен сантиметър от тялото ви. И така, не можех да приложа достатъчно сила от белите си дробове, за да преодолея налягането, което животоспасяващият ми скафандър изпитваше, тъй като не влизаше въздух в него. Друго затруднение е, че когато издухвате въздуха си на такава дълбочина при такова заобикалящо налягане, вие всъщност издишвате навън! Затова когато се отказах от скафандъра и потърсих регулатора, аз реално се нуждаех от вдишване.

Но аз не можех да намеря регулатора. Като аматьор, не бях напълно разрал, че той бе отскочил зад мен. Друга аматьорска грешка - бяха ми поставили резервоара твърде високо, което ми пречеше да погледна зад мен и да го открия. Бях почти паникьосан. ^J

Имах само няколко избора. Можех да снема резервоараа и да открия регулатора, но аз не бях подготвен за такава маневра. Можех да отида да потърся Сали или някой друг водолаз, макар че никой не се виждаше в момента. Знаех, че всеки водолаз - дори и онзи, който никога не ме е виждал преди - ще ми помогне със своя въздух. И накрая, можех да направя свободно издигане до там, където знаех, че има въздух. Избрах свободното издигане.

Но това решение носеше друг проблем. Водолазът не може да се издига по-бързо от мехурчетата, които изпуска, ако трябвя да преодолява спазмите, силно болезнено, понякога животозастрашаващо състояние, когато има твърде много азот в кръвта. Нямах останал въздух в дробовете си, за да издухвам каквито и да било мехурчета, затова направих стъпка, която изглеждаше да е правилна и започнах да мисля за "каквото и да става."

А какво би станало, ако аз не можех да стигна до повърхността поради загуба на съзнание от липсата на въздух? Това бе напълно възможно! Тялото ми крещеше за кислород в този момент. Поставих едната си ръка върху отпуснатата халка на колана, а другата — върху контролния бутон на патрона с въглероден диоксид (С0₂). Скафандърът ми беше снабден с такъв патрон, за да се надува когато трябва да изпълнява основната си цел - да бъде животоспасващ скафандър. Знаех, че пълното му надуване би ме извело на повърхността на водата и даже в безсъзнание би ме изтласкало на нейната повърхност. Снемането на полена би дало на скафандъра възможност да ме извади даже по-бързо, но не трябваше да рискувам със спазмите, ако това не беше абсолютно необходимо.

И на около половината път това се случи! Неволно се опитах да поема дъх, а имаше само вода. Зная какво чувства давещ се човек. Загребах с двете си ръце и когато скафандърът се наду и изоставих колана бях изтласкан на повърхността на водата, кашлящ, пръскайки слюнки и държейки устата си широко отворена. Носейки се по повърхността бях толкова благодарен за морето от въздух, което ме заобикаляше. Върнах се от неприятелска, вражеска територия, в която човек никога не е бил определен да живее. В това негостоприемно място бях напълно зависим от моя апарат за дишане. И когато загубих неговия контрол, средата в която се намирах, започна своя безмилостен и невъзмутим опит да ме погуби.

Така е и с вас, мои приятели. Всички ние живеем в свят, изпълнен с грях, в среда, която Бог никога не е възнамерявал да създаде, за да живеем в нея. Затова трябва да оставим цялата си зависимост от Бога - нашият апарат за дишане, ако мога така да се изразя. Когато загубим от погледа си тази зависимост, откриваме себе си носени от течението на Морето от грях, на океана, толкова изпълнен с опасности, колкото бе и клопката на най-дълбоката част на водоема.

Но има един проблем. И вие го знаете, и аз го знам от опит. Нашето цялостно съществуване
почти изглежда да е планирано да пречи на постоянната ни зависимост от Бога. Животът е твърде безочлив! Всички видове мисли и чувства изскачат и изискват нашето внимание. Съблазнителната красота на рекламираните модели привлича интереса ни. Децибелите и хипнотизиращия ритъм на модерната музика настояват да ги слушаме. Желанията и изискванията на плътта идват към нас почти с връхлитаща сила. Ако останем в състояние на зависимост от тях, нищо чудно е да се намерим отделени от Бога. |

Мнозина от нас имат вродено желание да общуват с Бога както общува приятел с приятел. Но в действителност, няма значение какво желаем, обикновено завършваме общуването със себе си. Объркваме се От мисли и се разяждаме от това, какво може да ни се случи в бъдеще. Тази наклонност да анализираме състоянието си често води до неуспеха ни да зависим напълно от Бога. Понеже мислим за това неблагоразумно идваме до заключение, че всички ние твърде често пренебрегваме тихия глас на Бога, Който ни говори чрез съвестта ни. Това е ужасен жребий за нас, подобен на този на Джойс от следващата история.

Джойс, как си? - попита Сара, когато я срещна в пощата.

О, Сара - отвърна Джойс, гледайки към нея - ще ти кажа истината, останала съм без сили.

Двете жени бяха приятелки, членове на една и съща църква, но винаги бяха на противоположни позиции. Джойс бе направила кариера и беше самотна майка, отглеждаща децата си от няколко неуспешни брака. Сара не работеше, грижеше се за дуцата си и имаше щастлив брак. След като Джойс сподели напрегнатия си живот, Сара погледна приятелката си състрадателно. Беше ясно, че животът контролираше Джойс, вместо тя да контролира живота си. Преди и Сара беше в същото състояние, но сега вече знаеше, че само когато правеше разписание на нещата, само тогава имаше възможност да контролира изискванията на живота си. Сара внимателно посъветва Джойс, че животът й би станал по-спокоен и по-уравновесен ако тя си прави предварително разписание.

Джойс знаеше, че Сара имаше строго разписание и докато това можеше да бъде всичко за нейното семейство, тя се почувства обидена от загатването, че животът й е извън контрол. Заемайки позата на мъдра и учена жена, тя говореше на Сара, така като че ли пред нея стоеше дете, към което търпението й се бе изчерпало.

- 'Ти просто не разбираш, какво е да бъдеш самотна майка - каза сопнато Джойс, използвайки често повтаряната от нея линия на поведение, която й беше станала навик. Освен това и аз имам разписание. Само че то е по-непринудено от твоето."

След това тя си тръгна и Сара тъжно погледна след нея. Докато изглеждаше забавно "непринуденото разписание" на Джойс, Сара се почувства наранена от отношението на приятелката си. "Само ако имаше желание да послуша" - обясняваше по-късно тя. "Аз щях да й помогна, но тя не искаше." Джойс се беше отдалечила от мястото където можеше да бъде, отблъсквайки ръцете, които се бяха издигнали да поемат товара й.

Защо ви разказвам тази история? Защото вие и аз приличаме много на Джойс. Премисляме работите си, планираме извън тях и ставаме толкова убедени, че нямаме друг избор, и когато Исус ни предлага друга посока на действие, често ние сме като Джойс. Оставяме Го тъжен, наранен, копнеещ да вдигне товарите ни, но без да може да ни помогне, понеже не желаем това.

Библейската история на Божия народ в по-голяма или по-малка степен, е изигравана и в нашия живот. Еврейският народ отказваше Божието ръководство и избиваше Божиите вестители, изпращани до него. И ние отказваме Божието ръководство и след това обвиняваме онези, които ни носят вест на изобличение. Колко често думите на Исус изговорени за Йерусалим могат да бъдат отнесени и за нас? "Йерусалиме, Йерусалиме! Ти, който избиваш пророците и с камъни убиваш пратените до тебе, колко пъти съм искал да събера твоите чеда, както кокошката прибира пилетата си, но не искахте!" (Матей 23:37, 38).

Когато пътувам по света, стоях в ужасно пусти домове — домове на хора, които искрено вярват, че са християни. Срещам толкова много хора, които са затворници на мислите си. Често живеят с миналото, погълнати от вчерашните грешки. Те прекарват дните си в себеоправдание. Тези личности са често първите, които признават за допуснатите от тях грешки, но изглеждат слепи за факта, че не са се научили на нищо от тях. Миналите им грешки са резултат от упованието им в самите тях и това продължава, докато мислите им властват в живота им.

Жената, която дойде при мен, ясно демонстрира това. Бях провел евангелизационни събрания и бях забелязал нейната мрачна фигура, когато вървеше по пътеката между редовете в църквата. Погледът й бе унил, а тя изглеждаше като че ли носи товара на света. "Брат Хонбергер - започна жената - искам да поговоря с вас за моя съпруг." Струваше ми се, че тя беше сама. Не бях забелязал никакъв мъж, който да бъде с нея. Но вече бях почувствал какви бяха нейните проблеми - съпругът й не беше техния източник.

"Мога ли да ви попитам нещо?" - я помолих. Тя кимна, макар да изглеждаше объркана от неочаквания въпрос.

"От кога започнахте да .имате зли мисли спрямо вашия съпруг?" Тя ме погледна втренчено, а аз продължих - "Виждам всичко, изписано на лицето ви. Обзалагам се, че вие никога не сте имали свобода на мислите си към вашия съпруг. Имали ли сте такава?"

"Не." - призна тя. Тя нямаше такава свобода.

"И сега искате да разговарям с вас за съпруга ви. Но той даже не е тук. Ако искате да разговаряме, доведете го тук, но аз не мога да направя това без него. Разбира се, мога да ви кажа как можете да имате свобода на мислите си, как можете да имате правилно отношение към него за първи път във вашия съвместен живот. Ако искате да разговаряме за това, ще бъда радостен да ви помогна."

Тази жена живееше с негативни мисли, и това се бе отразило върху цялото й изражение. Изглеждаше мрачна и огорчена, защото наистина беше такава. Искаше да разкаже за грешките на съпруга си и да научи как той да се промени. Най-добрият начин да въздействаш на един от съпрузите да се промени е да имате същата промяна, същото преобразяване във вашия живот. Защо съпругът на тази жена трябваше да поправи нещо с религията си, след като самата тя беше очевидно отчаяна?

Ако мислите ни не са под контрола на Христос, ние мамим себе си, да мислим, че сме християни. Мислите и чувствата изграждат характера ни, който притежаваме и затова е толкова важно Христос да ги контролира. Ако желаем да подчиним мислите си на Исус, те повече няма да ни контролират. Но това е повече отколкото просто предаване на мислите ни. Много повече дори, това е определено желание да се покорим на Господнето отсъждане, когато Той ни призовава да предадем всяка мисъл на Него. И аз мислех, че такава ситуация би ме направила потиснат човек, би ме принизила до състоянието на робот. Но когато я изпитах, намерих особена свобода, която идва от постоянната зависимост. Изведнъж нещата започват да се вършат по такъв начин, за който и не сме сънували и откривате такава радост в живота, понеже някой друг ги ръководи и контролира. Позволете ми да ви демонстрирам това.

След евангелизаторски събрания през уикенда, щяхме да стигнем до място, което беше на разстояние само един ден път от дома на Салината майка. Тъй като знаехме за това предварително, ние планирахме нашия маршрут да включи вземане на кола под наем от летището, с която да отидем до там и да я посетим. В повечето случаи, службите за коли под наем предлагаха определено заплащане и неограничени километри. Но на това място те не предлагаха неограничен километраж и аз се споразумях за заплащане, което включваше километрите, които трябваше да измина при движението по международния път Е-800.

Когато стигнах до гишето на службата, преди мен чакаха трима души. Бедната жена зад гишето изглеждаше, че е нова служителка и се мъчеше да се справи с компютъра, докато клиентите пред мен започнаха да негодуват за закъснението. Бях последният клиент, след мен нямаше никой и аз успях да разбера, че служителката беше изморена. Другите клиенти бяха груби и когато тя изтегли от компютъра моята резервация всичко беше грешно!

"Джим, извини се на тази жена, че си трън в очите й." - Господ ми прошепна в мислите ми.

"Да се извиня? Господи, но за какво? Не съм направил нищо, което да е неточно." Това е тенденцията за себеоправдание, която толкова често позволява да отблъснем настрана Бога, като се опитваме да тичаме по нашите пътища в живота. Можех разумно да осмисля чувствата си. Аз също бях уморен. Предстоеше ми дълъг път и това, което плътта ми искаше, беше тази жена да се съвземе и да ме обслужи добре.

"Джим, Аз искам да се извиниш, не заради това, което си направил, но заради тази жена."

Все още не бях напълно убеден, но се обърнах към жената и й казах: "Съжалявам, че съм трън в очите ви."

Тя ме погледна учудено за момент, след това отговори: "Господине, аз..., искам да ви кажа, че вие не сте трън в очите ми. Просто това се случва понякога."

"Мислите ли, че можем да решим проблема?"

"Господине, сигурна съм че можем!"

И тя го направи, макар че това изискваше обаждане до бюрото за международни резервации и две обаждания до нейния началник вкъщи в неделя. След час я оставих с нужната ми кола и с правилното заплащане. "Зная, че това е било труден ден, но облегнете се на Исус." - казах аз, когато напусках гишето. "Той има силата, с която можем да преминем през житейските ситуации."

Никога няма да забравя нейния отговор. Тя се усмихна мило и каза: "Благодаря ви много, че бяхте така разбиращ!"

Беше ми нужно един час, за да потегля по предначертания път, но в избора си на себеотричането, напуснах летището като че ли се намирах на върха на света! Знаех, че Бог ме бе използвал да докосна някое друго сърце и да го окуража! Аз естествено не притежавам мъдрост, за да узная какво да кажа, за да смекча трудна ситуация като тази. Но се научих, че ако съхранявам зависимостта си от Бога, душата може да бъде докосната. И в този процес, аз се преобразих и изпитах страхопочитание към мъдростта и милостта на Бога, Който си грижеше толкова много за тази жена и за нейния труден ден и Който искаше да ме използва, за да й говоря съчуствителни думи.

Нека заедно с мен се върнем назад във времето, в една зимна вечер преди повече от десет години, когато започвах да научавам за зависимостта си от Божията мъдрост.

Минаваше пет часа и слабото зимно слънце беше залязло. Мрак покриваше планината и скоро се появи слабата лунна светлина. "Татко, нека да отидем да се пързаляме!" - възкликна Матей, когато аз се отпуснах на шезлонга.

Спомняте ли си, какво ви казах по-рано за внезапните проблеми в живота, които имат тенденцията да блокират зависимостта ни от Бога? Плътта ми искаше да каже нещо подобно на това: "Какво искаш, аз вече се изкъпах и последното нещо, което искам е да изляза навън и да се изпотя при пързалянето ли? Така ми е приятно и не искам да излизам."

"Матей, аз вече се изкъпах..." - започнах аз. "Джим, попита ли ме какво трябва да направиш?"

"Не, Господи, но..."

"Джим, трябва да отидеш да се пързаляш със сина си."

Бях се научил, че християнският живот е връзка от избори и аз направих моя. "Хайде да вървим" - казах на Матей. Как бих искал да можехте да видите лицето му. Моят предишен коментар за изкъпването му беше вече подсказал за избора ми и той беше започнал да се оттегля с мисълта "аз знаех, че ти нямаше да дойдеш." Но сега лицето му се отпусна и той се завтече да се приготвя.

Християнският живот е живеене чрез принципи вместо чрез чувства, което е добро нещо, тъй като чувствата както виждате бяха променени когато Матей ме поведе нагоре по пътя, вървях по нанагорнището и се изпотих, а комфорта от топлата стая и отпускането на шезлонга сега бяха вече спомен. "Господи, не е ли това просто, за да ме смириш?" - аз се помолих. Нямаше отговор.

Най сетне започнахме да се спускаме надолу и аз изпреварих Матей. Когато навлязохме в гъстата гора, лунната светлина почти не можеше да проникне между дърветата и подтискащ мрак изпълваше въздуха. Почувствах, че трябва да спра в това зловещо място и да изчакам Матей. И когато той дойде и застана до мен, го попитах: "Сине, ако ти беше на това място, а аз не бях с тебе, какво би чувствал?"

Светлината беше много слаба, но въпреки това успях да видя отговора, изписан на лицето му, преди да ми каже каквото и да е. "Благодаря Ти, Господи!" - казах шепнешком. Виждате ли, аз не знаех, дори не бях очаквал, че думите на Матей ще потвърдят впечатлението ми.

"Татко, бих се уплашил до смърт!" Моят по-голям син Матей, се страхуваше от тъмнината! Бог знаеше всичко това, но не и аз. Само чрез покорството към Бога и чрез съгласието ми да се пързалям със сина си можах да разбера проблема и да му помогна чрез Божията благодат да преодолее и победи този страх. Това не ми беше непознато. Можех да му съчувствам. И аз бях уплашен от мрака на целия си живот, докато да стана християнин.

Разговарях с Матей за това и споделих с него, как аз преодолявам тези страхове. След като ги предавах на Бога, търсех възможност да посрещам смело тези сатанински лъжи и да потвърждавам, че те не са истината. Матей се хвана здраво за идеята и настойчиво желаеше избавление от тези зли чувства. Скоро го видях да упражнява принципите.

Например, една вечер майка му го помоли да вземе нещо от гаража и докато видимо се колебаеше, той се съгласи да отиде там с прожектора. По обратния път за дома той бе чул Божият глас да му прошепва в тишината: "Защо не опиташ без прожектора?" и той опитал без него. С радост бе узнал, че няма повече стягащи връзки, когато бе видял, че може да върви в тъмнината без да се страхува.

Изминаха няколко месеца изпълнени с малки инциденти и практически уроци подобни на този. Стъпка след стъпка страхът му от тъмнината беше преодолян. Моля ви, не разбирайте погрешно случилото се. Не беше негова собствена заслуга да победи този страх дори и с нашата помощ. Но Матей спечели победата над Сатана, който го измъчваше с тези мисли на страх, единствено с Божията благодат. Той се научи да ги предава на Исус и да ги оставя на Него.

Почти по същото време, трябваше да летя от Монтана до Мидуест, сменяйки самолета в Солт Лейк Сити и след това отново в Мидуест. Самолетът закъсня и аз пристигнах в Солт Лейк Сити, след като току що моят самолет бе излетял за Мидуест. Трябваше да чакам преди да взема друг самолет, затова седнах. Започнах да се моля на Господа, Който чрез Своето провидение да направи нещо, така ме да мога да направя връзката в Мидуест навреме и да не безпокоя онези, които щяха да ме посрещнат за моите евангелизаторски проповеди. Но изглеждаше, че това нямаше да стане. Както седях в чакалнята погледът ми изведнъж се спря върху гишето за записване за ускорени полети и Господ ми нашепна тази мисъл: "Иди и се запиши за ускорен полет."

"Но аз не чувствам да желая това. Пропуснах моя самолет и едва ли има смисъл да се записвам за ускорен полет." Бог често върши неща, които от гледна точка на човешката мъдрост и разум ни се струват, че нямат никакъв смисъл. Истинското Му намерение е прикрито. Но аз станах от мястото си и се запътих към гишето, защото се бях научил да позволявам на Бога да бъде всичко във всичко за мен.

След като казах на служителката, че искам да се запиша за ускорен полет, тя ми поиска билета. Това беше малко необичайно, но аз й го подадох.

"Кога ще трябва да летите, за да хванете връзката в Мидуест?" Аз й казах кога е връзката ми, а тя отговори: "Господине, имаме точно сега полет за там и аз мога да ви запиша за него." А този полет не само щеше да ми даде възможност да направя следващата връзка, но даже щях да бъда доста по-рано там!

Защо Бог беше използвал прикритието на записването ми за ускорен полет, за да помогне на моята борба? Помислете си каква щеше да бъде реакцията ми, ако Той ми беше казал: "Джим, отиди до гишето за ускорени полети и служителката там ще ти уреди по-ранен полет." Знаете, нали. Добре. Аз бих поспорил с Бога. Все пак е смешно да се мисли, че служителката по ускорените полети има по-добра информация от гишето за самолетните билети.

Бог е толкова благ, че Той често ни избавя от самите нас, като ни измъква от нашите познания, които могат да ни попречат. Затова Бог понякога ни моли да направим нещо под предлога, че ние наистина разбираме и ще действаме. Той, Който вижда краят от началото, в Своята премъдрост подрежда събитията в наша полза. На какъв чуден Бог служим! Засрамващо е, че толкова малко от всички претендиращи да бъдат християни, действително Го познават. Учудващо е, че повечето от църквите понастоящем издигат не Христос, а себе си Църквите, религиозните училища и колежи са издигнали себе си в големи бюрократични институции, които са забравили истинската цел на своето съществуване. Днес, църквата общо взето връща новоповярвалите към себе си, вместо към Бога. Паричните средства стават източник на сила на всички тези институции и всичко, което пречи на свободното прииждане на средства, е отстранено. Затова, ние стоим, доволни да убеждаваме църковните членове, че са новородени и спасени, вместо да ги учим да направят Бог всичко във всичко в живота си. Това е страшен запис на небрежие, с който християнската църква трябва един ден да се срещне. Това издигане на институцията, това свързване на хората с църквата вместо с Бога беше ясно изобличено от живота и смирението на Исус. Той не се противопоставяше на църквата по Неговото време, но беше повече загрижен за личната жива връзка с Него отколкото за членството в църквата. В много случаи и днес църковните служители са изправени пред същата дилема. Тя беше и пред мен, когато стоях пред хората, занимаващи се с продажбата на недвижими имоти. Да споделим ли известната, очакваната вест или да споделяме с нашите слушатели това, което може да преобрази техния живот, дори с риска да бъдем непопулярни или смятани за критикуващи?

Представянето си започнах с добрите методи за продажба и връзката между продавачи и купувачи. Тогава казах: "Ако вие следвате стъпките, които очертах пред вас този следобед ще постигнете успех във вашата практика, но не от този вид, който аз имах. Той е от вида подобен на рецептата на моя син за сладки. Всеки обичаше неговите сладки и той даваше основната рецепта на всеки, който пожелаеше. Но когато те си отиваха у дома и приготвяха сладките, след това се оплакваха, че не са като неговите. Така е, защото синът ми използваше тайна съставка за своите сладки, което никой друг не можеше да направи. Приятели, има тайна съставка и за моя успех като продавач на недвижими имоти."

"Тайната е жива връзка с Господ Исус Христос, всяка минута, всеки ден. Тя ми дава възможност да помоля Господа за това, което е най-доброто за моя клиент. Позволява ми да оставя настрани амбицията и загрижеността си за печалбата от продажбата и да кажа на някои от клиентите, че този имот или тази околност не са най-добрите за живеене. Мога да кажа на вашата съпруга да не иска мястото да бъде много отдалечено от града. А предлаганото място е точно такова. Понякога казвам на други клиенти, че ще направят големи дългове: "Банката вероятно ще ви отпусне заем, но тя няма да се погрижи когато вашето щастие остане на пътя. А аз съм загрижен, затова продайте друг имот преди да купите."

"Приятели, тайната на успеха е, че не аз съм продавача, а Бог! Той просто ми позволява да действам като Негов представител. Това е тайната на успеха, която всеки може да използва, ако пожелае."

Спомнете си колко много се безпокоях и измъчвах от тяхната реакция? Да, но поне 90% от присъстващите дойдоха и ми благодариха за представянето. Казаха ми, че то ги е върнало към детското им възпитание. Доста бяха доловили и нещо друго. "Ще продължаваш ли с недвижимите имоти? Ти трябва да станеш проповедник!" Тогава малко разбирах колко пророчески бяха техните думи.

И така, какво ще кажете вие? Знам, че не можете да се радвате на живота, по пътя на който сте били. Трудно е да се диша без апарат за дишане. Искате ли да опитате да зависите напълно от Бога? Ще Му позволите ли да бъде вашето "всичко" и да Го направите "всичко" във всяко нещо, което правите или мислите? Той ви кани: "Елате при Мене всички, които се трудите и сте обременени..." (Матей 11:28). Елате при въздуха. Елате и направете Бог всичко за вас. Апостол Павел казва: "...облечете се с Господ Исус Христос..." (Римляни 13:14). Той е вашия регулатор за дишане. Той е Единственият, Който ви дава възможност да издържите в този свят на грях. И след като се облечете в Него, никога не позволявайте Той да си отиде от вас!

11. ГЛАВА - ЧЕТВЪРТА ОСНОВНА ТОЧКА

"... Докога ще се колебаете между две мнения? Ако Йехова е Бог, следвайте Го! Но ако Ваал е бог, следвайте него! А народът не му отговори нито дума." (3 Царе 18:21).

Сълзите ми се стичаха от очите ми без да мога да ги спра. Капчиците скоро образуваха тънки струйки надолу по бузите ми и падаха върху леглото ми, а други достигаха до носа ми, докато започваха да капят върху Библията ми. Не зная колко време продължи това. Но преди да стане достатъчно дълго, Сали се събуди и ме погледна: "Скъпи, защо плачеш?" - ме попита тя.

"Откъде да започна?" - чудех се аз - Дали да започна с проповядването през почивните дни? Или да се върна към поканата? Как да го обясня, когато Сали беше, без да усетя, включена от самото начало? Накрая реших да започна от най-доброто място ... от началото! Затова си поех дълбоко въздух и започнах да разказвам историята за четвъртия основен момент.

Речниците определят думата "основен" като нещо, към което друго нещо се върти, като централен, главен, съдбоносен или критичен момент. Тази сутрин заедно със Сали трябваше да взема определено решение, което да изпълни това обяснение. Всъщност решението беше четвъртия от няколкото основни момента в моя живот, който долових и осъзнах във връзката си с Бога.

Когато, в началото започнах да изучавам Божието слово и разбрах, че то беше повече от предания и молитви, бързо достигнах до първия критичен момент във връзката си с Господа. Ако аз приемех Неговото слово като основен водител в живота ми и сериозно прилагах истините, които то съдържаше, значими промени щяха ли да настъпят в начина на живот, който водех, щях ли да пожелая Бог да има тази голяма власт в моя живот?

Реших да направя тези промени и да приема Божията изявена воля за живота ми. Открих, че това промени и начина, по който гледах на себе си и на семейството си. Отказах цигарите и алкохола, защото разбрах, че тялото ми е храм на Бога. Христос беше умрял за мен и бе платил пак за мене с цената на Своя живот, затова аз не съм си "свой", за да върша каквото си искам. Когато научавах повече от Библията, се опитвах да споделям и моята ревност - макар тя да беше с добри намерения - да забивам клин между семейството си и себе си. Изборът да опитам и следвам Божието слово драматично промени посоката на моя живот. Така че, първият ми критичен момент беше приемането на Божието слово като абсолютен авторитет в живота ми.

"Вторият ми критичен момент дойде, когато разбирането ми за Божието слово ме доведе да се присъединя към църква, различна от онази, в която бях израстнал. На някои хора им се струва, че могат да сменят религиозните деноминации, както си сменяме ризите, но за мен това беше съдбоносна стъпка. Осъзнах, че към истинската религия не можем да се отнасяме несериозно. За мен това беше трудно нещо за осъзнаване, макар че бях израстнал с определени вярвания и поучаван от искрени родители. Всички тези факти не правят религията практическа, животопроменяща сила.

Третияткритичен момент беше когато Бог ме убеди, че е нужно да се преместим в пустото планинско място и да станем истински преобразени. Това беше борба, понеже мнозината, които мислехме за твърди християни, се противопоставиха на нашите планове и работеха упорито да ни убедят, че сме на погрешен път. Сега ние разбрахме отвъд всички съмнения, че сме направили правилния избор.

Може да се спори, дали всеки път когато вие и аз се изправяме пред избор, ние сме в критичен момент и това до известна степен е истина. Но критичните, основни моменти за които ви говоря, са далеч по-простиращи се, животопроменящи избори, които променят посоката на нашият живот.

Когато Мойсей изпрати дванадесет съгледвачи, за да съгледат Ханаанската земя, десетимата от тях донесоха обезкуражаващи вести на народа. Само двама бяха изпълнени с вяра и надежда. Народът беше в критичен момент! Техният избор да не приемат вестите на двамата съгледвачи и да се обезсърчат, отне възможността на цяло поколение да се радва на обещаната земя.

След няколко прекарани години в планината, изведнъж почувствах, че съм изправен пред съдбоносно критично решение. Бяхме намерили почти всичко за което дойдохме в планината. Бяхме опознали истински Бога и бяхме израснали в по-близка връзка с Него. Научаването да подчиняваме собствената си воля и собственото си "аз" и да ги предаваме на Бога доведе до учудващи резултати. Бяхме се придвижили от това да "бъдем бракосъчетани" към имането на истински брак. Семейството ни се промени в истинско семейство! Работата ми като служител по продажби на недвижими имоти осигуряваше добър доход за семейството ми. Нямахме дългове, а аз работех само три дни в седмицата. Влиянието на външния свят беше сведено до минимум, дори и при моя ангажимент с работата, ние отивахме в града не повече от два пъти в месеца. Бяхме осъществили и живеехме нашата мечта.

И в този успешен момент, Господ каза: "Джим, Аз искам да оставиш работата си в службата за недвижими имоти. Искам да работиш за мен през цялото си време като мой служител. Фокусът на смирението ти ще бъде възстановяване на живота, възстановяване на брака и възстановяване и обновяване на семейството."

Спомням си какво отговорих на Бога: "Господи, не мога!" И бях прав, със своята сила не можех да служа на Господа, но това не беше всичко, което мислех. И наистина мислите ми изявяваха чувствата ми. "Уредил съм си живота, Господи - мислех си аз - Ти ме молиш за твърде голямо нещо."

Преди това, бях канен от хора, които ме познаваха да проповядвам тук и там. Бях преуспял служител в службата за недвижими имоти. Имах добър доход и времето ми за проповядване беше между другото. Но сега ми се струваше, че Господ иска твърде много от мен.

И когато мислех за това, вътрешно се борех, какво решение да взема. Спомних си за живота на Мойсей, който беше на път да става цар, фараон, когато Бог го призова да остави това зад себе сщТогава си спомних за Петър и другите рибари, които Исус повика, за да Го следват. Бяха повикани да следват този беден и непризнат Проповедник. Тези избори бяха критични моменти в живота им. Нищо нямаше да бъде същото, без значение какво те решаваха. И веднага разбрах, че този призив за служене, беше критичен момент и за мен.

х) Скъпи читателю, ти също имаш критични моменти в живота си днес. Не зная какво Бог иска от тебе, но направи го и Святият Дух ще бъде с тебе. Проблемът идва когато Бог ни моли за нещо, но ние не сме сигурни, че го желаем. Тогава ние навлизаме в "отдалечаване" от Бога. За някои това отдалечаване вгорчава и дори убива тяхната любов към Бога. Всеки има поне веднъж в живота си подобен критичен, съдбоносен момент. Има нещо, което Бог ви е помолил да направите. Той желае да изберете да навлезете по-надълбоко в живота с Него. Моля се, Святият Дух да постави това решение на първо място в мислите ви, докато четете. Моля се, Бог да не ви дава мир и почивка, докато не Му се предадете напълно. И аз нямах истински мир, докато се борих с този неочакван призив за служение.

В планината се радвах на плода от начина на живот, за който Бог ни беше призовал и сега трябваше да реша, какво щеше да спечели душата ми от това "отдалечаване" от Бога. Богатият младеж от Библията се бе отдалечил от Бога и това му коства всичко. И аз трябваше да реша дали да работя за Бога или просто да бъда доволен да се ровя в добрия живот, който бяхме намерили. Ако аз станех служител, който да служи през цялото време, как щах да издържам семейството си? Откъде щяха да дойдат пари? Знаех, че Господ ще осигури, но как щеше да стане това? Наистина ли Бог ме призоваваше? Желаех ли да се оставя със сигурност в Неговите ръце, без да зная от къде щеше да дойде финансовата подкрепа за мен и за семейството ми? Чувствах, че се нуждая от известно потвърждение. Спомних си за Гедеон от Библията и как той използва руно вълна, да потвърждение на Божия призив към него. Започнах да се моля: "Господи, нуждая се от руно вълна за този призив на служене, но не зная какво да поискам от Тебе."

В същото това време, една жена, която познавах, ме покани да говоря пред нейната църква. "Джим - каза тя, като се извиняваше - ние наистина искаме да дойдеш, но единственото време, което имаме е на четвърти юни, празника на САЩ. Заради почивните дни вероятно ще има по-малко и от двайсетина човека. Разбирам те, ако ти не пожелаеш да дойдеш заради малкото хора." Докато тя говореше, дойде Божието нашепване в мислите ми, което казваше: "Това е твоето руно, ако го искаш, Джим." Аз й отговорих: "Разбира се, че ще дойда." Тогава се обърнах към Бога с молитва: "Господи, ако Ти наистина ме призоваваш изцяло да стана Твой служител, бих искал да има там хора, на които да говоря. Не мисля че тридесет или дори четиридесет би било чудо, затова Те моля да доведеш петдесет човека - два и половина пъти повече отколкото тя каза ,че ще бъдат в църквата."

Бях първият посетител в църквата онзи ден. Бях мотивиран. Исках да видя как Господ ще отговори на молитвата ми. Действително ли Господ ме бе призовал да бъда служител? Сали и аз седнахме близо до амвона и хората започнаха да идват. В часа когато трябваше да изляза да говоря в църквата имаше осем души. "Да, Господи - казах в себе си - досещам се за отговора." И точно тогава вратата се отвори и влезе четиричленно семейство. "Все още са само дванадесет човека, Господи." След това влязоха още трима човека. "Станаха петнадесет." След тях влязоха още двама и с още едно четиричленно семейство станаха двадесет и един човека. Скоро броят се увеличи на двадесет и осем, след това на тридесет и четири, на четиридесет, а след това и на четиридесет и четири. Опитвах се да проповядвам, но чувствата във вътрешното ми естество се вълнуваха! Следях моите бележки по проповедта, но не беше лесно по едно и също време да проповядваш и да броиш. Сигурен съм, че хората са се учудвали, какво беше не наред с мен, след като се отвличах по време на проповедта. Все още си мислех: "Това не може да се случи." Но ето, че се случи.

Броят на хората продължаваше да расте - четиридесет и осем, петдесет и един, шестдесет. Все още проповядвах и броях и нямаше изгледи това да се прекрати. След малко хората станаха седемдесет и три и скоро след това - седемдесет и осем. Накрая се отказах да броя. Извиках в сърцето си: "Господи, отказвам се да броя! Имам моя отговор!" Хората продължаваха да идват докато малката църква беше пълна!

Да, аз проповядвах със сърце, отворено към тези хора. В мен гореше огън, защото знаех, че Бог ме беше призовал да направя това. След проповедта попитах всеки когото можех: "Защо дойдохте днес?" "Нямахме намерение да идваме днес на църква" - каза един от тях - "но не почувствахме и желание да отидем на къмпинг, както бяхме планирали."

"Не зная - каза друг — просто почувствахме, че трябва да бъдем тук днес."

"Имахме други планове - каза една семейна двойка - но някой ни се обади по телефона и каза, че тази седмица в църквата ще изнася проповед служител, от когото сме слушали проповеди на касети. Много е добър! Идва от повече от 1600 километра и ще бъде тук само един ден - променете плановете си, трябва да дойдете."

И другите споделени истории говореха за телефонно обаждане или отлагане на плановете в последните минути преди проповедта. Само аз знаех истинската причина, защо бяха дошли. Бог ми говореше чрез техните действия. "Джим, ти ме помоли за петдесет, но аз ти дадох повече от петдесет. Аз искам да работиш за Мен!"

Когато говорих с тези мили хора на излизане от църквата, аз си повтарях: "На какъв Бог служа!"

"Господи, Ти ме помоли да изляза в света и да бъда "ловец на човеци" и ето ме. Аз не съм учил в никакъв педагогически институт, обучен съм в планината от Твоя Дух. Но Господи, на какво желаеш да ги науча?"

"Джим, Аз желая да ги научиш на практическото евангелие за ходене с вяра. Научи ги как да пребъдват в Мене, как да живеят с благодатта и как да я прилагат в ежедневния си живот - в техните бракове, в семействата си, в църквите си, в контактите си със света. Нека да разбират основата на евангелието, което е живото преживяване с Мене. Нека да осъзнаят, че това тяхно преживяване трябва да бъде всяка минута, всеки час, всеки ден."

"И, Джим, както е записано в Откровение 12:11: "Те го победиха чрез кръвта на Агнеца и чрез словото на своето свидетелство; защото не обичаха живота си дотолкова, че да бягат от смърт." Твоето проповядване не бива да бъде обикновено проповядване, което е толкова популярно в църквите днес. Трябва да проповядваш от твоето лично свидетелство - при всяка възможност да свързваш силата на Христос в тебе с надеждата на славата. Така кръвта на Агнеца нека винаги бъде издигана пред хората във всяка проповед, която изнесеш."

"Джим, не бива да обичаш този прекрасен живот, който ти намери с Мене в планината. Вместо това, желая да го оставиш в полза на другите. Аз те призовавам да се отделиш от своето усамотение в планината и да прекарваш време за споделяне на личното си свидетелство с другите, така че и те да открият практическото евангелие, за да преобразят живота си, така както бе преобразен и "твоя живот."

Онази нощ си легнах с разбирането, че Господ ме молеше да оставя доходната си работа в службата за недвижими имоти, с която Той така изобилно ме бе благословил. Но когато на следващата сутрин се събудих в 4 часа и 30 минути, аз седнах на леглото треперещ с Библията в скута си. Великолепното емоционално преживяване от отговора на молитвата ми беше отминало и сега оставах с действителността на живота.

Трябваше ли наистина да направя това? Накрая казах: "Господи, Гедеон имаше второ руно вълна. И аз, Господи, ако трябва никога повече да не се връщам към това време, ако никога няма да съжалявам за това решение, аз имам нужда от второ руно. Ти трябва да потвърдиш призива за служене с Твоето слово, Господи. Зная, че казах, че ще работя за Тебе ако ти ми изпратиш хора, но и Гедеон беше казал, че ще отиде след първото руно, но въпреки това поиска второ руно за потвърждение."

"Господи, това е труден призив. Имам впредвид че това е решение, да не се гледа никога повече назад. Това е остатъкът от моя живот. Никога да не правя друго, за да върша това, което Ти искаш от мен. Аз никога преди не съм правил такова нещо."

И след това добавих: "Господи, аз желая Ти да потвърдиш призива за служене чрез Словото Си." Разбира се, това е трудно нещо за искане, защото няма стих в Библията, който да казва: "Джим Хонбергер, ти трябва да станеш служител на евангелието."

Тогава седнах с моята Библия. Помолих се и се обърнах към сърцето си, за да бъда сигурен, че няма нещо, което да ми пречи в общуването ми с Бога. Като направих това, започнах да прелиствам Библията, страница след страница почти в продължение на час, докато стигнах до книгата "Послание към Ефесяните", глава трета. И почувствах как Святият Дух ме разтърси и казах: "Господи, чувствам, че тук трябва да прочета!" "Започни от дясната колона, Джим!"

Погледът ми се спря върху стих седми: "на което станах служител според Божията благодат - дар, който ми е даден по действието на Неговата сила."

Разтреперах се от главата до петите! О! Говореше потвърждението! Сега знаех, че Бог ме призоваваше и Неговата благодат щеше да ме поддържа. Седях на леглото със сълзи, стичащи се надолу по лицето ми, докато Сали се събуди. Казах й какво се беше случило и как тя беше част от него, макар че по това време тя нямаше никаква представа. Божият призив към сърцето често е непознат за близките ни. Може да бъдете единственият, който знае, какво Бог иска от вас в този момент. Дори вашата съпруга може да не знае какъв критичен, съдбоносен момент е това във вашия живот, но вие знаете. Всичко трябва да се направи за него. Днес, вие, когато четете тези редове, избирате — дори ако вашият избор е просто опит да отхвърлите този избор. Всички ние трябва да осъзнаем, че когато не решаваме да направим избор, всъщност тогава изборът ни е отхвърляне на това, което Господ ни моли да направим. "Сали - казах аз — когато имаме дом, аз няма да бъда повече в службата за недвижими имоти. Не мога да продам лиценза за посредническата си практика по продажбата на недвижими имоти, понеже Бог ме помоли да я дам на друг мъж." Този християнин и семейството му се бяха преместили в нашата околност от Калифорния. Те не бяха материално добре и мъжът се опитваше да стъпи на караката си. Можех да продам лиценза си заедно със всички придружаващи документи за десетки хиляди долара. Но Бог ми казваше да ги дам на това семейство и да работя с този човек всяка седмица в продължение на година, така че той да обезпечи своето семейство със същите възможности, които Бог бе дал и на мене";

И аз заспорих: "Господи, някой може да ми даде петдесет или шестдесет хиляди долара за този лиценз. Това означава, че те могат да бъдат мои спестени пари. Мога да ги използвам, за да се издържам през следващите две години, докато Ти уредиш нещата с моето служене."

Но Господ каза: "Не, Джим. Твоята зависимост трябва да бъде от Мене, а не от спестените пари в банката."

Тогава отидох в дома на това семейство и им разказах историята си. Помолиха се за това и седмица по-късно, започнах да го обучавам като посредник в службата за недвижими имоти. Отне ми два месеца докато той навлезе в работата и след това обучението продължихме само един път седмично. През септември, бях готов да попитам: "Господи, какво да направя? Ето ме, изпрати мен."

Телефонно обаждане от Калифорния ме молеше да отида и работя с пет или шест семейства, които имаха проблеми. "Това е твоят първи призив, Джим" - ми каза Господ. Зарадвах се и ние започнахме да работим с тях. Връщах се с приповдигнати чувства, тъй като за първи път тези семейства разбираха практическото евангелие, което започнаха да прилагат в живота си. И когато правеха дори малки промени, започнаха да преживяват чудните резултати от живот с принципите и сътрудничеството с Бога.

Бях поканен в дома на приятел, за да разговарям с мъж, който посещаваше нашите събирания. Този мъж беше църковен служител, без да знаех това по онова време. Скоро той трябваше да организира конференция, на която щяха да присъстват повече от петдесет служители от целия свят. В дома му, заедно с други църковни членове, те разговаряха с мен за проблемите в църквата и какво мислеха за тяхното разрешаване. Аз не можех да се съглася с тях. Споделих, че проблемите, съдържащи доктрините и практиката, бяха действително само симптомите на реалния проблем. А той се заключаваше в това, че църквите са напълно загубили от погледа си от практическото евангелие, което може да преобрази живота. Не очаквах това, но този служител ми каза за предстоящата конференция и ме помоли да открия и да закрия тази среща.

Никога няма да забравя проповедта, която изнесох онзи ден, озаглавена: "Кой съм аз?" Споделих пред служителите, че те са напълно неспособни да вършат работата, за която са призовани и че тяхната нужда е постоянната им зависимост от Бога. Когато свърших, мъжете плачеха и проповедта ми промени фокуса на цялата конференция. След нея последваха покани от Европа, Нова Зенландия, Англия и от цяла Америка. Чудех се откъде ще дойдат покани за служене. Бог знаеше. Поканите заприиждаха след като тези служители, завърнали се по родните си църкви бяха споделили чутото на конференцията. Можех да приема само малка част от поканите. Досега, ние сме говорили в четиринадесет различни страни и в пет щата в Америка. Бяха отпечатани статии в списания и имах привилегията да разгласям евангелието чрез сателитната телевизия. Така аз поставих ръката си върху служенето и никога досега не съм се отделил от него.

А какво ще кажете вие, мои приятели? Отделили ли сте? Има ли нещо в живота ви точно сега, за което Бог ви умолява да Му го предадете, някой критичен, съдбоносен момент, в който да протегнете ръката си към Бога? Не отлагайте. С всичко неизбежно ще трябва да се срещнем някой ден. Няма ли да го решите сега?

Често в края на серията от евангелизаторските семинари питам тези, които са ги посещавали, какво ще направят с вестите, които са чули. Това не е питане, а по-дълбок въпрос, ако те истински вярват.Действията са винаги последица от истинската вяра. Сърцето ми се е вълнувало и често съм плакал когато безброй семейства са поемали задължението да направят евангелието практическа реалност в живота си. Аз ги питам пред цялата аудитория, защото това публично задължение насърчава другите, като в същото време "зациментира" решението, взето в сърцето. Затова и вас моля да напишете за критичен момент от живота си, за който Бог ви моли да Му го предадете. Ако желаете, използвайте дадената по-долу форма или го запишете на отделен лист хартия. Но във всеки случай изберете днес, понеже сега е часът и защото никога пак гласа на Божия Дух няма да бъде по-силен. Моят критичен момент с Бога

Господи, признавам, че съм се отдалечил от Тебе в следното място: ... Днес, аз го предавам на Тебе! Твое дете,...