Монолог за физиката, в която всички някога бяхме влюбени

От млад имах навика да записвам всичко. Например когато умря
Сталин, записвах какво се случва по улиците, за какво съобщават вестниците. И Чернобил го записвах от първия ден, знаех, че ще мине време и много неща ще бъдат забравени, ще изчезнат безвъзвратно. Така се и случи. Моите приятели, те бяха в центъра на събитията, ядрени физици,
забравиха какво чувстваха тогава, за какво си говорехме. А аз всичко съм записал…
В онзи ден… Аз, завеждащият лабораторията на Института по ядрена енергетика към Академията на науките на Беларус, дойдох на работа,
нашият институт е извън града, в гората. Чудесно време! Пролет. Отворих прозореца. Въздухът беше чист, свеж. Учудих се защо днес не долетяха синигерите, които зимата хранех, като им провесвах на прозореца парче колбас. Къде бяха отишли?
В същото време в нашия институтски реактор настъпи паника:
дозиметричните прибори показваха ръст на активността, във въздушно- пречиствателните филтри тя се беше вдигнала двеста пъти. Мощността на дозата до контролния пункт беше около три милирентгена в час. Това е много сериозно. Такава мощност се допуска като пределна в радиационно опасни помещения при работа не повече от шест часа. Първото предположение беше, че в активната зона се е разхерметизирала гумичката на някой от топлоотделящите елементи. Проверихме — беше в нормата.
А може да са превозвали контейнер от радиохимическата лаборатория и така да са я ударили по пътя, че да са повредили вътрешната обвивка, да са замърсили територията? Пробвай сега да измиеш петното от асфалта!
Какво се беше случило? А по вътрешната уредба съобщиха: не се препоръчва на сътрудниците да излизат от сградата. Между корпусите всичко опустя. Нито един човек. Страшно. Необикновено.
Дозиметристите провериха кабинета ми: „светеше“ масата, „светеха“
дрехите, стените… Станах, даже нямах желание да седя на стола. Измих си главата на мивката. Погледнах дозиметъра - имаше ефект. Нима в нашия институт беше станал инцидент! Изтичане? Как сега ще се дезактивират автобусите, с които ни извозваха по домовете? Сътрудниците? Ще трябва да си строша главата… Гордеех се много с нашия реактор, бях го изучил до милиметър…
Звъннахме в Игналинската централа, тя е до нас. Техните прибори също пищят. И там паника. Звъннахме в Чернобил… В централата не отговаряше нито един телефон… Към обед стана ясно. Над целия Минск има радиоактивен облак. Определихме, че активността е йодна. Авария на някой реактор…

Първата ми реакция беше да звънна на жена си вкъщи, да я предупредя. Но всички наши телефони в института се подслушваха. О, този вечен, десетки години набиван страх! Но те там нищо не знаят… Дъщеря ми след занятията в консерваторията се разхождаше с приятелките си из града. Ядяха сладолед. Да звънна ли?! Но може да имам неприятности.
Няма да ме допуснат до секретни акции… Не издържах и вдигнах слушалката:
- Чуй ме внимателно.
- Какво има? — високо ме прекъсна жена ми.
- По-тихо. Затвори фортичките на прозорците, сложи всички продукти в найлонови пликове. Сложи си гумени ръкавици и мини с мокър парцал всичко, което може. Пъх ни парцала в плик и го сложи далеч. Изпери отново прането, което съхне на балкона. Не купувай хляб. И в никакъв случай не яж пирожки на улицата…
- Какво е станало там при вас?
- По-тихо. Разреди две капки йод в чаша вода. Измий си главата…
- Какво… - но не дадох на жена ми да се доизкаже и затворих телефона. Трябваше да разбере, самата тя работи в нашия институт. А ако агентът слушаше, сигурно беше записвал на лист хартия спасителните препоръки за себе си и семейството си.
В петнадесет чacà и тридесет минути стана ясно, че има авария в чернобилския реактор…
Вечерта се върнахме в Минск със служебния автобус. В тридесетте минути, през които пътувахме, мълчахме или говорехме за странични неща. Беше ни страх да се заговорим помежду си за случилото се. Всички бяхме с партийна книжка в джоба…
Пред вратата на апартамента лежеше мокър парцал. Значи, жена ми е разбрала всичко. Влизам, на входа си махам костюма, ризата, събличам се по гащи. Изведнъж ме обхваща ярост… По дяволите тая секретност! Взех градския телефонен указател… Тефтерчетата с телефони на дъщеря ми, на жена ми… Почнах да звъня на всички подред, че съм аз, сътрудникът на
Института по ядрена енергетика, че над Минск има радиоактивен облак…
След това изброявам какво да се предприема по-нататък: да се измие главата с домашен сапун, да се затворят фортичките… Да се минава на всеки три-четири часа пода с мокър парцал. Прането от балкона да се изпере пак… Да се пие йод. Как да се приема правилно… Реакцията на хората: „Благодаря“. Нито питаха, нито се изплашиха. Мисля, че не ми вярваха или не можеха да схванат мащабите на събитието. Никой не се уплаши. Удивителна реакция! Потресаваща!

Вечерта ми звънна мой приятел. Ядрен физик, доктор на науките…
Колко беше безопасно! С каква вяра живеехме! Едва сега го разбирам…
Обажда се и между другото ми казва, че за майските празници щял да ходи при родителите на жена си в Гомелска област. Чернобил е на една ръка разстояние. Щял да ходи с малките си деца. „Страхотно решение! - развиках се. - Ти си полудял!“ Толкова за професионализма. И за нашата вяра. Крещях. Той сигурно не помни, че съм спасил децата му… (Въздиша.)
Ние… Говоря за всички нас… Не сме забравили Чернобил, не сме го разбрали. Какво разбират диваците от мълнията?
В есеистичната книга на Алес Адамович… Има негов разговор с
Андрей Сахаров за атомната бомба… „А знаете ли как хубаво мирише озонът след ядрен взрив?“ - възкликнал академикът, бащата на водородната бомба. Има романтика в тези думи. Моето… Моето поколение… Извинете,
виждам по лицето ви реакцията… Това ви се струва възторг пред вселенския кошмар, а не пред човешкия гений… Но днес ядрената енергетика е унижена, опозорена. Моето поколение… През четиресет и пета, когато взривиха атомната бомба, аз бях на седемнайсет години.
Обичах фантастиката, мечтаех да полетя на други планети, вярвах, че атомната енергия ще ни издигне в космоса. Влязох в Московския институт по енергетика и там разбрах, че има свръхсекретен факултет - физико- енергетичен. Това беше през петдесетте-шейсетте години… Ядрените физици… Елитът… Всички бяха във възторг от бъдещето. Хуманитарните науки бяха изтласкани. Нашият преподавател казваше, че в монета от три копейки има толкова енергия, че може да задвижи електроцентрала. Това завладяваше духа ни! Почнах да чета американеца Смит, той пишеше как е била изобретена атомната бомба, как са правели тествания, подробности за взрива. У нас всичко беше тайна. Четях… Въобразявах си… Излезе филмът за съветските ядрени физици „Девет дни от една година“. Беше много популярен. Високите заплати и секретността допълваха романтиката.
Култ към физиката! Времето на физиката! Даже когато стана това в
Чернобил… Колко бавно се разделяхме с този култ… Извикахме учени…
Долетяха до реактора със специален полет, но много от тях даже не си бяха взели бръснарските принадлежности, мислеха си, че ще бъдат за няколко чàca. Само за няколко чàca. Въпреки че им бяха съобщили, че в атомната централа има взрив. Но те вярваха в тяхната физика, бяха от поколението на онази вяра. Времето на физиката свърши в Чернобил…
Вече се гледа по друг начин на света… Неотдавна прочетох една мисъл на моя любим философ Константин Леонтиев, че резултатите от физико- математическия разврат ще накарат някога космическия разум да се намеси

в нашите земни дела. А ние, възпитаните в сталинските времена, не можехме да допуснем в мислите си съществуването на някакви свръхестествени сили. На паралелни светове… Прочетох Библията след това… И се ожених за една и съща жена два пъти. Тръгнах си и се върнах.
Пак се срещнахме… Кой ще ми обясни това чудо? Животът е чудно нещо!
Загадъчно! Сега вярвам. В какво вярвам ли? Че триизмерният свят вече е тесен за съвременния човек… Защо днес има такъв интерес към другата реалност? Към новите знания… Човекът се откъсва от земята… Той си служи с други времеви категории, не с едната земя, а с различни светове.
Апокалипсисът… Ядрената зима… В западното изкуство вече са го описали. Нарисували са го. Заснели са го. Те са се готвели за бъдещето…
Взривът на голямо количество ядрено оръжие води до гигантски пожар.
Атмосферата се пълни с дим. Слънчевите лъчи не могат да пробият към земята, а там верижната реакция е лоша — студено, по-студено, още по- студено. Тази „светска“ версия за края на света се прокарва от времето на индустриалната революция от осемнайсети век. Но атомните бомби няма да изчезнат даже тогава, когато бъде унищожена последната бойна глава.
Ще останат знанията…
Вие мълчите… А аз споря с вас през цялото време… Това е спор между поколенията… Забелязахте ли го? Историята на атома не е само военна тайна, проклятие. Това е нашата младост, нашето време. Нашата религия… Но сега? Сега на мен също ми се струва, че светът някой друг го управлява, а ние с нашите оръдия и космически кораби сме като деца. Но не съм се убедил още в това… Не съм… Чудно нещо е животът! Обичах физиката и си мислех, че няма да се занимавам с нищо освен с физика, а сега искам да пиша. Например за това, че човекът не обича науката,
сърдечният човек, тя му пречи. Малкият човек със своите малки проблеми.
Или как няколко физици могат да променят целия свят. За новата диктатура. Диктатурата на физиката и математиката… Открих още един живот…
Преди операцията… Вече знаех, че имам рак… Мислех, че са ми останали дни, броени дни, и изобщо не ми се искаше да умирам. Изведнъж видях всяко листче, ярките цветове, яркото небе, яркосивия асфалт,
пукнатините по него, от които излизат мравките. Не, мисля си, трябва да ги заобикаляме. Жал ми е. Не искам да умират. От мириса на гората ми се виеше свят… Възприемах мириса по-силно от цвета. Леките брези…
Тежките ели… И всичко това повече няма да го видя? Исках да поживея секунда, минута повече! Защо съм стоял толкова време, толкова часове,
дни, пред телевизора, сред купчината вестници? Най-важното са животът и

смъртта. Нищо друго няма. Друго няма значение…
Разбрах, че смисъл има само живото време… Нашето живо време…“

Изтегляне 2.23 Mb.

Сподели с приятели: