Монолог за това, че малкият живот е беззащитен във велико време

„Не ме питайте… Няма… Няма да говоря за това… (Мълчи
решително.)
Не, мога да си поговоря с вас, за да разбера… Ако ми помогнете…
Само не ме съжалявайте, не ме утешавайте. Моля ви! Недейте! Не… Няма смисъл да страдам така, да премислям толкова. Не е възможно! Не е възможно! (Започва да крещи.) Пак сме в резерват, пак живеем в лагер… В
чернобилски лагер… Викат по митингите, носят лозунги. Пишат по вестниците… Чернобил съсипа империята, излекува ни от комунизма… От подвизите, които приличаха на самоубийство, от страшните идеи… Вече разбирам… Подвигът е дума, която е измислена от държавата. За такива като мен. Но аз вече нямам нищо, нищо не ми остана, израснах сред такива думи и такива хора. Всичко изчезна, онзи живот изчезна. За какво да се хвана? Как да се спася? Няма смисъл да страдам така. (Мълчи.) Знам едно,
че никога вече няма да бъда щастлива…
Той се върна оттам… Няколко години живя в бълнуване… Разказваше ли, разказваше. Аз запомнях…
Насред селото — червена локва. Гъските и патките я заобикалят.
Войничетата разсъблечени и без обувки. Лежат на тревата. Пекат се.
„Ставайте, дяволи, ще умрете!“ Te ce смеели.
Много хора напускали селата си със собствените си коли. Колите били заразени. Давали им нареждане: „Разтовари всичко!“, а колата я бутали в специална яма. Хората стояли и плачели. А нощем тайно я разкопавали…
„Нина, добре, че имаме две деца…“
Докторите ми казаха, че сърцето му е увеличено два пъти, че бъбреците му са увеличени един път и половина, черният му дроб е увеличен един път и половина.
Веднъж през нощта ме попита: „Не се ли страхуваш от мен?“. Почна да се страхува от близост.
Не съм го разпитвала. Разбирах го, слушах го с душата си… Исках да ви попитам… Исках да ви кажа, че… Често ми се струва… Друг път ми е толкова тежко, че не искам да знам. Мразя да си спомням! Мразя! (Отново
започва да крещи.) Някога… Някога завиждах на героите. На тези, които бяха участвали във велики събития, в преломи. Били са на превала. Така говорехме тогава, така пеехме. Имаше красиви песни. (Пее.) „Орленце,
орленце…“ Сега и думите забравих… Полети над слънцето… Така ли беше? Какви песни! Колко красиви думи имаше в нашите песни. Мечтаех!
Съжалявах, че не съм се родила през седемнайсета или през четиресет и първа… А мисля, че сега е друго — не искам да живея с историята, в историческо време. Тогава моят малък живот веднага става беззащитен.

Великите събития го разкъсват, без да забележиш. Няма как да ги спреш.
(Замисля се.) След нас ще остане само историята… Ще остане Чернобил…
А къде е моят живот? Моята любов?
Разказваше ли, разказваше. Аз запомнях…
Гълъби, врабчета… Щъркели… Щъркелът бягал по полето, искал да полети, но не можел. А врабчето скача по земята, но не може да се вдигне,
по-високо от оградата не се вдига.
Хората си заминали, а в домовете им останали да живеят снимките им…
Вървели из едно изоставено село и видели картина като в приказките:
седят пред къщата старец и старица, а около тях тичали таралежчета. И
били много, като пиленца. Без хора в селото е тихо като в гората,
таралежите не се страхували, идвали и искали мляко. Разказали им, че и лисици прибягвали, и лосове. Някое от момчетата не издържало: „Аз съм ловец!“ - Я стига! Я стига! - почнали да махат с ръце старците. — „Не пипай животните! Ние се сродихме с тях. Сега сме едно семейство.“
Знаеше, че ще умре… Умираше… И даде дума да живее само с приятелството и любовта. Работех на две места, неговата пенсия не ни стигаше, но той ме помоли: „Дай да продадем колата, тя не е нова, но пък все нещо ще вземем за нея. Остани си вкъщи. Искам просто да те гледам“.
Викаше приятели. Идваха и оставаха задълго родителите му. Беше разбрал нещо… Там беше разбрал нещо за живота, което преди не разбираше…
Думите му вече бяха други…
„Нина, добре че имаме две деца. Момче и момиче…“
Питам го:
— Мислеше ли си за нас с децата? За какво си мислеше там?
— Видях едно момченце, беше се родило два месеца след взрива.
Кръстили го Антон. А всички му викаха Атомчо.
— Мислеше ли…
— Там ти е жал за всичко. Даже за мушицата и за врабчето ти е жал.
Нека си живеят. Нека мухите летят, осите да жилят, хлебарките да пълзят…
— Ти…
— Децата рисуваха Чернобил… Дърветата на картините растяха с корените нагоре. Водата в реките беше червена или жълта. Рисуваха и сами плачеха.
А един негов приятел… Един негов приятел ми разказа, че там било безумно интересно, весело. Рецитирали стихове, пеели с китари. Там били отишли най-добрите инженери, учени. Московският и ленинградският елит. Размишлявали… Пугачова пяла пред тях… На полето… „Ако не

заспите, момчета, ще ви пея до сутринта.“ Наричала ги герои… неговият приятел… Той почина пръв… Танцуваше на сватбата на дъщеря си,
разсмиваше всички с вицове. Взе чашата, за да вдигне тост, и падна…
Нашите мъже… Те умират като на война, но в мирно време. Не искам! Не искам да си спомням… (Затваря си очите и се поклаща тихо.) Не искам да говоря… Той почина, беше толкова страшно, като тъмна гора…
„Нина, добре че имаме две деца. Момиче и момче. Те ще останат…“
(Продължава.)
Какво искам да разбера ли? Самата аз не знам… (Усмихва се
незабележимо.) Негов приятел ми направи предложение… Още когато учехме, в студентските години ме ухажваше, после се ожени за моята приятелка, но скоро се разведе. Нещо не се получи между тях. Дойде с букет цветя: „Ще живееш като кралица“. Има магазин, хубав апартамент в града, вила… Отказах му. Той се обиди: „Минаха пет години… Няма ли да го забравиш тоя твой герой?! Ха-ха… Живееш с паметник…“. (Започва да
крещи.) Изгоних го! Изгоних го! „Глупачка! Живей си с учителската си заплата, със стоте си долара.“ Живея… (Успокоява се.) Чернобил напълни живота ми и душата ми се разшири… Тя страда… Заветното ключе… След болката започваш да говориш, да говориш добре. Така говорех аз… Само когато обичах, говорех на този език. И сега… Ако не вярвах, че той е на небето, как щях да го преживея?
Той разказваше… Аз запомнях… (Говори, сякаш е забравила.)
Кълба от прах… Трактори в полето. Жени с вили. Дозиметърът щрака…
Няма хора и времето се движи по друг начин… Денят е дълъг, както в детството…
Не трябваше да горим листата… Листата пазеха…
Няма смисъл да страдам така. (Плаче.) Без познатите красиви думи.
Даже без медала, който му дадоха. Стои вкъщи в шкафа… Остави ни го…
Знам едно, че никога вече няма да бъда щастлива. “

Нина Прохоровна Литвина,

жена на ликвидатор

Изтегляне 2.23 Mb.

Сподели с приятели: