Чернобилска молитва
Изтегляне 2.23 Mb. Pdf просмотр
|
- Навигация на страницата:
- Монолог за това, което е отвъд Колима, Освиенцим и Холокоста
| Валентин Алексеевич Борисевич, бивш завеждащ лаборатория в Института по ядрена енергетика към Академията на науките на Беларус Монолог за това, което е отвъд Колима, Освиенцим и Холокоста „Трябва да се изкажа… Чувствата ме изпълват… В първите дни… Усещанията ми бяха смесени… Помня двете най- силни чувства — чувството за страх и чувството за обида. Какво е станало, нямаше никаква информация: властта мълчете, лекарите не казваха нищо. Никакви отговори. В района чакаха указания от областта, в областта от Минск, а в Минск от Москва. Дълга-дълга верижка… А всъщност ние се оказахме беззащитни. Това беше най-важното чувство онези дни. Някъде далече беше Горбачов… И още няколко души… Двама-трима души решаваха нашата съдба. Решаваха вместо всички. Съдбата на милиони хора. И само няколко души можеха да ни убият… Не маниаци и престъпници с терористичен план в главата, а обикновените дежурни оператори в централата. Сигурно не са били лоши момчета. Когато го разбрах, бях силно потресена. Открих за себе си нещо такова… Разбрах, че Чернобил е отвъд Колима и Освиенцим… И Холокоста… Ясно ли се изразявам? Човекът с брадвата и лъка или човекът с гранатомета и газовите камери не може да убие всекиго. Но човекът с атома… Тук… Цялата земя е в опасност… Не съм философ, няма да философствам. Ще споделя това, което помня… Паниката от първите дни: някои се втурнаха в аптеката и изкупиха йода, други престанаха да ходят на пазара, да купуват там мляко, месо, особено говеждо. В нашето семейство тогава се стараехме да не спестяваме, купувахме си скъпи колбаси, като се надявахме, че са от хубаво месо. Но скоро разбрахме, че именно в скъпите колбаси са слагали заразено месо с идеята, че понеже са скъпи, по-малко ги купуват и ги ядат. Оказахме се беззащитни. Но това, разбира се, вече го знаете. Искам за друго да разкажа. За това, че бяхме съветско поколение. Моите приятели бяха лекари, учители. Местната интелигенция. Имахме си свой кръг. Събирахме се у нас. Пиехме кафе. Седяха две мои близки приятелки, едната от тях лекарка. И двете имат малки деца. Първата: - Утре отивам при моите родители. Ще заведа децата. Ако се разболеят, няма да си го простя. Втората: - Във вестниците пишат, че след няколко дни обстановката ще се нормализира. Там са нашите войски. Хеликоптери, бронирана техника. По радиото съобщиха… Първата: - Теб също те съветвам да отведеш децата! Махни ги! Скрий ги! Случи се… Нещо по-страшно от войната… Даже не можем да си го представим. Неочаквано почнаха да говорят на висок тон и се скараха. Обвиняваха се взаимно: - Къде ти е майчиният инстинкт? Фанатичка! - Ти си предателка! Какво щеше да стане с нас, ако всеки постъпваше като теб? Щяхме ли да победим във войната? Спореха две красиви млади жени, които безумно обичаха децата си. Нещо се повтаряше… Позната партитура… И всички, които бяха там… И аз чувствах, че тя внася тревога. Лишава ни от равновесие. От доверие към всичко онова, на което бяхме свикнали да се доверяваме. Трябва да чакаме, докато кажат. Да обявят. Тя е лекар, знаеше повече: „Не можем собствените си деца да защитим! Нали никой не ви заплашва? А вие въпреки това се страхувате!“. Как я презирахме в тези минути, даже я мразехме, развали ни вечерта. Ясно ли се изразявам? Не само властите ни лъжеха, но и самите ние не искахме да знаем истината. Някъде там… В дълбините на подсъзнанието… Разбира се, сега не искаме да си го признаем, повече ни харесва да ругаем Горбачов… Да ругаем комунистите… Те са виновните, ние сме добрите. Ние сме жертвите. На следващия ден тя замина, а ние облякохме децата си и ги поведохме към първомайската манифестация. Можехме да ходим, а можеше и да не ходим. Имахме избор. Никой не ни караше, не го искаше. Но го смятахме за свой дълг. Че как! В такова време, на такъв ден… Трябваше всички да сме заедно. Хукнахме към улицата, към тълпата… На трибуната бяха всички секретари на районния комитет на партията заедно с първия секретар - малката му дъщеря стоеше с него така, че да я видят. Тя беше с пелерина и шапчица, макар че грееше слънцето, а той - с военен плащ - покривало. Но те стояха… Помня го… „Замърсена“ беше не само земята, но и съзнанието ни. И то също задълго. За тези години се промених повече, отколкото за целия си предишен живот — за четиресет години. Затворени сме в зоната… Изселването беше прекратено. И живеем като в ГУЛАГ… В чернобилски ГУЛАГ… Работя в детска библиотека. Децата чакат този разговор: че Чернобил е навсякъде, наоколо е, че нямаме избор и трябва да се научим да живеем с него. Особено учениците от горните класове, те имат въпроси. Но как да го направим? Откъде да разберем? Да прочетем? Няма книги. Няма филми. Даже приказки няма. И митове. Уча ги на любов, искам да победя страха с любов. Заставам пред децата ни и казвам, че обичам нашето село, че обичам нашата рекичка, нашите гори… Че те са най-хубавите… Най- хубавите! Няма по-хубави от тях. Не лъжа. Уча ги на любов. Ясно ли се изразявам? Учителският опит ми пречи… Винаги говоря и пиша малко приповдигнато, със старомоден за днешно време патос. Но отговарям на вашия въпрос: защо сме безсилни? Аз съм безсилна… Има дочернобилска култура, но няма следчернобилска култура… Живеем сред идеите на войната, краха на социализма и неопределеното бъдеще. Има недостиг на нови представи, цели, мисли. Къде са нашите писатели, философи? Да не говорим, че нашата интелигенция, която повече от всичко чакаше и подготвяше свободата, днес е захвърлена настрани. Бедна и унизена. Оказахме се непотребни. Ненужни. Не мога да си купя даже необходимите ми книги, а книгите са моят живот… На мен… На нас… Както никога досега ни трябват нови книги, защото наоколо тече нов живот. Но ние в него сме чужди. Нямам сили да се примиря с това. През цялото време си задавам въпроса защо? Кой ще върши нашата работа? Телевизорът няма да научи децата, учителят трябва да учи децата. Но това е друга тема… Спомних си… Заради истината на онези дни и нашите чувства. За да не забравим как се променяме… И нашият живот…“ Людмила Дмитриевна Полянская, селска учителка Изтегляне 2.23 Mb. Сподели с приятели:
|