Четиридесетте безотговорни дни 1944 Никола М. Николов
Изтегляне 1.8 Mb. Pdf просмотр
|
| 30 Към скромния си тоалет учителката по литература Звезда Симеонова добави само подаръка на Манчев, медальона от златно сърце, преплетено със златна подкова, синоним на щастие. Учителките забелязаха скъпия накит, завидяха й мълчаливо, но никой не запита откъде е. Всеки предполагаше, че е от Фердинанд, бившият й съпруг, и никой не посмя да сложи пръст в зарастващата рана. Възрастната учителка по рисуване Люба Вълкова, която беше клюкарка по природа, хвана през междучасието Звезда под ръка, отведе я към големия прозорец и запита: - Защо си се срамувала да носиш този хубав накит? Колко малко е нужно да се добави към тоалета на една жена, за да изглежда по-хубава, просто прелестна. Медальонът те промени и настроението ти изглежда друго.Той отива на всеки тоалет, защото златото винаги остава злато! Звезда не знаеше какво да каже. Тя се смути и сведе поглед надолу. По нежните й пламтящи страни големите мигли хвърляха дълги рехави сенки. - Благодаря, госпожо Вълкова, един комплимент никога не е излишен, но два са винаги много! В това време в учителската стая влезе Манчев, погледът му се рейна в широката зала, срещна този на Звезда, тя трепна, без да желае това, и червенината по страните й се сгъсти. Любопитната Вълкова забеляза кръстосването на погледите и усети вълнението на младата жена. Разбра това, което другите предполагаха. В час по литература учителката Звезда Симеонова извика на урок Момчил Ангелов, сина на полковник Ангелов. Той беше в последния клас на гимназията и беше един от учениците; които винаги отговаряха добре. Тоя път отговорът на Момчил не беше пълен, говореше бав- но, думите бяха неуверени и идваха отдалеч. Мелодичният му глас на бавни интервали прокънтяваше в класната тишина като звън на медна камбана. Големите му очи плуваха във влага, готови да се превърнат в сълзи. Устата говореше едно, а очите друго. Той срещна погледа на учителката и нещо неизказано трепна в него. Звезда го разбра и каза: - Благодаря, достатъчно! Седни! Този път учителката не извади бележника, както правеше обикновено, и не писа бележка. „Какво ли става в душата на това момче? Защо не може да се съсредоточи? Той винаги отговаряше отлично! Знанията личат, но подробностите се губят" - учудено разсъждаваше Звезда и реши да разговаря с него. Последният час свърши, от широката врата на гимназията излизаха на ята ученици. Звезда слизаше бавно по витата стълба от втория етаж и с поглед следеше Момчил. Той не се приобщи към нито една група, макар че беше желан навсякъде. Пробиваше си път със зигзаги, притискаше чантата под мишница и излизаше напред. Учителката ускори крачки, изравни се с него и каза тихо: - Ангелов, бързаш ли много, искам да поговорим. Ученикът се сепна изненадано и смутено отговори: - Не бързам, слушам ви! На улицата групите се разредиха, двамата почти опряха рамене и учителката запита: - Какво ти е? Защо си разсеян? Ти можеш много повече? Вместо отговор от очите на момчето виснаха две чисти сълзи, които той не успя да посрещне с длан и те капнаха на земята. Сълзите трогнаха учителката, тя знаеше как се раждат те, защото самата беше плакала много пъти. Вървяха мълчаливо известно време и най- после момчето каза: - Баща ми ще бъде съден от Народния съд! Наричат го убиец! Враг! Предател! 66 Родоотстъпник! Всичко лошо, което може да се каже, което съществува! - Кой е председател на съда? - Не го познаваме, някой си Петър Каменов! - Ще вземе защитник, ще се оправдава, може ли невинни хора да бъдат съдени? Момчето се изненада, че именно тя, жената на изчезналия адютант, вярва в правда, в правосъдие, заклати отчаяно глава и запита: - Нима поручик Симеонов беше виновен?.. Звезда захапа устни и отговори глухо: - Да, страшно време! Те умират прави!... Не бива да чакате, да ходите в съда, търсете доказателства за невинност! - Тати не дава! Не иска защита, ще се защищава сам! Баба ходи при тоя Петър Каменов, даде му пари - половин милион! Даде му и накитите на мама.. Даже и ... -момчето стисна зъби и юмруците му се приготвиха за бой. - Какво друго? - Накита на Капка, медальон като вашия! Тати го купил от един евреин! Имал два, единия взел тати, другия запазил за господин Симеонов. Беше хубав и много скъп. Капка тъгува за него, но щом е за живота на тати, даде го! Беше нарочен за абитуриентския й бал! Мама го пазеше заключен, видяхме го, когато тати го донесе в баке-литова кутия, постлана с червено кадифе. - Господи, толкова ли ниско са паднали съдиите и адвокатите!? Нали са комунисти! Имат идеали! Мразят парите! - възмущаваше се Звезда. - Никакви идеали, госпожа! Никакви! Вземат последните пари на хората! Ограбват и обещават справедливост и живот, а убиват! Адвокатите също! Ценко Стойков иска от мама 300 хиляди лева за защитата, освен това... - момчето отново стисна юмруци, проскърца със зъ- би и добави - да му стане любовница!.. И щял да издейства най-леката присъда! - Мерзавци! Проклето време! Приписваха си качества на ангели господни, а те били изчадия, синове на Юда! Разбойници! - протестираше възмутено учителката. Изтегляне 1.8 Mb. Сподели с приятели:
|