Четиридесетте безотговорни дни 1944 Никола М. Николов
Изтегляне 1.8 Mb. Pdf просмотр
|
| 31 Първият спектакъл на „Народния съд" започна в началото на февруари 1945 година. След него имаше още две представления в по-ограничен мащаб и с второстепенни герои, но и те решаваха съдбите на хората и при тях хората умираха прави. По същество обвинителните актове си приличаха. Във всички изобилстваха думите враг на народа, фашист, продажник, предател. Конкретните обвинения за доказани престъпления липсваха, защото на всички нива и във всички сфери старата власт проявяваше снизхождение при определянето на престъпленията и подценяване на революционната жестокост. Съдбата на обвиняемите не се решаваха от самия съд, а в партийните комитети. Последните уведомяваха ОФ коалиция и предлагаха за издаване на присъда от името на народа. Целта беше да се създаде фалшивото впечатление пред народа и външния свят, че не партията, а представителите на „възмутения" народ съдят и издават присъдите. Това едва ли убеди някого! Всеки знаеше, че комунистическата партия нареждаше, а на нея й нареждаше Съветското посолство в София под невинното наименование Звено за консултации и сътрудничество. Останалите живи, които трябваше да бъдат показани пред театралното представление като обвиняеми и съдени от Народния съд, бяха изведени от килиите на карцерите и Кръстатата казарма и поставени при затворнически условия, за да добият приличен вид, с който да се явят в залата, за да покажат „демократичния" режим на затворите и да признаят вината си. Това великодушие беше добре разбрано само от тези, които минаха през мелниците за човешки тела, тези, които по няколко пъти изгубваха съзнание при следствията. Тези, които не издър- жаха и умряха по време на разпита, и тези, които изчезнаха безследно, всеки по своему разбра „демократичния" и „човечен" характер на новите властници, без да го сподели с някого! За да се прикрие пред очите на съвременниците и идните поколения фактът, че са Изчезнали без съд хиляди хора, ЦК нареди да се впишат изчезналите в протоколите на 67 Народния съд, като се обясни, че са избегнали народното възмездие, като са се укрили извън пределите на България и са станали политически емигранти. По едно странно съвпадение Ангелов и част от офицерите, които бяха в килия № 6 в Кръстатата казарма, в затвора получиха килия под същия номер. В затворническата шестица бяха заделени седем души от предвидените за смъртни присъди. За тях се предвиждаше най- тежката смърт - чрез обесване. Определените за разстрел бяха по 10-12 души в килия. При преместването седемте, за които се предвиждаше бесилка, бяха транспортирани вър- зани един за друг. В килията ги отвързаха и един от охраната предупреди: - Избирайте си легла и пазете чисто! Гадове с гадове! Тук условията бяха по-други. Помещението можеше да побере до 15 души. Леглата бяха от дървени нарове, покрити със стари дюшеци. Сравнено с условията в Кръс- татата казарма, това беше разкош. В ъгъла неизменно стоеше отходната кофа, но се почистваше всеки ден и липсваше оная миризма на гниещо човешко месо. Мал- кото прозорче се отваряше навътре и беше винаги открехнато. Отвън дежуреше с мълчалива строгост дебела решетка с гъсти квадрати. Електрическата крушка осветяваше килията добре и по стените и наровете личаха подписи, дати и мисли, оставени от прежни обитатели. По Дунава минаваше кораб, който пъшкаше тежко. Като се изравни със стените на затвора изсвири продължително - така моряците поздравяваха затворниците от години наред, по стара традиция. Когато бученето на кораба затихваше, започваше песента на вълните. Те се блъскаха в яките каменни стени и замираха 40 минути след отминаването на кораба. - Господин полковник, изберете си място - предложи поручик Райков. - Все едно, чаршафите са еднакво чисти - иронично подхвърли той и сложи пакета с дрехите си върху десния нар. - Обичам да слушам песента на вълните - поясни Ангелов и опъна сивото одеяло върху стария дюшек. Поручик Апостолов се взираше в надписите по стените и наровете, застояваше пред някой и устните му се разпъваха в тъжна усмивка. - Какво, Апостолов, харесва ли ти написаното? - запита Ангелов, когато си наместваше възглавницата от една стара дреха. - Да, господин Ангелов, тук всяка дума е човешка съдба. Всяка дума е може би край на един живот! Ето какво пише един: „Разбрах цената на свободата, когато я изгубих!" Друг: „Най- горчив е последният ден от живота, когато краят е неизбежен и ти ужасно съзнаваш това!" Тре- ти: „Ако смъртта е неизбежна, посрещни я достойно!" Четвърти: „Близките ще ме забравят, дано историята ме помни!" Останалите мълчаха, когато Апостолов четеше. Ангелов с дълбока въздишка на човек, осъзнал неизбежния край, прекъсна четенето: - Да, господа, ние няма защо да пишем! Достатъчно е да се поучим от написаното. Това ва- жи и за нас, ще важи за много други. Какво беше казал третият? „Ако смъртта е неизбежна, посрещни я достойно!" Ако тази мисъл е негова, той е философ! Жалко, че не знам кой е! Това не е най-важното! Важно е да се поучиш! Да я посрещнем като мъже! Достойно! Обида ще бъ- де за близките, ако разберат, че сме хленчили! Ще бъдат горди в скръбта си, ако разберат, че сме се държали достойно. - Ще се държиме, господин полковник! Загубихме всичко, остана само достойнството! - отговориха почти едновременно всички. - Благодаря ви! - отговори Ангелов. - Неслучайно сте носили на раменете си пагони! Царят ни - Борис, и той съзнателно и с мъжество се обрече пред олтара на Родината! Нашето място е там! Нашите чела са чисти! - Ще останем ли неизвестни, господин полковник? -запита Райков. - Няма, поручик! Абсолютни тайни няма! Пред палачите са умирали много и се споменават като безименни, ако са равнодушни пред смъртта. Ако я приемем с мъжество и хладнокръвие, поколенията ще научат за нас! Това ни стига! Повече не щем, освен приз- нателност! - Пред бесилката ще пея! - каза Райков. |