Четиридесетте безотговорни дни 1944 Никола М. Николов
Изтегляне 1.8 Mb. Pdf просмотр
|
| 32 Тези, които опитаха сладостта на придобитите без труд пари, не можеха да се откажат от нея и търсеха нови форми на незаконно печелене. Налъма използваше военното положение, в което се намираше страната, слабата отчетност и контрол, глада за продукти и облекло, който се чувстваше навсякъде, съществуването на частната търговия и започна да краде от склада всичко, което можеше, тъй като на пазара се търсеше абсолютно всичко, независимо дали е храна или облекло. Търговията с продукти и вещите беше по-рискована. Тя не задоволи жаждата, родена през 40-те безотговорни дни на революцията, и той измисли нова форма на изнуда, която беше много доходна и с малки рискове за разкриване. Намери или по-точно взе един кочан бланки (мобилизационни), наслага им печати на окръжието, което за него не беше трудно. Направи списък на богатите фамилии, които имаха синове, подлежащи за мобилизиране, и започна да изпраща фалшиви моби- лизационни повиквателни. Войната не прощава. Там, където се стреля, жертвите са неизбежни и никой не желаеше да воюва. Хората бяха наплашени от многото жертви, които даде нашата войска, и всеки се молеше: „Да не съм аз, господи!" В тази фалшификация той се специализира до съвършенство. Не пускаше по много повиквателни, за да може да ги контролира. Тези, на които изпращаше повиквателната, биваха под непрекъснат контрол с оглед на това, да не търсят друг гарант за освобождаване, което можеше да доведе и до разкриване на фалшификацията. Срещаше се с член от семейството, ако не и лично с „мобилизирания" и започваше психологическата обработка. Разправяше за ужасите на войната, за многото жертви, за предстоящи атаки, в които ще загинат цели войскови съединения. После изтъкваше големите си връзки, които има като артелчик, и възможността му да отмени отиването на фронта срещу съответен откуп, в който освен за „високопоставеното" лице, чрез което действа, да има и за него дял. Така той се явяваше в две лица и взимаше два дяла от изнудените хора. Пазареше се безсрамно. Когато виждаше, че повече не може да изнуди, проявяваше великодушие и с театрален жест казваше: -Абе, свои сме, да ти услужа! Дай парите и се радвай на спокоен живот! Взимаше повиквателната, която сам беше изпратил, и въпросът се потулваше. Успехът на новоизмислената комбинация повиши самочувствието му и той гледаше на стария си приятел - адютанта, отвисоко, макар че на раменете на Георгиев имаше пагони на капитан. Георгиев забеляза пренебрежението, с което се отнасяше приятелят му, но не може- ше да си обясни причините. За всеки случай партийната бдителност в него беше на необходимата висота и той го постави под наблюдение. Пред артелната и вещевия склад бяха се струпали много мобилизирани за обличане. Уплашените момчета вземаха войнишките дрехи и ходеха като сенки из казармения двор. Налъма непрестанно викаше, повечето за авторитет, че е много зает, че работата му е много важна. Мобилизираните се плашеха от него и който вземаше полагаемото, бягаше. Георгиев ходеше между мобилизираните, разговаряше с тях, повдигаше духа им с партийни лозунги и от време на време ръкомахаше. Големите му редки зъби с жълти пръстени в основата се показваха в голямата му уста и ъгълът на лявата устна висеше надолу моравочервен. Това показваше, че е възбуден. Налъма го забеляза между мобилизираните. Той хвана един цивилен под ръка, доближи глава до неговата свойски, отведе го зад един рафт, говориха си нещо и се разделиха радостни и двамата. Цивилният напусна казармения двор, подгонен от радостна възбуда, а Налъма се мушна в стаята си, като натискаше с ръце джобовете на войнишкия брич. Забави се малко и отново излезе в склада, където зае делова поза. Адютантът разбра, че се извършва нещо нечестно, но не разбра какво. Потули се между войниците и когато Налъма смъкваше от рафта една бала с шинели, Георгиев се вмъкна в канцеларията, която представляваше неголяма дървена барака в единия край на склада. Помещението беше скромно - маса, скована от дъски, с две чекмеджета без брави и два 69 дървени стола. Нищо подозрително. Георгиев отвори първо горното чекмедже, където имаше разни бланки и формуляри. Бръкна между тях, вдигна се прах от това, че той просто ги обърна наопаки, но нищо. Отвори долното, в което бяха вещевите книги - едната нова, в която се работеше сега, а другата изписана от минали години. Разтвори новата, тя изшумоли и от нея се разнесе мирис на мастило. Остави я и взе старата. Тя изглеждаше дебела в средата и той я разтвори без особено усилие. Между горната кора и първия лист имаше две пачки по 100 банкноти от 250 лева, или всичко 50 000. Георгиев мушна парите в джобовете на брича и излезе пак така незабелязано. По най-късия път се отзова в канцеларията си и завъртя ключа. Седна на бюрото и започна да брои. Възбудата му беше голяма и все грешеше, като стигнеше до цифрата 70. Така няколко пъти брои една от пачките и всеки път грешеше, най-после си каза: - Налъма не е прост човек, той е броил и по-малко от 100 в пачка няма да вземе, така че в двете пачки общо 50 хиляди. Сега не го интересуваше духът на фронтоваците. Занимаваше го въпросът, как може да изкара от някъде пари без труд. Сложи парите на масата, за да се наслади душата му на чужди пари. Той беше свикнал с това и го чувстваше като някаква всекидневна необходимост. Обмисляше много възмож- ности, но нито една от тях не изглеждаше доходна, а рисковете бяха големи. - Не е лесно да се броят много пари! - мислеше той, а не се замисляше как се печелят. Не беше време за обяд, но тъй като никой не му търсеше сметка, реши да си отиде вкъщи и да остави пачките с пари. Сведе кепето ниско над очите, с което почти закри веждите си, намести главата си под ъгъл 15 градуса, за да вижда пред себе си и отключи стаята. В коридора се размина с войници и офицери, които му козируваха, но той ги отмина като подгонен от мечка. По средата на широката стъбла го срещна командирът на резервната дружина, отдаде чест и доложи: - Господин адютант, в склада има произшествие - сбиване и ключарят е ранен! Георгиев вдигна дясната си ръка към ухото сякаш плашеше нахална пчела и отмина с набраната инерция. Пред входа на казармата имаше група новобранци и запасни, които му направиха път. От складовете към щаба двама войници водеха Налъма, той пристъпваше бавно и затискаше носа, откъдето течеше кръв. - Георгиев! Георгиев! Господин капитан! Ограбиха ме! Пребиха ме гадовете и ме ограбиха! Фашистите ме убиха и ме ограбиха! - развика се той, но говорът беше променен. От горните му зъби липсваха два точно под носа и той не изказваше думите до край като беззъба бабичка. - Как? Защо? Кой е тоя разбойник? - запита последователно адютантът, без да чака отго- вор. - Фашист! Враг, син на кулак ме ограби и ме преби. - Какво ограби? - Пари! Много пари? Цял живот си спестявах! Днес реших да ги внеса в банката!... Заплатата ми! Заплатица-та ми, спестяванията ми! - хленчеше Налъма и триеше кръвта, която течеше от мястото на изпадналите два предни зъба. - Къде са били парите? - Там, в стаята ми, в чекмеджето! Георгиев се усмихна злорадо и запита: - Кой те удари? Докато потърпевшият посрещна течащата кръв и каже името на побойника, един млад 25- годишен широкоплещест мъж с гладко обръснато лице и гъста черна коса, която се показваше под кепето, застана пред тях, изпъна здравото си тяло във войнишка стойка и отсечено високо заяви: - Аз, господин капитан! Обвини ме в кражба на 50 000 лева, които били в чекмеджето му! Не съм влизал в стаята, бях с другарите си, с тези момчета в склада, получавахме дрехи! Нахвърли се на мен, удари ми шамар, ето -пръстите му личат на страната - момъкът посочи лявата си буза, на която имаше следи от пръсти в розово сияние. - Отгоре на това на майка ме псува, а тя почина, още няма година... Аз за нея, за всички, за България отивам на фронта, 70 оттам много не се връщат!.. -Думите на момчето звучаха като изповед и трогнаха коравата душа на корумпирания капитан. - Ако не си ти, тогава кой? Ти беше най-близо до стаята! - говореше потърпевшият, като плюваше встрани течаща кръв и слюнка. Момъкът погледна изпитателно Георгиев, защото беше забелязал как крадешком влезе и пак така, потулвайки се зад телата на войниците излезе от малката стая на артелчика. Преди това двамата бяха си разменили репликите: - Стават ли дрехите, юнак? - Тъй вярно, господин капитан! - Ще бием ли немците? - До смърт, господин капитан! Лицето на Георгиев, което имаше землен цвят, пребледня леко и стана жълто-черно, белега на лявата му буза стана моравочервен и увисна, а лявото рамо мърдаше в нервни гърчове. Момъкът остана за момент в поза на човек, който ще каже нещо решаващо за спора и всич- ки очакваха това, но той прикри истината с думите: - Не съм повикан да пазя парите ти, а България! -отсече твърдо войникът и Георгиев въздъхна облекчено, погледна го възторжено под ъгъл и отговори: - Така е, войник, свободен си! Войниците отминаха пак така в пакет, както бяха дошли. Коментираха възбудено по инцидента и хвалеха мъжката постъпка на войника. - Откъде взе парите? - Мои са, от заплатата ми! - Двама с теб света може да излъжем, но един друг никога! Нали знаеш, че безотговорните дни на революцията свършиха! Свърши и печалбата на едро, сега само от заплатата! Който не ги почита, губи! Иди при интенданта и му предай, че аз те пращам. Да определи човек за приемане на склада от теб! Зачисли се в резервната дружина и заминавай на фронта! - сърдито и авторитетно нареди адютантът. Артелчикът се смути и ръцете му започнаха да треперят. За първи път той разбра силата на пагоните, макар и произволно сложени на раменете. Под тях беше авторитетът на длъж- ността - адютант, което значеше много на военен език. Брадата му заигра от уплаха и на горната челюст до мястото на двата паднали зъба един трети се полюшваше като откъртена вейка. Гърлото му се напълни с кръв и той плю силно встрани. Заедно с храчката на земята падна и люлеещият се зъб. Отворът на горната челюст стана голям и фъфленето се чувстваше осезателно. - Господин капитан!.. Господин адютант!.. Нали се шегуваш? Ние, нали знаеш? Властта укрепвахме заедно! Сега се падна да живеем като хора! През фашистко тормоз, сиромашия, работа без файда!.. Сега току-що се съвзехме с труд!.. И ти.. Недей!.. Нали знаеш - война, пук, пук и хайде в трапа.. Нека воюват фашистите! Ние откога чакаме това време! Нали се шегу- ваш! - Слушай и изпълнявай заповед! - отсечено каза Георгиев. - Чакай бе, човек! Другарю капитан!.. Гривна, разбери, аз ще ти дам пари!.. Много пари!.. Милион!.. Два!.. Само не ме изпращай на фронта и не ме уволнявай от склада! Разбираш ли, два милиона ще ти наброя довечера, само ми кажи, че оставам! Голямата цифра, която предложи Налъма, смути Георгиев. Той не беше подготвен за такъв голям удар, за толкова много пари и остана с отворена уста. Езикът се показваше на импулси през пролуката на горната челюст, лявото рамо мърдаше надолу и нагоре като парализирано. Той взе на фокус събеседника си, като намести главата си под нужния ъгъл и запита като в сън: - Какво каза? Два милиона ли?!.. Кога ще ги имам? - Довечера, щом се стъмни! - А де, да видиш оти съм човек! Иди, работи в склада и никому нищо! Да не забравиш! Два милиона! Ако се случи нещо, да те нема, стегай се за война! - Слушам, господин капитан! - за пръв път един другар, застана пред другия в необходимата поза, която отговаряше на длъжността. Изтегляне 1.8 Mb. Сподели с приятели:
|