Четиридесетте безотговорни дни 1944 Никола М. Николов
Изтегляне 1.8 Mb. Pdf просмотр
|
| 28 Дните и нощите на задържаните течеха бавно, пълни с тревоги и изненади. Мълвата разплиташе трагични епизоди за съдбата на изчезналите. Това, което ставаше зад дебелите стени на Кръстатата казарма и мазетата на Околийското управление на МВР, остана тайна. Тя просветляваше, когато някой щастливец излизаше оттам и изпускаше до ухото на близък някОя не толкова секретна подробност. Всичко, което ставаше там, беше тайна, за чието разпространение следваше наказание със смърт. В една от най-тъмните, иначе топла за сезона дъждовна нощ, в стаите за инквизиция и коридорите на Кръстатата казарма властваше подозрителна, злокобна тишина. Силните на деня инквизитори се събираха пред източния вход на временния затвор, където чакаха три товарни автомобила, покрити със зелени брезенти. В две от колите бяха натоварени хора, които тая нощ на 6 срещу 7 ноември трябваше да изчезнат. Колите бяха препълнени, хората бяха силно притиснати един до друг, ресорите се огъваха и проскърцваха плачевно под живия товар. В първата кола на пейки и столове се наместиха въоръжени хора, порядъчно пияни. Един от тях даде поверителни инструкции на шофьорите, моторите изреваха сърдито и колите поеха курс към Вълчишкия дол (местност, която се намира между селата Макреш и Вълчек). На тази местност липсваше пленителната красота на природата, тя изглеждаше сурово дива, с дълбоки дерета от червена пръст, омешана с кръгли ръбести бели камъчета. Големите дървета бяха редки. Първата кола шареше с фаровете по калния полски път и търсеше очертани коловози. По стъклата биеха ситни капки есенен дъжд, брезентите ехтяха под ударите на небесните сълзи и всичко изглеждаше неповторимо жестоко и страшно, фаровете прорязваха тъмнината, опип- ваха със силните си очи терена и търсеха стаените дълбини на Вълчешкия дол. - Тук ще спреш, но така, че с габаритите да осветяваш сухите ями! - нареди човекът с беле- га на лявата буза, който седеше до шофьора. Останалите две коли се изравниха с първата и за- гасиха дългите светлини, които озариха полето. От първата кола излязоха пияните властници, които по пътя пяха революционни песни и се хвалеха кой колко души е убил. Повечето от тях бяха с автомати, всичките имаха пистолети. От колата свалиха две неголеми брадви и една желязна вила. - Готови ли сте? Разделете се на две групи по 8 души и всяка група да се грижи за хората си. Първо с брадвата няколко души, за да видят другите как отмъщават комунистите! – нарежда- ше Зурлов и добави: - Георги и Павел, вие няма да бъдете в една и съща група, вие ще сечете с брадвите! Рачо, ти с вилата, но няма направо в корема, защото така свършват бързо! В месо, в здраво, там кръвта изтича бавно и краят е мъчителен! Всеки изпълняваше нарежданията. Това беше политкомисарят на отряда „Георги Бенковски", чиято численост беше 22 души, когато беше масовизиран в навечерието на 9.09.1944 година. Арестантите от останалите две коли слушаха нарежданията и разбираха какво ги очаква. Слизането на арестантите от камионите ставаше бавно и трудно по три причини: 1. Те бяха сма- зани от бой и ставите бяха схванати. 2. Ръцете им бяха вързани и при скачането от камиона много от тях падаха, а изправянето с вързани ръце е трудно. 3. Знаеха, че това е краят и се бореха за една минута повече живот. - Защо се бавите бе, гадове с гадове - извика един пиян инквизитор, взе едно желязо, остро в края като шиш, и започна да боде с него през брезента. Хората полетяха към задния капак и на вълни падаха един връз друг. На този, който не можеше да стане лесно, помагаха му с ви- лата, като го забождаха под плещите и го вдигаха като житен сноп. Един млад момък беше паднал на една страна в бразда и не можеше да стане, мъчеше се, но вързаните ръце не го слушаха. Вилата се заби под плещите и го изправи. Момчето простена болезнено и възрастен арестант извика силно: - Синът ми!.. Синко!.. Убийте мен!.. Жив ме изгорете, но оставете сина ми! Пуснете детето ми, то е невинно!.. Защо да умира право? 63 - Така ли? Виж къде му било слабото място? - просъска Зурлата злобно и нареди: - Георги, започни сина с брадвата пред очите на бащата, но не наведнъж, а по-малко! Първо няколко пръсти, после ръката, по-нагоре, до рамото, после крак и чак тогава главата! Започна най-трагичната сцена, изпълнена по указанията на политкомисаря Зурлов! Започна отсичането на части от тялото на жив човек, на 18-годишен младеж... След отсичането на ръцете от раменете тялото престана да агонизира... Останалото беше мъртво!.. За наслада на садистите... Бащата обезумя. Гласът му раздиряше нощната тишина, долът и полето подеха ехото и то затихна бавно. - Стига бе, гад! - извика тоя с вилата и я забоде в гръдния му кош. Човекът падна по гръб, като риташе встрани и непрекъснато мълвеше две думи: - Синко!.. Петре! - последна беше думата: - С-и-н-к-о!.. Той се отпусна, похлупи се с очи надолу в студената прегръдка на земята, която обичаше като своя родна майка. Кръвта озвери палачите и те започнаха кървава жетва. Четиридесет трупа се кръстосаха като житни снопи. Четиридесет локви кръв, разредени от сълзите на небето, които земята пиеше на бавни глътки!.. Гърчовете спряха, угаснаха последните стонове. Над Вълчешкия дол настана мъртва тишина. Габаритните светлини на колите като надгробни кандила мъждукаха над общата гробница. - В една яма! За да я покриеме по-лесно! – нареди Зурлов. Страшното и жестокото свърши. Започна отвратителното и грозното - вземането от телата на мъртвите на това, което можеше да се ползва, макар опръскано с кръв. Когато сухата яма пое четиридесетте човешки трупа, отгоре хвърлиха царевични снопи и буци пръст... На връщане екзекуторите пяха: Ний идем бодри партизани народни верни синове!... Гавра с чистотата на българската реч. Те не бяха бодри, а пияни, не бяха верни, а варвари, не бяха синове, а изчадия - потомци на Юда! След кървавата жътва започна тържественото празнуване на 7 ноември. Изтегляне 1.8 Mb. Сподели с приятели:
|