Четиридесетте безотговорни дни 1944 Никола М. Николов

58
- Заповядайте - каза тя, като му направи място да влезе в отворената врата. - Ще вечеряме заедно, имам малък празник.
- Какъв е поводът?
- Рожденият ми ден!
- Тъй ли, аз знаех и виж, точно сега съм забравил! Поручикът ми беше казал датата, но... - споменаването на думата „поручик" понижи настроението на младата жена, върна я назад към онова неповторимо време, но тя живееше в света на реалността и отново започна да се усмихва често и трапчинките на страните й трепкаха игриво.
Учителят се смути, когато Звезда извади тавата от печката и започна да чупи от гъската големи късове месо в две порцеланови чинии, украсени със златни класове.
- Тогава... да си оставя палтото - поясни той и отиде в стаята си. Посрещна го дъхът на пресни хризантеми. Той не знаеше, че те са поставени от старата, затова се наведе над тях, целуваше едрите ухаещи китки, примижаваше от щастие, затова, че ръцете на жената, която обикна, са се докосвали до тях. Учителят смени стария си костюм с нов, сложи мукавения куфар на масата и започна да рови из недобре подредените неща. От малка бакели-това кутийка извади скъп златен медальон със златна верижка.
- Вземи го, момче, това е голяма рядкост - златна подкова, преплетена в сърцето носи щастие! Ще ти потрябва! Невестата ти ще бъде щастлива с него! - каза златарят, когато го предлагаше.
Манчев сложи в джоба си бакелитовата кутийка и ръцете му трепереха от вълнение. По лицето му пулсираше немирна кръв. „Как да го подам?.. Какво да кажа?.." Думите бягаха от съзнанието му като подплашени гълъби. Пред очите му непрестанно се явяваше днешното видение, Звезда окъпана от златистото сияние на слънцето.
- Колега, ще истине месото! Защо се бавите? - запита тя от антрето. Зад затворената врата се чу глас:
- Тоалета ми ... Идвам...
Звезда му определи стол срещу нейния. Така бяха сложени и чиниите. На средата на масата имаше бутилка с прясно прекипяло вино и една празна чиния за отпадъци. Манчев застана до посочения му стол, но някак си нерешително и смутено.
- Заповядайте - подкани го тя.
- Ами то, за такъв ден... нещо... - разкъсано произнасяше думите той, а с ръка търсеше в джоба бакелитовата кутийка. Най-после я извади, помъчи се да каже нещо, но езикът му се заплете, поиска да я отвори, но пръстите се оказаха безсилни. Звезда забеляза смущението, дожа-ля й и отмести погледа си от него.
- Ех, вземи, отвори я ти! Моите пръсти... Да ти е честито!.. Със здраве да го носиш! То но- си щастие!.. Така ми каза златарят.
Звезда отвори кутийката, чийто капак беше на винт. В нея грейна чистото злато и тя ахна изненадана. По розовите й страни щастливо трепкаха малките трапчинки. В шепите й трепкаха златните отражения на медальона, сложи го на шията и на електрическата светлина срещу учителя заиграха две сърца, едното от злато с преплетена подкова, а другото в пазвата на Звезда - истинско, човешко, жадно за много щастие.
- Благодаря, колега! Много благодаря, но не биваше такъв скъп подарък!..
- На скъп човек - скъп подарък - каза той някак си неуместно и необмислено, после това му се видя глупаво и по страните му се разля руменина.
Когато се ръкуваха през масата, по веригата от трепкащи жили се преливаха сладостни тръпки. Червенината по лицата на двамата изчезна, там властваше плаха бледност от нещо неизвестно, но предстоящо и неизбежно. Устните им пулсираха едни срещу други, изгаряни от позната жажда. Между тях като непреодолима стена стоеше сянката на един скъп за двамата човек.
- В такъв случай се пие - каза Звезда и напълни чашите, чукнаха се, но преди да отпие, Звез- да сипа в чинията за отпадъци няколко капки и устните й трепнаха тъжно. Манчев направи съ- щото.

Изтегляне 1.8 Mb.

Сподели с приятели: