67
Народния съд, като се обясни, че са избегнали народното възмездие, като са се укрили извън пределите на България и са станали политически емигранти.
По едно странно съвпадение Ангелов и част от офицерите, които бяха в килия № 6 в
Кръстатата казарма, в затвора получиха килия под същия номер. В затворническата шестица бяха заделени седем души от предвидените за смъртни присъди. За тях се предвиждаше най- тежката смърт - чрез обесване. Определените за разстрел бяха по 10-12 души в килия.
При преместването седемте, за които се предвиждаше бесилка, бяха транспортирани вър- зани един за друг. В килията ги отвързаха и един от охраната предупреди:
- Избирайте си легла и пазете чисто! Гадове с гадове!
Тук условията бяха по-други. Помещението можеше да побере до 15 души.
Леглата бяха от дървени нарове, покрити със стари дюшеци. Сравнено с условията в Кръс- татата казарма, това беше разкош. В ъгъла неизменно стоеше отходната кофа, но се почистваше всеки ден и липсваше оная миризма на гниещо човешко месо. Мал- кото прозорче се отваряше навътре и беше винаги открехнато. Отвън дежуреше с мълчалива строгост дебела решетка с гъсти квадрати.
Електрическата крушка осветяваше килията добре и по стените и наровете личаха подписи, дати и мисли, оставени от прежни обитатели. По Дунава минаваше кораб, който пъшкаше тежко. Като се изравни със стените на затвора изсвири продължително - така моряците поздравяваха затворниците от години наред, по стара традиция.
Когато
бученето на кораба затихваше, започваше песента на вълните. Те се блъскаха в яките каменни стени и замираха 40 минути след отминаването на кораба.
- Господин полковник, изберете си място - предложи поручик Райков.
- Все едно, чаршафите са еднакво чисти - иронично подхвърли той и сложи пакета с дрехите си върху десния нар.
- Обичам да слушам песента на вълните - поясни Ангелов и опъна сивото одеяло върху стария дюшек.
Поручик Апостолов се взираше в надписите по стените и наровете, застояваше пред някой и устните му се разпъваха в тъжна усмивка.
- Какво, Апостолов, харесва ли ти написаното? - запита Ангелов, когато си наместваше възглавницата от една стара дреха.
- Да, господин Ангелов, тук всяка дума е човешка съдба. Всяка дума е може би край на един живот! Ето какво пише един: „Разбрах
цената на свободата, когато я изгубих!" Друг: „Най- горчив е последният ден от живота, когато краят е неизбежен и ти ужасно съзнаваш това!" Тре- ти: „Ако
смъртта е неизбежна, посрещни я достойно!" Четвърти: „Близките ще ме забравят, дано историята ме помни!"
Останалите мълчаха, когато Апостолов четеше. Ангелов с дълбока въздишка на човек, осъзнал неизбежния край, прекъсна четенето:
- Да, господа, ние няма защо да пишем! Достатъчно е да се поучим от написаното. Това ва- жи и за нас, ще важи за много други. Какво беше казал третият? „Ако смъртта е неизбежна, посрещни я достойно!" Ако тази мисъл е негова, той е философ! Жалко, че не знам кой е! Това не е най-важното! Важно е да се поучиш! Да я посрещнем като мъже! Достойно! Обида ще бъ- де за близките, ако разберат, че сме хленчили! Ще бъдат горди в скръбта си, ако разберат, че сме се държали достойно.
- Ще се държиме, господин полковник!
Загубихме всичко, остана само достойнството! - отговориха почти едновременно всички.
- Благодаря ви! - отговори Ангелов. - Неслучайно сте носили на раменете си пагони! Царят ни - Борис, и той съзнателно и с мъжество се обрече пред олтара на Родината! Нашето място е там! Нашите чела са чисти!
- Ще останем ли неизвестни, господин полковник? -запита Райков.
- Няма, поручик! Абсолютни тайни няма! Пред палачите са умирали много и се споменават като безименни, ако са равнодушни пред смъртта. Ако я приемем с мъжество и хладнокръвие, поколенията ще научат за нас! Това ни стига! Повече не щем, освен приз- нателност!
- Пред бесилката ще пея! - каза Райков.