Умението на Есента да (за)играе като Изкуство

3.2. Умението на Есента да (за)играе като Изкуство

В стихотворението “Есенен филм” самата Есенна Природа тук е и фон, и същностно съдържание на невероятен приказен филм, т.е. на произведение на Изкуството при което се възпроизвеждат действащи “сюжетирани” образи с помощта на видими елементи от есенната природа.

Стихотворението е астрофично. Още в първия стих са закодирани същностни събития, които ще се завъртят като кинолента в цялото стихотворение. Защото първият стих е питане с въпросителен знак. Питане, което изисква отговор и което ще изисква разговор на лирическия “Аз” не с един, а с няколко елемента или явления от Природата. И не само разговор, но и вътрешни опознавателни размишления. За да се достигне не само до отговора на въпроса от първия стих, но и да се открои същността на този “есенен филм”, да се предизвика проучване при децата на съществени белези от Природата през есента.

Тук всички персонажи и всяко статично или действено обстоятелство (или явление) са зависими помежду си – за да се получи наистина разбираем за подрастващите филм с есенна темпорална ситуираност. А първият стих е следния: “Градски птичета, защо не пеете?” На градските птичета в есенния сезон не им е до пеене, а може би повечето от тях са прелетни и вече не са в парка.

Само приказното въображение на децата, което притежава и поета Иван Цанев, може да си представи парка като “киносалон открит”. Но тук зрители не са самите деца, а дърветата, които стърчат край алеите посърнали, бледи и угрижени. А така може да изглежда само онзи, който насила е накаран да прави нещо. В случая това “нещо” е гледане на филм не с какъв да е край, а “със тъжен край”.

За да се афицира върху сетивността на децата сред природни видимости, е необходимо да са налице конкретизирани видимости. Това са Липите, Букът, Дъбът, Брезата, Кестенът и много други дървета. Но само тези са фиксирани и одухотворени от поета. Всичките зрители-дървета имат обагрени есенни листи. Обобщената характеристика на тези листи е – “пожълтели”. Поетът споделя:

“Знаете ли кой ще дойде тук?”

Затова и поетът е избрал за свои персонажи дърветата от един градски парк да гледат филм. Но всъщност те са и зрители, и герои на този филм. Техните листи в есенния сезон провокират тяхното можене да живеят и съпреживяват собствената си същност, подобно на хората – като визуална видимост и изстрадано чувство според сезоните в живота им.

Но и колкото да са тъжни, те (и дърветата, и листите им) са все пак окуражени, защото достатъчно добре познават себе си, своята същност като природовидимо кръговратно живеене. Това е необходимо да разберат и децата. И точно на място и навреме поетът, след като е задал въпроса “Знаете ли кой ще дойде тук?”, насочва вниманието на подрастващите към индивидуалната цветова характеристика (а всъщност към душевната нагласа) на всяко едно от посочените дървета.Тази индивидуална характеристика се постига чрез видимото в оцветяването на всяко едно дърво.

Авизирането (известяването) на индивидуалните характеристики тук не е свързано с някаква енигматичност, а напротив – с креативна (творческа) знаковост и рисунъчна референциалност (съобщителност). Това поетът постига с лаконична епитетност и метафоричност, с обяснима и понятна символност.

И подобно хората, дърветата – всяко по своему –

и високият прошарен Бук,

господин Дъбът, Брезата млада,

оня Кестен с ален фес –

всички, всички, всички

чакат днес

Л и с т о п а д а!

Л и с т о п а д а!

Л и с т о п а д а!
Поетът е подбрал подходящи дървеса неслучайно. Липите символизират привликателността, нежната елегантност и прелест на женската красота, на щастието да притежаваш или да се наслаждаваш на такава красота. Неслучайно липите имат “букли златисти”. И в какъвто сезон да е, такава красота предизвиква близост, съмишленичество, приятелство.

А Букът подсеща за осмислено удовлетворение от “четирисезонната игра “ сред Природата. Удоволствие и удовлетворение, които са трансформирани от желана и достатъчно обоснована Мъдрост. Затова Букът е висок и прошарен.

На Дъба е дадена господарска, властническа сила . Той символизира мъдра улегналост. Надмощието му, господството му, влиянието му сред природния свят наистина са обвързани с безспорно уважение към него. Авторитетът му е божествено предопределен и акцептиран (одобрен) от заобикалящите го. Затова той неслучайно е наречен от поета “господин Дъбът”. Него го уважават и му се прекланят. Това уважение и преклонение понякога може да е неестествено, неискрено, но в повечето случаи то е близко до идолопоклонството. Защото Неговата Сила се възприема и в Материален, и в Духовен Смисъл. Такъв е нюансът на символните му значения и в Библията (Ис. 1:29-30; 2:13; Йез. 6:13; Ос. 4:13; Зах. 11:2). А в латинския език думите “дъб” и “сила” (в смисъл на физическа и духовна “сила”) се обозначават с една и съща дума, която едновременно е омограф и омофон – robur.

В отколешно време, когато в селата още не са били построени храмове, църковните служби са се извършвали под Многолетни Дъбови Дървета. Народът спазва традицията да не се отсичат такива дървета или да не се кършат клони от тях. В противен случай знайни и незнайни нещастия ще сполетят селището и неговите жители. Българите имат традиционни твърдения, обвързани с отколешни вярвания, че Орлите вият гнездата си на Дъб. Митологичното съзнание ги води до там, та да насочват въображението на деца и възрастни, че точно на Дъбово Дърво кацат най-често Крилати Змейове (основен космогоничен персонаж, който изпълнява функциите на посредник между земното и небесното начало). Змейовете пазят землищата от градушка и други природни бедствия. Дъбовите Дървета се наричат “змейчови”.

Отдавнашни обреди и обичаи с конкретни вярвания, с конкретна религиозна и църковна действеност и внушаемост напомнят, че точно такива дървета биват миросвани.Това означава, че свещеник на голям християнски празник – например като Великден, Света Троица или Илинден – обикаля три пъти определен Дъб, пробива три дупки в него и ги запълва с миро. След това най-големите Дъбове в землището също се миросват и се обикалят с църковни хоругви и икони. Именно така у хората се пробужда или се затвърдява вярата за предпазване от всякакъв вид природни беди, за неприкосновеност на тях и тяхната собственост от всякакво естество точно от природни стихии, епидемии и злосторни демони като например вампири, таласъми, самодиви…

Така миросаните Дъбове вече се възприемат за свети дървета – под сенчестите им корони се колят жертвени животни, правят се и консумират курбани в чест на св. Георги, св.Илия, св.Петка. По време на суша такива Дъбови Дървета се пръскат със светена вода, за да дойде много скоро дъжд. Възприето е още от езическите славяни, а после и от българите със славянска кръв и вярвания точно под такива Дъбове да преспиват болни хора с надеждата за близко изцеление.

Но в стихотворението става въпрос за нюанс от есенно оцветяване точно на кестена. “Вертикалното” предизвикателство на Кестена, оцветен в червено, подсеща за “яркото всеможие” и силата на възловия цвят от следдъждовната дъга. Цвят, който провокира мъжкото начало в земно-небесното и небесно-земното живеене. Живеене, непременно обвързано и с тъгата, и с мъката на Христовото разпятие, но и с вярата, и с достойнството на един “свят земен и небесен живот”. Живот, който “излъчва” и Любов, и Безстрашие. В такъв случай няма за какво да се страхува и плаши аления Кестен от това стихотворение.

Така само в четири стиха от стихотворението “Есенен филм” са фиксирани съдбата на 5 различни като родова и същностна характеристика дървеса през есента. Дървеса, които съсредоточават в себе си основни белези от “растителното битие” в природосъобразното българско живеене през четирите сезона. Но тук точно одухотворените 5 вида дървета насочват и подсещат за “мъжкото и женското битие” на всякакъв вид дървета. А защо не и изобщо на Природата в сезон (есенният), когато ще се открои удоволствието от “играта” сред природосъобразния български “сезонов живот”, ще се открои бащинската и майчинска загриженост за Плодородие, което е наситено с Мъдрост. Мъдрост, която излъчва светлината и дарственото удоволствие от заслужена плодовитост. Така че листопадът не е толкова тъга и безнадеждна угриженост, щом “…всички, всички, всички чакат днес/ Л и с т о п а д а! Л и с т о п а д а! Л и с т о п а д а!”

Така “листопадът” става сакрално осъществима очакваност.

След като в Природата е съществувала “Радост от Играта” през Пролетта, т.е. се е осъществила Детската Поривност на всички природни елементи, след като се е проявила и “Любовта в Играта” през Лятото с Майкорожбеното Очакване, естествено е да дойде и “Мъдростното Удоволствие” в Природната Игра през Есента с Бащинска Загриженост. Загриженост, която ще изведе Природата като цяло и нейните многобройни и разнообразни елементи към “Щастието, че си играл и познал Смисъла на Играта и Необходимостта да продължиш да играеш” като естествена съсредоточеност в зимния сезон, като единство от “Преживените Игри” през Пролетта, Лятото и Есента.

Именно от позицията на едни такива разбирания за същностните процеси на живеене и осъществяване на Земната Природа в съприкосновение със Свиши процеси и закономерности, може да се разбира и тълкува, тълкува и разбира поезията на Иван Цанев за деца (а и за възрастни). И не само неговата поезия. И то най-вече в контекста на перманентните български четири сезонни изживявания, противоречия и съмишленичества на видимата и невидима Природа във взаимовръзка с “четирисезонното съзнание и познание” на подготвената Свише природа на българина.