Българското и обчовешкото в зимна “горска топосност”

4.2. Българското и обчовешкото
в зимна “горска топосност”

Поетът Иван Цанев и в тристрофното стихотворение “Вали” пресъздава пак българска зимна картина. Но тъй като тук пейзажът е омекотен и персонажното присъствие е общочовешко, тази картина може да я възприемем не само като българска топосност.

Още в първата строфа се визуализира една напрегнатост на това, което виждаме и чуваме. Няма го дивия заек, а само неговите дири. Тези дири подсещат за беззащитност, но и за хитрост. Защото точно по тях е тръгнал вълкът, т.е. злото, жестокостта. Но тръгването по някои дири съвсем не означава достигане до оня, който е оставил тези дири. Затова и поетът е лаконичен: “По зайчите дири/ пак тръгна вълкът”. Именно тук наречието “пак” пояснява категоричността в отношенията между заека и вълка или още по-точно: отношението на вълка към заека в дивата зимна природа. Тази непрекъсната “отновост” в тези отношения създава възможност за градиране на последващото напрежение във вторите два краткостъпни стиха от първата строфа: “Виелица свири/ и пада снегът”.

Във втората строфа природовидимата пейзажност е с протяжна хоризонталност. И тази хоризонталност отново се свързва и с идването на нощта, и с “вертикалната действеност” на снега: “Далече, далече/ по дългия път/ смрачава се вече/ и пада снегът”.

В третата строфа отново се откроява “вертикалното битуване” на комини и на дим. И те не пречат, а помагат или по-точно предизвикват снега да продължава да пада по вертикала “горе – долу” към земното ни живеене. Поетът съумява да пресъздаде валенето на снега с категоричния рефренен стих (който е последен във всяка от трите строфи): “и пада снегът”. Тази рефренност е едновременно едно природно отражение и една психологическа рефлексия за субстратните емоции и семантични потенции на подрастващите.

4.3. Видимото и споменното
през Зимата на село

Самото название “пъртина” има категоричен народен произход и буквално означава “пътека през снега” (вж. “Речник на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от ХІХ и ХХ век”, Изд. БАН, С. , 1974, с. 417) или “пътека, протъпкана през сняг” (вж. “Български тълковен речник” – трето издание, Изд. НИ, С. , 1973, с. 831). Така в известен смисъл в заглавието на стихотворението “Пъртина в снега” е налице тафтологичност, “лексемно дублиране”. Но нас ни интересува повече смисълът на съдържанието на стихотворението, художествено-образната му същност, нравствените и естетически внушения, идващи до голяма степен от “символните кодировки” на оживената от поета Природа.

Началната картина е озвучена от свиренето на зимните ветрове: “Студени ветрове свистяха…” Синонимиката на “свиренето” на ветровете не е “съскане” или “фучене”, а “свистене”. Тъкмо това “зимно звучене” на ветровете (“свистяха”) идва от своеобразна “алитерационна нагнетеност”. И след това веднага идва оцветяването (пак с алитерационна нагнетеност или с “алитерационна съскавост” – “ситен сняг”) по вертикала надолу до керемидите: “…валеше ситен сняг/ по керемидената стряха…”

И керемидите загатват за оцветеност, но тази оцветеност е малка част от общата белота. От белотата, която е очаквана; за да пречисти, за да затопли, за да подсети за “другостта” на Земните Пътища – Пъртините. Пъртините, които носят съкровеност, присъща за живеещите в къщите, за къщовна поривност и желание да се потегли към нови надежди или към спомени с кръговратен смисъл.

А вятър, който свисти, подсеща за буря. Но бурята вече е преминала през нощта. Преминала през нощта и укротена в нощта. Нощното, скритото е разгадано и победено. А може би бурята в нощта е разгадана от тъмното и усмирена, и победена. Двете тайнства – бурята и нощта – вероятно се самоопознават и самоубеждават: за да дойде добродетелната утрин. И както народът казва: “Лошото с лошо се среща, за да се пръкне добро”, така и тук – в Зимната Природа – това става.

И на Утринта като добро знамение се появява Пъртината. Тя не е случайна. Тя прилича на протегната ръка. На протегната ръка от гост или посрещач, или пък изпращач. Съкровеността е загатната още в Утрото: “И гледай – в утринта/ протяга се една пъртина/ пред къщната врата”.

От третата строфа се разбира, че Пъртината тръгва от Къщата, т.е. от там, където има живот и желание да се пътува, да се откривателства – особено когато навън е бяло, светло, чисто. В Чистотата на Белотата, на Светлината всичко може да оживее, всичко може да има Поривно Желание, да иска да достигне до Безкрая. В случая Пъртината в Снега, тръгнала от Къщната Врата, изразява, символизира Чистите и Светнали ОЧИ у ДЕЦАТА (а и у Възрастните) за пътуване през светли добродетелни дни:

Прегазват пряспата дебела

в притихналия двор

и хуква презглава, поела

към белия простор.

Наистина пряспата олицетворява човешкото желание да постигне нещо ново, да достигне там, докъдето очите му видят, или да се върне към светли спомени.

В четвъртата строфа е налице ретроспекция, т.е. връщане към лятно преживяване. Там преди е имало “нива/ със цъфнал слънчоглед…” Налице е нова картина – слънчева, красива. Но това е било, това е спомен, свързан с тук и сега ставащото – “пъртината сега извива…” Едно моментно връщане във Времето – чрез Пъртината, като се тръгне с нея в пространството, може да се върне спомен от лятото, от лятното време. Защото Пъртината е съкровеното желание за пътуване и откривателства сред Белота и Светлина, затова и тя напомня за съкровената светлина и топлина през Лятото. Обвързаност различно сезонна, но с еднаква поривност. Затова и “пъртината сега извива/ и бърза все напред”.

А в петата строфа вече го няма природния рисунък, обвързан с картината и с човешките желания. Налице е поетовото пожелание с условие. Това условие изпъква чрез обстоятелствения съюз “ако”: “И ако тръгнеш през полето/ след нея възхитен,/ ти ще достигнеш неусетно/ до някой летен ден”.

Тръгването е през полето. А Полето е символ на Пространството, свързано с Безкрая. И веднага Пространството (Полето с всичките си значения на хоризонталното или водоравното) се обвързва с Времето, с отминал сезон, който пак ще дойде (Лятото).

Така в едно стихотворение, пряко свързано със зимния сезон, благодарение на “пъртина в снега” се достига до топъл сезон. Защото в сливането с тази Пъртина точно Детето (или изобщо какъвто и да е Човек) и в Зимата е със съкровени, чисти, топли желания. Осъществява се една Прегръдка между Пространство и Време, една асоцируемост (свързаност) между два противоположни сезона – пространствено-времева или времево-пространствена субординация (съподчиненост). На пръв поглед сякаш се предполага чрез пространството “поле” да се достигне до спомена за лятото, т. е. връщане във времето “лято”.

Но в петата строфа поетът отделя напълно “олицетворения в пъртината” Човек и го подтиква предполагаемо да тръгне този Човек (дете или възрастен) след Пъртината в Полето с напълно удовлетворено чувство, очарован, “възхитен”. И предполагаемо поетът е сигурен, че такъв Човек няма да се върне, а ще достигне неусетно “до някой летен ден”.

Така поетът Иван Цанев, може би без да е предполагал, чрез това стихотворение внушава и на децата, и на възрастните:

И неусетно се изграждат социално-нравствени и естетически реакции, чувствителност и оценъчност у подрастващите.

* * *