Четирите споразумения — или практическо ръководство за лична свобода\nили толтекска книга на мъдростта

вниманието си, съумяваме да задържим желаното напреден план в ума си. Заобикалящите ни възрастни са привлекли вниманието ни и са вкарали в ума ни информация посредством повторение. Именно по този начин сме научили всичко, което знаем.
Използвайки вниманието си, ние сме изучили цяла реалност, цял сън. Научили сме се как да се държим в обществото на какво да вярваме и на какво — не кое е приемливо и кое — неприемливо кое е доброи кое — лошо кое е красиво и кое е грозно кое е правилно и кое неправилно. Всичко вече е там — цялото това знание, всичките правила и представи затова как да се държим в света.
В училище сте седели на малко столче и сте слушали внимателно на какво ви учи учителят. В църквата сте внимавали какво ви казва свещеникът или проповедникът. Същото важи и по отношение на мама и татко, братята и сестрите всичките са се опитвали да привлекат вниманието ви. Ние също се научаваме да привличаме вниманието на другите хора и развиваме почти непреодолима потребност за внимание. Децата се съревновават за вниманието на родителите сина учителите си и на своите приятели. Виж ме Виж какво правя Ей, аз съм тук Нуждата от внимание става много силна и продължава в зрелостта. Външният сън приковава вниманието ни и ни учи на какво да вярваме, започвайки с езика, на който говорим. Езикът е кодът за разбиране и общуване между хората. Всяка буква, всяка дума в езика е споразумение. Наричаме това страница в книга думата страница е споразумение, което разбираме. След като сме разбрали кода,
вниманието ние привлечено и енергията е преминала от един човек в друг.
Не вие сте избрали да говорите английски. Не сте избрали религията си и моралните си ценностите вече са били тук, преди да се родите. Никога не сме имали възможността да избираме в какво да вярваме или на какво да не вярваме. Никога не сме избирали дори и най-маловажните от тези споразумения. Не сме избрали дори собственото си име.
Като деца не сме имали възможността да избираме убежденията си, но сме се съгласили с информацията, предадена ни от съня на планетата чрез другите хора. Единственият начин за съхраняване на информация е чрез споразумение, чрез съгласие. Външният сън може да привлече вниманието ни, но ако не се съгласим, ние не запазваме

информацията. Съгласим ли се обаче, започваме да вярваме и това се нарича вяра. Да имаш вяра означава да вярваш безусловно.
Ето така се учим като деца. Децата вярват на всичко, казано от възрастните. Ние се съгласяваме с тях и вярата ние толкова силна, че системата от вярвания контролира целия ни сън за живота. Не ние сме избрали тези вярвания, може дори да сме се бунтували срещу тяхно не сме били достатъчно силни, за да извоюваме победа. Резултатът е отстъпване пред вярванията с наше съгласие.
Аз наричам този процес опитомяване на хората. Посредством него ние се научаваме как да живеем и как да сънуваме. При човешкото опитомяване информацията от външния сън се предавана вътрешния, формирайки целия ни мироглед. Първо учат детето да назовава предметите мама, татко, мляко, бутилка. Ден след ден,
вкъщи, в училище, в църквата и от телевизията ни казват как да живеем, кой тип поведение е приемливо. Външният сънни учи как да бъдем хора. Имаме цялостна престава какво ежена и какво е „мъж“.
Научаваме се също така да съдим да съдим себе си, да съдим другите,
да съдим ближните си.
Децата се дресират по същия начин, по който дресираме куче,
котка или друго животно. За да научим кучето на нещо, ние го наказваме иго награждаваме. Дресираме децата си, макар да ги обичаме безкрайно, по същия начин, по който дресираме всяко домашно животно чрез системата от наказания и награди. Казват ни:
„добро момче или добро момиче, когато правим онова, което мама и татко искат да направим. В противен случай сме лошо момиче или
„лошо момче“.
Когато сме престъпвали правилата, са ни наказвали когато сме ги спазвали — сме получавали награда. Наказвали са ни много пъти надени са ни награждавали много пъти наден. Скоро сме започнали да се боим от наказанията, както ида не би да не получим награда.
Наградата е вниманието на родителите ни или на други хора братята и сестрите, учителите, приятелите. Скоро развиваме потребността да привличаме вниманието на другите, за да си получим наградата.
Наградата е приятна и ние продължаваме да правим онова, което другите искат от нас, за да я получим. Заради страха от наказанието и лишаването от награда започваме да се преструваме на такива, каквито

не сме, само за да угодим на околните, само за да бъдем достатъчно добри за някой друг. Опитваме се да се харесаме на мама и на татко, на учителите в училище, на църквата и така започваме да играем роля.
Преструваме сена такива, каквито не сме, от страх да не бъдем отхвърлени. Страхът да не бъдеш отхвърлен се превръща в страх от това, чене си достатъчно добър. Накрая се превръщаме в някой, който не сме. Ставаме копие на убежденията на мама, убежденията на татко,
убежденията на обществото и религиозните вярвания.
Всичките ни естествени наклонности се изгубват в процеса на опитомяване. И когато станем достатъчно големи, за да започне умът ни да разсъждава, научаваме думата не. Възрастните казват Неправи това, неправи онова. Ние въставаме и заявяваме „Не!“
Бунтуваме се, защото браним свободата си. Искаме да бъдем самите себе си, но сме много малки, а възрастните — големи и силни. След известно време започваме да се боим, защото знаем, че всеки път,
когато направим нещо не както трябва, получаваме наказание.
Опитомяването е толкова могъщо, че в определен момент от живота вече не ние нужен опитомител. Нямаме нужда от мама или татко, училището или църквата, за да ни опитомяват. Дресирани сме толкова добре, че се превръщаме в свой собствен дресьор. Ние сме самодресиращо се животно. Сега можем да се опитомяваме съгласно заложения в нас мирогледи посредством същата система от наказания и награди. Наказваме се, когато престъпваме правилата на системата си от вярвания награждаваме се, когато сме добро момче или добро момиче“.
Мирогледът напомня управляващ ума ни кодекс. Всичко в този кодекс е наша безпрекословна истина. Съобразяваме преценките си с него, даже и вътрешната ни природа да протестира. Дори и моралните закони като Десетте Божи Заповеди са заложени в ума ни в процеса на опитомяване. Едно след друго, всички тези споразумения стават част от кодекса и управляват съня ни.
В умовете ни има нещо, което преценява всичко и всички,
включително времето, кучето, котката — всичко. Вътрешният Съдник използва съдържанието на кодекса, за да прецени всичко, което правим и не правим, мислими немислим, чувстваме и не чувстваме. Всичко се подчинявана тиранията на този Съдник. Всеки път, когато сторим нещо, престъпващо кодекса, Съдникът ни обявява за виновни,

заслужаващи наказание и длъжни да изпитваме срам. Това се случва много пъти наден, ден след ден през всичките години от живота ни.
Една друга част от нас е подложена на осъждане и тази част се нарича жертвата. Жертвата понася обвиненията, вината и срама. Това е онази част от нас, която казва Горкият аз, не съм достатъчно добър,
не съм достатъчно умен, не съм достатъчно привлекателен, не заслужавам любов, тежко ми. Големият Съдник се съгласява и казва:
„Да, не си достатъчно добър. И всичко това е основано на мироглед,
който никога не сме избирали. Той е толкова силен, че дори години по- късно, когато се запознаем снови концепции и се опитаме да вземаме собствени решения, откриваме, че убежденията ни продължават да ръководят живота ни. Всичко, което е в разрез с кодекса, предизвиква странно усещане в слънчевия ви сплит и то се нарича страх.
Нарушаването направилата в кодекса отваря емоционалните ви рани и реакцията вие да произведете емоционална отрова. Тъй като всичко в кодекса се приема за вярно, всяко предизвикателство към убежденията ви ви изпълва с несигурност. Дори кодексът да греши, той ви кара да се чувствате сигурни.
Ето защо ние необходима голяма смелост, за да въстанем срещу собствените си убеждения. Защото дори да знаем, чене сме ги избрали, истината е, че сме се съгласили с всички тях. Споразумението е толкова силно, че дори да се убедим в неговата погрешност,
изпитваме вината и срама, възникващи при нарушаването на тези правила.
Точно както правителството разполага със закони, управляващи колективния сън, нашите убеждения са кодексът, управляващ индивидуалния ни сън. Всички тези закони съществуват в ума ни, ние им вярваме и Съдникът в нас основава всичко на тези правила.
Съдникът отсъжда и жертвата понася вината и наказанието. Но кой казва, че в този сън има справедливост Истинската справедливост е да плащаш само веднъж за сторената грешка. Истинската

Изтегляне 1 Mb.

Сподели с приятели: