Четирите споразумения — или практическо ръководство за лична свобода\nили толтекска книга на мъдростта

Ако съществува справедливост, това би било достатъчно не е необходимо да го правим отново. Но всеки път, когато си спомним, ние отново се съдим, отново се чувстваме виновни и се наказваме отново и отново и отново. Ако имаме съпруг или съпруга, той също ни напомня за грешката, така чеда можем отново да се осъдим, да се накажем ида се почувстваме виновни. Нима това е честно?
По колко пъти принуждаваме съпрузите, децата или родителите си да плащат за същата грешка Всеки път, когато си спомним за грешката, ние отново ги обвиняваме и им изпращаме всичката емоционална отрова, породена от несправедливостта, и после ги принуждаваме отново да платят за грешката. Справедливост ли е това?
Съдникът в ума греши, защото системата от вярвания, кодексът греши.
Целият сън почива върху фалшив закон. Деветдесети девет процента от складираните в умовете ни убеждения не са нищо друго, освен лъжи, и ние страдаме, защото вярваме на всички тези лъжи.
В съня на планетата е нормално хората да страдат, да живеят в страх ида създават емоционални драми. Външният сън не е приятен сън това е сън, изпълнен с жестокост, страх, войни и несправедливост.
Индивидуалните сънища на хората се различават, но като цяло са предимно кошмари. Ако се вгледаме в човешкото общество, виждаме едно много трудно за живеене място, защото го управлява страхът. Из целия свят срещаме човешко страдание, гняв, отмъщение, наркомании,
насилие по улиците и огромна несправедливост. Макар да съществува в различна степен в различните държави, страхът контролира външния сън.
Ако сравним съня на човешкото общество с описанието на ада във всички световни религии, откриваме, чеса абсолютно еднакви.
Религиите рисуват ада като място на наказание, място на страх, болка и страдание, място, където огънят те изгаря. Огънят е породен от произтичащите от страха емоции. Винаги, когато изпитваме гняв,
ревност, завист или омраза, ние усещаме изгарящия ни огън. Живеем в адски сън.
Ако приемем ада за състояние на ума, тогава той е навсякъде около нас. Другите може да твърдят, че ако не правим, каквото са ни казали да правим, ще отидем вада. Не е вярно Ние вече сме в ада,
включително и онези, които ни заплашват. Никой не може да изпрати

някого вада, защото вече сме в него. Наистина, другите могат да направят ада още по-лош. Но само ако го позволим.
Всеки човек си има свой собствен индивидуален сън и също като колективния сън, той често се управлява от страха. Учим се да сънуваме ада в собствения си живот, в индивидуалния си сън. Разбира се, тези страхове се проявяват по различни начини при всеки човек, но всички изпитваме гняв, ревност, омраза, зависти други негативни емоции. Индивидуалният ни сън може да се превърне в постоянен кошмар, в който страдаме и живеем в страх. Но не е необходимо да сънуваме кошмари. Можем да се насладим на приятен сън.
Цялото човечество търси истина, справедливости красота.
Обречени сме вечно да търсим истината, защото вярваме само в складираните в умовете ни лъжи. Търсим справедливост, защото в системата ни от вярвания няма справедливост. Търсим красота,
защото, независимо колко красив е човекът, ние не вярваме, че той притежава красота. И продължаваме да търсим ида търсим, когато всичко е вече вътре в нас. Няма истина, която да открием. Тя е навсякъде около нас, но поради складираните в умовете ни споразумения и убеждения сме неспособни да я видим.
Не виждаме истината, защото сме слепи. Заслепяват ни всички онези фалшиви убеждения в нашите умове. Изпитваме необходимост да бъдем прави ида изкараме другите криви. Доверяваме сена онова,
в което вярваме, и нашите убеждения ни обричат на страдание. Сякаш живеем в мъгла, която не ни позволява да видим по-далеч от носа си.
Живеем в мъгла, която дори не е реална. Тази мъгла е сън, собственият ви сън за живота — убежденията ви, всичките ви представи за вашата същност, всичките ви споразумения с другите, със себе си и дори с Бог.
Целият ви ум е мъгла, която толтеките наричат митоте. Умът вие сън, в който хиляди хора говорят едновременно и никой никого не разбира. Това е състоянието на човешкия ум — едно голямо митоте и заради това голямо митоте не можете да видите истинската си същност. В Индия митоте наричат майя, което означава илюзия. Това е представата наличността за Аз съм. Всичко, което вярвате за себе си и за света, всичките представи и програми в ума виса митоте. Не можем да видим кои сме всъщност не можем да осъзнаем, чене сме свободни. Ето защо хората се съпротивляват на живота. Да бъдеш жив е най-големият страх на човека. Смъртта не е най-страшното за нас;

12
най-големият ни страх е да поемем риска да бъдем живи — риска да бъдем живи ида изразяваме истинската си същност. Да бъдеш самия себе си е най-големият страх на човека. Научили сме се да живеем,
опитвайки се да удовлетворим изискванията на другите. Научили сме се да живеем според представите на други хора от страх, че няма да ни приемат и няма да бъдем достатъчно добри за някой друг.
В процеса на опитомяване формираме представата си за съвършенство, за да се опитаме да бъдем достатъчно добри.
Представяме си какви трябва да бъдем, за да ни приемат всички.
Упорито се стараем да угодим на хората, които ни обичат — на мама и татко, на по-големите братя и сестрина свещениците и на учителите.
Опитвайки се да бъдем достатъчно добри за тях, ние си създаваме представа за съвършенството, но не отговаряме на тази престава.
Никога няма да бъдем съвършени от тази гледна точка. Никога!
Тъй като не сме съвършени, ние отхвърляме самите себе си.
Равнището на самоотхвърляне зависи от това колко добре са успели възрастните да разрушат нашата цялостност. След опитомяването вече не става въпрос затова дали си достатъчно добър за някой друг. Ние не сме достатъчно добри за себе си, защото не отговаряме на собствената си представа за съвършенство. Не можем да си простим, чене сме онова, което желаем да бъдем, или по-скоро онова, което вярваме, че трябва да бъдем. Не можем да си простим, чене сме съвършени.
Знаем, чене сме онова, което вярваме, че трябва да бъдем, и затова се чувстваме фалшиви, разочаровани и безчестни. Опитваме се да се скрием и играем роля. В резултат се чувстваме неавтентични и носим социални маски, за да попречим на другите да го забележат.
Ужасно се боим да не би някой да забележи, чене сме онова, на което се правим. Преценяваме и другите съгласно представата си за съвършенство и, съвсем естествено, те също не отговарят на очакванията ни.
Унижаваме се само за да угодим на околните. Дори вредим на физическите си тела само и само да бъдем приети от другите. Виждаме младежи, които взимат наркотици, за да не бъдат отхвърлени от връстниците си. Те не разбират, че проблемът е в собственото им самоотхвърляне. Отхвърлят себе си, защото не са онова, на което се правят. Искат да бъдат някакви, но не саи затова се срамуват и се чувстват виновни. Хората непрестанно се самонаказват, защото не са

онова, което вярват, че трябва да бъдат. Самоизмъчват се и предизвикват и другите да ги измъчват.
Но никой не ни измъчва така, както се измъчваме самите ние и именно Съдникът, жертвата и системата от вярвания ни принуждават да го правим. Да, има хора, които казват, че съпругът, съпругата, майка им или баща им ги е малтретирал, но вие знаете, че ние малтретираме себе си много повече. Вътрешният ни съдия е най-лошият от всички съдии. Ако направим грешка пред хората, опитваме се да я отречем и прикрием. Но щом останем сами, Съдникът се изправя в цялата си сила, чувството за вина става нетърпимо и ние се чувстваме ужасно глупави, лоши или жалки.
Никой в живота ви не вие унижавал повече, отколкото сте се унижавали сами. И границата на самоунижението вие точно границата на унижението, което ще търпите от някой друг. Ако някой ви унижава малко повече, отколкото се унижавате сами, вероятно ще го напуснете.
Но ако ви унижава малко по-малко, отколкото се унижавате сами,
вероятно ще продължите връзката и ще търпите до безкрай.
Ако стигате до крайности в самоунижението, може дори да търпите някой, който ви бие, оскърбява и се държи с вас като с отрепка. Защо Защото вътрешно си казвате Аз го заслужавам. Този човек ми прави услуга като е с мен. Не заслужавам любови уважение.
Не съм достатъчно добър“.
Имаме нужда да бъдем приемани и обичани от другите, но не можем да приемем и обичаме себе си. Колкото по-голяма е любовта ни към самите нас, толкова по-малко ще се самоизмъчваме.
Самоизмъчването идва от самоотхвърлянето, а самоотхвърлянето — от представата низа съвършенството и непостижимостта на този идеал.
Представата низа съвършенство е причина ида се самоотхвърляме ида не приемаме и себе си, и другите такива, каквито са.

14

Изтегляне 1 Mb.

Сподели с приятели: