Човек в търсене на смисъл

19
лагер на лагер бяха загубили всякакви скрупули в борбата за съществуване; за да се спасят, те бяха готови да използват всички средства – честни или не, дори груба сила, кражба и предателство на приятели. Ние, които се завърнахме по силата на много щастливи случайности или чудеса – наречете ги, както искате, знаем: най-добрите измежду нас не се върнаха.
* * *
Вече са събрани много фактологически описания на концентрационни лагери. Тук фактите ще са от значение само доколкото са част от човешките преживявания. Това съчинение е опит да се опише същинската природа на изживяното. На тези, които са били в лагер, то ще се опита да обясни собствените им преживявания в светлината на съвременното познание. А на онези, които никога не са били там, може да помогне да си представят и най- вече да разберат какво са изтърпели онзи съвсем малък процент лагерници, които оцеляха и за които животът сега е много труден. Тези някогашни лагерници често казват: „Не обичаме да разказваме за преживяното. За
онези, които са били вътре, не са нужни никакви обяснения, а другите няма
да разберат нито какво чувствахме тогава, нито какво чувстваме сега.“
Методичното представяне на преживяното е много трудно, тъй като психологията изисква известна научна безпристрастност. Но възможно ли е лагерникът, описващ личните си наблюдения, да бъде безпристрастен? Това е присъщо на външния наблюдател, но той е твърде отдалечен, за да имат твърденията му реална стойност. Само човекът отвътре знае истината.
Неговите съждения може да не са обективни, а оценките му да са неадекватни. Това е неизбежно. Трябва да се направи опит да се избегне всякакъв субективизъм и тъкмо в това се състои истинското затруднение при книга като тази. На места ще е нужна смелост да се говори за дълбоко интимни преживявания. Възнамерявах да напиша тази книга анонимно, като използвам само лагерния си номер. Но когато ръкописът бе завършен, си дадох сметка, че като анонимна публикация стойността му би намаляла наполовина и че трябва да имам куража да изложа открито своите убеждения. Затова въпреки силната си неприязън към ексхибиционизма се въздържах и не задрасках нито един пасаж.
Ще оставя на други да извлекат теоретичните обобщения от съдържанието на тази книга. Това може да стане принос към психологията на лагерния живот, която бе изследвана след Първата световна война и която ни запозна със синдрома на „болестта на бодливата тел“. На Втората световна война дължим попълването на знанията ни за „психопатологията на масите“ (ако

20
мога да цитирам вариант на добре известната фраза и заглавие на книга от
Льо Бон
6
), защото ни запозна с войната на нерви и с концентрационния лагер.
Тъй като това е история за преживяванията ми на обикновен лагерник, важно е да спомена не без известна гордост, че в лагера не работех като психиатър, нито дори като лекар, с изключение на последните няколко седмици. Малцина от моите колеги имаха щастието да получат работа в зле отоплени служби за първа помощ, разполагащи с превръзки, направени от парчета отпадъчна хартия. Аз бях номер 119 104 и прекарах повечето време в копаене и прокарване на трасета за железопътни линии. По едно време работата ми бе сам да прокопая под пътя тунел за водопроводна тръба. Този подвиг не остана невъзнаграден и точно преди Коледа на 1944 г. ми бе връчен подарък от т. нар. премиални купони. Те бяха издадени от строителната фирма, на която в действителност ни бяха продали в робство: фирмата плащаше на лагерните власти определена цена дневно на лагерник. Всеки купон струваше на фирмата петдесет пфенига и можеше да бъде заменен срещу шест цигари дори след седмици, макар понякога да губеше давност.
Станах горд собственик на жетон, струващ дванадесет цигари. Но по-важно бе, че цигарите можеха да се заменят за дванадесет супи, а дванадесет супи често бяха истинска отсрочка на гладната смърт.
Да се пушат цигари, бе привилегия, запазена за капо, които имаха осигурена седмична дажба от купони; същото важеше може би за лагерник, който работи като отговорник на склад или работилница и получава няколко цигари срещу извършената опасна работа. Изключение правеха само онези, които бяха загубили воля за живот и искаха да се „порадват“ на последните си дни. Затова когато видехме наш другар да пуши собствените си цигари, знаехме, че е загубил вяра в силата си да продължи, а, веднъж загубена, волята за живот рядко се връщаше.
* * *
Когато се проучат огромното количество материали, натрупани в резултат на наблюденията и преживяванията на много лагерници, се открояват три фази в психическата реакция към лагерния живот: периодът след постъпването, периодът на потъване в лагерния ритъм и периодът след освобождаването.
6
Гюстав льо Бон (1841 – 1931) – френски социален психолог, антрополог и археолог, известен най-вече с изследванията си върху психологическите характеристики на тълпата. C теорията си за психопатологията на масите е един от предтечите на груповата анализа. – Бел. прев.

21
Симптомът, характеризиращ първата фаза, е шокът. При известни условия шокът може дори да предхожда формалното постъпване в лагера. Ще дам за пример обстоятелствата на моето собствено постъпване.
Вече няколко дни и нощи хиляда и петстотин души пътувахме с влак, по осемдесет души във вагон. Всички трябваше да лежат върху багажа си – малкото останало от личното им имущество. Вагоните бяха така препълнени, че сивата светлина на утрото се процеждаше само през най-горната свободна част на прозорците. Всички очаквахме влакът да се насочи към някой оръжеен завод, където ще бъдем въдворени на принудителна работа. Не знаехме дали сме още в Силезия, или вече в Полша. Локомотивът просвирваше с тревожен звук като вик за помощ, отправен от състрадание към нещастния товар, който бе обречен да води към гибел. Влакът започна да маневрира, очевидно наближавайки голяма гара. Изведнъж от редовете на неспокойните пътници се откъсна вик: „Там пише Освиенцим!“ В този момент всяко сърце замря. Освиенцим – самото име събираше целия ужас на света: газови камери, крематориуми, кланета. Влакът потегли бавно, почти колебливо, сякаш искаше да отдалечи от своите пътници, колкото се може повече, осъзнаването на страшната истина: Освиенцим!
В сутрешното развиделяване започнаха да се открояват очертанията на огромен лагер – няколко реда опъната бодлива тел, наблюдателни кули, прожектори и дълги колони от дрипави човешки фигури, сиви в сивото утро, влачещи се по правите пусти пътища в неизвестна за нас посока.
Прозвучаваха отделни крясъци и командни изсвирвания. Ние не заехме значението им. Подведен от въображението си, съзирах бесилки с висящи по тях хора. Бях ужасен, но това беше в реда на нещата, тъй като стъпка по стъпка трябваше да свикваме с неизмерим и кошмарен ужас.
Накрая влязохме в гарата. Кресливи заповеди нарушиха първоначалната тишина. Отсега нататък ни предстоеше да чуваме тези груби, пронизителни тонове отново и отново във всички лагери. Звучаха почти като последен вик на жертва и все пак различно. Стържещият, дрезгав звук сякаш идеше от гърлото на човек, когото постоянно убиват. Вратите на вагона се отвориха с трясък и вътре нахлу малък отряд лагерници. Носеха униформи на ивици, главите им бяха остригани, но изглеждаха добре хранени. Говореха на всички европейски езици, при това с известна насмешка, което при онези обстоятелства звучеше гротескно. Така както давещият се хваща за сламка, така моят вроден оптимизъм (който често овладяваше чувствата даже и в най-отчая-ни ситуации) се вкопчи в мисълта: Тези лагерници изглеждат доста добре, с настроение и дори се смеят. Кой знае? Може би ще съумея да споделя тяхното благоприятно положение.
В психиатрията има определено състояние, известно като „налудност за

Изтегляне 1.46 Mb.

Сподели с приятели: