Човек в търсене на смисъл

22
може да бъде помилван в сетния миг. Ние също се хващахме за късчетата надежда и до последния момент вярвахме, че може би няма да е толкова зле.
Силно ни ободряваше дори видът на червенобузите и кръглолики лагерници.
Откъде да знаем тогава, че това е специално подбран елит – групата, която от години наред ден след ден посреща пристигащите на гарата ешелони. Те отговаряха за новодошлите и за техния багаж, включително за оскъдните вещи и тайно пренесените бижута. Освиенцим трябва да е бил странно място в онази Европа от последните военни години. Трябва да е имало уникални съкровища от злато и сребро, платина и диаманти не само в огромните складове, но и в ръцете на СС.
Хиляда и петстотин лагерници бяха наблъскани в барака, предназначена най-много за двеста души. Бяхме гладни и измръзнали и нямаше място за всички да клекнат на голата земя, камо ли да легнат. В продължение на четири дни единствената ни храна бе парче хляб – 140 грама. При това чух старшите лагерници, отговарящи за бараката, да се карат с един от приема- щата група заради игла за вратовръзка от платина и диаманти. Впоследствие повечето от печалбата щеше да се изтъргува за алкохол – шнапс. Вече не си спомням точно колко хиляди марки бяха нужни, за да се купи количеството шнапс, необходимо за „весела вечер“, но зная, че тези отколешни лагерници имаха нужда от шнапс. Кой може да ги упрекне, че при тези условия се опитваха да се упоят? Една друга група лагерници получаваше от СС почти неограничено количество шнапс – тези, които работеха в газовите камери и крематориумите и които отлично знаеха, че един ден щяха да ги подменят с нови хора и тогава щяха да бъдат принудени да оставят наложената им роля на екзекутори и сами да станат жертви.
Почти всеки от нашия ешелон живееше с илюзията, че ще бъде помилван, че все още не е късно нещата да се оправят. Не осъзнавахме значението на сцената, която последва веднага. Казаха ни да оставим багажа си във влака и да се строим в две колони: жените на една страна, мъжете на друга, за да преминем покрай старши офицер от СС. Сам се изненадах на куража да скрия еднодневката си под палтото. Моята колона преминаваше край офицера човек по човек. Дадох си сметка какво ме чака, ако той откриеше торбата ми. Най-малко щеше да ме тръшне на земята, знаех това от опит.
Щом го приближих, инстинктивно се изправих, за да не забележи тежкия ми товар. След миг стоях лице в лице с него. Беше висок мъж, строен в безупречната си униформа. Какъв контраст с нас, раздърпани и мръсни след дългото пътуване! Той бе заел поза на нехайно спокойствие, придържайки десния си лакът с лявата ръка. С показалеца на вдигнатата си дясна ръка той посочваше съвсем небрежно надясно или наляво. Никой от нас изобщо не се догаждаше за зловещото значение, което се криеше зад това малко движение на показалеца, сочещ ту надясно, ту наляво, но доста по-често наляво.

23
Дойде и моят ред. Някой ми прошепна, че да те пратят надясно, значи работа, а наляво отиват болните и негодните за работа, за да бъдат изпратени в специален лагер. Просто чаках нещата да вземат естествения си ход както в многото подобни случаи занапред. Отляво еднодневката ме дърпаше надолу, но аз правех усилия да вървя изправен. Есесовецът ме разгледа, изглежда, се поколеба, после сложи ръце на раменете ми. Много се стараех да изглеждам стегнат, а той съвсем бавно завъртя раменете ми, докато се обърнах надясно, и поех на тази страна.
Вечерта ни бе обяснено значението на играта с пръста. Това бе първата селекция, първата присъда да съществуваме или не. За огромното мнозин- ство от нашия транспорт, около деветдесет процента, тя значеше смърт.
Екзекуцията им бе изпълнена през следващите няколко часа. Изпратените наляво бяха директно отправени от гарата към крематориума. Над входа на тази сграда, както ми каза някой от работещите там, стояла думата „баня“, написана на няколко европейски езика. При влизането всеки от затворниците получавал парче сапун и тогава – но, слава Богу, не се налага да продължавам. Много свидетелства са написани за този ужас.
Ние, малцината спасени от нашия транспорт, научихме истината вечерта.
Разпитвах старите лагерници къде е изпратен моят колега и приятел П.
– Наляво ли го изпратиха?
– Да – отговорих.
– Тогава можеш да го видиш там.
– Къде?
Ръката сочеше към комина на неколкостотин метра, който изхвърляше в сивото небе на Полша струя пламък. Над него се образуваше зловещ облак дим.
– Ето там е твоят приятел, поел към небесата – бе отговорът. Все още не разбирах, докато не ми обясниха истината с прости думи.
Но аз не разказвам нещата подред. От психологическа гледна точка ни предстоеше дълго, дълго пътуване от изгрева на гарата до първата нощна почивка в лагера.
Охранявани от есесовци със заредени пушки, бяхме принудени да тичаме от гарата покрай заредената с електричество бодлива тел, през лагера до хигиенния пункт: това бе истинска баня за онези от нас, които преминаха първото изпитание. Нашата илюзия за помилване отново намери потвърждение. Есесовците изглеждаха почти чаровни. Скоро открихме защо. Те бяха мили с нас, докато виждаха часовници по ръцете ни и можеха с добронамерен тон да ни убедят да им ги дадем. Нямаше ли бездруго да предадем, щем, не щем, цялото си имущество и защо този сравнително симпатичен човек да не вземе часовника? Може би някой ден той щеше да се отплати.

24
Навесът, където чакахме, изглежда, бе преддверие към дезинфекционния пункт. Появилите се есесовци разпънаха одеяла, върху които трябваше да хвърлим цялото си имущество, часовници и бижута. По-старите лагерници, които помагаха, се забавляваха от наивните въпроси на някои от нас, дали не може да задържат венчална халка, медальон, или талисман. Все още не можехме да възприемем факта, че всичко ще ни бъде отнето.
Опитах се да спечеля доверието на един от старите лагерници. Приближих се крадешком и му посочих свитъка хартия във вътрешния джоб на палтото си с думите: „Виж, това е ръкописът на научна книга. Знам, ще ми кажеш,

Изтегляне 1.46 Mb.

Сподели с приятели: