Човек в търсене на смисъл
Изтегляне 1.46 Mb. Pdf просмотр
|
| 52 напускаш?“ Отрекох, но ми бе трудно да избегна тъжния му поглед. След като завърших обиколката, се върнах при него. Отново ме посрещна безнадеждният поглед и аз го почувствах някак като обвинение. Неприятното чувство, което ме бе обзело още щом казах на приятеля си, че ще избягам с него, сега стана по-силно. Изведнъж реших един път да взема съдбата в свои ръце. Изтичах от бараката и казах на приятеля си, че не мога да тръгна с него. Веднага щом категорично му съобщих за решението си да остана с пациентите си, тягостното чувство ме напусна. Не знаех какво ще донесат следващите дни, но бях постигнал вътрешен мир, какъвто никога преди не бях изпитвал. Върнах се в бараката, седнах на дъските в краката на моя сънародник и се опитах да го разтуша. После побъбрих с останалите, като гледах да ги успокоя в техния делириум. Дойде последният ни ден в лагера. С приближаването на фронта масови ешелони бяха отвели почти всички лагерници в други лагери. Лагерните власти, капо и готвачите бяха избягали. Този ден бе дадена заповед лагерът да се евакуира напълно до залез. Дори малцината останали лагерници (болните, няколко лекари и „сестри“) трябваше да напуснат. Вечерта лагерът трябваше да бъде подпален. Следобед камионите, които трябваше да приберат болните, още не се бяха появили. Наместо това вратите на лагера бяха ненадейно затворени и бодливата тел – зорко наблюдавана, за да не може никой да се опита да избяга. Останалите лагерници, изглежда, бяха обречени да изгорят с лагера. За втори път с моя приятел решихме да избягаме. Бяха ни наредили да закопаем трима души извън бодливата тел. Бяхме единствените в лагера, които имаха достатъчно сили да свършат тази работа. Почти всички останали лежаха в малкото все още използвани бараки, изтощени от треска и делириум. Подготвихме плана си: заедно с първото тяло ще измъкнем раницата на приятеля ми, скрита във ваната на старата пералня, която служеше за ковчег. С второто тяло ще изнесем моята раница, а при третото смятахме да избягаме. Първите две излизания преминаха по план. След като се върнахме, приятелят ми тръгна да търси парче хляб, за да имаме нещо за ядене през следващите дни в гората. Зачаках. Минутите минаваха. Той не се връщаше и аз ставах все по-нетърпелив. След три години лагерничество рисувах радостната картина на свободата, представяйки си колко чудесно ще бъде да тичаме към фронта. Но чак дотам не стигнахме. В момента, в който приятелят ми се върна, вратите на лагера се отвориха. Великолепна кола с алуминиев цвят, на която бяха нарисувани големи червени кръстове, бавно се придвижи до строевия плац. Бе пристигнал делегат от Международния Червен кръст в Женева и лагерът с обитателите се намираше под негова защита. Делегатът се настани в съседна ферма, за да бъде по всяко време близо до лагера, в случай че възникнат непредвидени 53 обстоятелства. Кой се вълнуваше сега от бягство? От колата разтовариха кутии с лекарства, раздадоха цигари, снимаха ни и цареше върховна радост. Сега нямаше нужда да рискуваме, търсейки с бягство бойната линия. Във вълнението си бяхме забравили за третото тяло, затова сега го изнесохме навън и го изсипахме в плиткия гроб, който бяхме изкопали за трите трупа. Пазачът, който ни придружаваше – сравнително безобиден човек, изведнъж стана твърде благ. Той видя, че ролите могат да се сменят, и се опита да спечели благоразположението ни. Присъедини се към кратките молитви, които произнесохме за мъртвите, преди да хвърлим пръстта върху тях. След напрежението и възбудата от последните дни и часове, тези последни дни на надбягване със смъртта, думите на нашата молитва за мир бяха толкова пламенни, колкото изобщо някога е отправял човешки глас. И тъй, последният ден в лагера мина в предвкусване на свободата. Бяхме се възрадвали обаче твърде рано. Представителят на Червения кръст ни увери, че е подписано споразумение и лагерът не трябва да се евакуира. Но през нощта дойдоха СС с камиони и дадоха заповед да се опразни лагерът. Последните останали лагерници щяха да бъдат взети в централен лагер, откъдето щяха да ги изпратят в Швейцария за 24 часа, за да бъдат разменени срещу военнопленници. Едва познахме есесовците. Те бяха толкова дружелюбни, опитваха се да ни убедят да се качим в камионите без страх, като ни казваха, че ще бъдем благодарни за добрия си късмет. Онези, които бяха достатъчно силни, изпълзяха в камионите, а тежко болните и немощните бяха вдигнати с трудност. Моят приятел и аз – не криехме раниците си – стояхме в последната група, от която тринадесет души щяха да бъдат избрани за предпоследния камион. Главният лекар отброи необходимото число, но нас ни пропусна. Тринадесетте бяха натоварени на камиона и ние трябваше да останем. Изненадани, силно раздразнени и разочаровани, го обвинихме, но той се извини, че бил изморен и залисан. Мислел, че все още възнамеряваме да бягаме. Седнахме нетърпеливо с раниците на гръб и зачакахме с малцината останали лагерници последния камион. Наложи се да чакаме дълго. Накрая легнахме на дюшеците в изоставената караулна, изтощени от възбудата на последните часове и дни, през които постоянно се люшкахме между надеждата и отчаянието. Заспахме с дрехите и обувките, готови за пътуването. Събуди ни шум от пушки и оръдия; в бараката нахлу блясъкът на трасиращи куршуми и оръдейни изстрели. Втурна се главният лекар и ни нареди да залегнем на пода. Един лагерник скочи върху корема ми от леглото над мен заедно с обувките. Това напълно ме събуди! Тогава схванахме какво ставаше: фронтът беше стигнал до нас! Стрелбата затихна и се зазори. Навън на стълба на лагерния портал вятърът развяваше бяло знаме. 54 * * * Много седмици по-късно открихме, че дори в тези последни часове съдбата си е играла с малкото останали лагерници. Открихме колко несигурни само са човешките решения, особено по въпросите на живота и смъртта. Натъкнах се на снимки, направени в малък лагер недалеч от нашия. Нашите приятели, които мислеха, че пътуват към свободата, онази нощ са били закарани с камионите до този лагер, заключени в бараките и изгорени живи. На снимките можеха да се различат техните частично овъглени тела. Отново си помислих за Смъртта в Техеран. * * * Независимо от ролята ѝ на защитен механизъм апатията на лагерниците бе резултат и от други фактори. Гладът и липсата на сън допринасяха за нея (както и в нормалния живот) и за общата раздразнителност, която бе друга характеристика на душевното състояние на лагерниците. Недостигът на сън отчасти се дължеше на тормоза на падините, които се въдеха в ужасно пренаселените бараки поради общата липса на хигиена и канализация. Фактът, че не разполагахме нито с никотин, нито с кофеин, също предизвикваше апатия и раздразнителност. Освен тези телесни причини имаше и психически – под формата на определени комплекси. Мнозинството лагерници страдаха от един вид комплекс за малоценност. Някога всички ние бяхме или сме си въобразявали, че сме „някой“. Сега бяхме третирани като пълни нищожества. (Съзнанието за собствена вътрешна стойност се корени в по-висши, духовни неща и не може да бъде разклатено от лагерния живот. Но колцина свободни хора, камо ли неволници, го притежават?) Без да мисли съзнателно за това, средният лагерник се чувстваше напълно унизен. Това ставаше очевидно, когато се наблюдаваха контрастите, предлагани от странната социологическа структура на лагера. „По-видните“ лагерници, като капо, готвачите, склададжиите и лагерните полицаи, обикновено изобщо не се чувстваха унизени както мнозинството, а напротив – отличени! Някои дори развиваха миниатюрни налудности за величие. Психическата реакция на завиждащото и мърморещо мнозинство към това облагодетелствано малцинство намираше израз по няколко начина, понякога в шеги. Чух например един лагерник да говори на друг за един капо: „Представи си само! Познавах този човек, Изтегляне 1.46 Mb. Сподели с приятели:
|