Човек в търсене на смисъл

55
разпределянето на храната), резултатите бяха взривоопасни. Поради това общата раздразнителност (телесните причини за която бяха вече обсъдени по-горе) ставаше най-остра, когато се прибавяха тези психически напреже- ния. Не е чудно, че тази изопнатост често свършваше с общ бой. Тъй като лагерниците постоянно ставаха свидетели на сцени на побой, импулсът към насилие бе изострен. Самият аз съм чувствал юмруците ми да се свиват и да ме връхлита гняв, когато съм бил изтощен от глад и умора. Обикновено бях много изморен, тъй като трябваше да поддържаме нашата печка през цялата нощ – бе ни разрешено да я държим в бараката заради болните от тиф. Тъй или иначе, някои от най-идиличните часове, които изобщо съм прекарал, бяха посред нощ, когато всички други спяха или се унасяха в делириум.
Можех да лежа изпънат пред печката и да пека в огъня, запален с крадени дървени въглища, няколко отмъкнати картофа. Но на следващия ден винаги се чувствах още по-уморен, безчувствен и раздразнителен.
* * *
Докато работех като лекар в блока на болните от тиф, ми се наложи да заема мястото на старшия отговорник на блока, който беше болен. И тъй, аз отговарях пред лагерните власти за поддържането на чистотата в блока – ако
„чистота“ е думата, която може да се използва за подобно състояние.
Изискванията при честите инспекции на бараката имаха за цел по-скоро тормоз, отколкото хигиена. Биха помогнали повечко храна и лекарства, но единствената грижа на инспекторите бе дали в централния коридор не е останала някоя сламка и дали мръсните, съдрани и гъмжащи от паразити одеяла на пациентите са спретнато под-пъхнати под краката им. Що се отнася до съдбата на обитателите, тях това изобщо ни ги засягаше. Ако рапортувах чевръсто, грабвайки затворническото си кепе от остриганата си глава и траквайки пети: „Барака номер VI/9: 52 пациенти, двама обслужващи санитари и един лекар“ – те бяха доволни, след което си тръгваха. Но докато дойдеха – често закъсняваха с часове след определеното време, а понякога изобщо не идваха, бях принуден постоянно да опъвам одеялата, да събирам сламките, падащи от наровете и да крещя на клетниците, които се мятаха в леглата и заплашваха да провалят всичките ми усилия за чистота и спретна- тост. Апатията бе особено силна сред трескавите пациенти, тъй че те изобщо не реагираха, ако не им се крещеше. Понякога дори това не помагаше и тогава бе необходим огромен самоконтрол, за да не ги удариш, защото собствената раздразнителност вземаше гигантски размери при вида на чуждата апатия и особено пред лицето на опасността (тоест приближаващата инспекция), която тя причиняваше.

56
* * *
В този опит за психологическо представяне и психиатрично обяснение на типичните черти на обитателя на концентрационен лагер мога да създам впечатлението, че човешкото същество напълно и неизбежно се влияе от обкръжението. (В този случай обкръжението е уникалната структура на лагерния живот, която принуждава обитателя му да приспособи поведението си към определен модел.) Ами човешката свобода? Не съществува ли духовна освободеност по отношение на поведението и реакциите във всяко едно обкръжение? Вярна ли е теорията, която иска да ни убеди, че човек не е нищо повече от продукт на множество условия и фактори на заобикалящата го среда, били те от биологично, психологично или социално естество? Нима човек е техен случаен продукт? И още по-важно, дали реакциите на лагерниците спрямо уникалния свят на концентрационния лагер доказват, че човек не може да избегне въздействието на обкръжението си? Лишен ли е човек от избор на действие, изправен пред такива обстоятелства?
Можем да отговорим на тези въпроси въз основа на опита, а също и по принцип. Опитът от лагерния живот показва, че човек има избор на действие.
Съществуват достатъчно примери, (често от героично естество, които доказ- ват, че апатията може да з бъде превъзмогната, а раздразнителността – потисната. Човек може да съхрани следа от духовна свобода, от независи- мост на ума дори в такива ужасни условия на физически и психически стрес.
Ние, живелите в концентрационни лагери, можем да си спомним хората, които обикаляха бараките да утешават другите и им даваха последното си парче хляб. Може да бяха малцина на брой, но те са достатъчно доказателство, че на човека може да се отнеме всичко освен едно: последната човешка свобода да избере своето отношение при всякакви обстоятелства, да избере свой собствен път. А винаги трябваше да се прави избор. Всеки ден, всеки час предлагаше възможност да вземеш решение, което определяше дали ще се подчиниш или не на онези сили, заплашващи да те ограбят от самата ти същност, от вътрешната ти свобода; решение, което определяше дали ще станеш или не играчка на обстоятелствата, отказал се от свобода и достойнство за да бъдеш претопен в калъпа на типичния лагерник.
Погледнати от тази страна, душевните реакции на обитателите на един концентрационен лагер трябва да означават за нас нещо повече от прост израз на определени физически и социални условия. Макар условия като недоспиване, недостиг на храна и различни психични стресове да предполагат, че лагерниците следва да реагират по определен начин, при последния анализ става ясно, че това, каква личност ще стане неволникът, е резултат от вътрешно решение, а не само от влиянието на лагера.
Следователно всеки човек по принцип дори при такива обстоятелства може

57
да реши какво ще стане от него – интелектуално и духовно. Той може да съхрани човешката си доблест дори в концентрационен лагер. Достоевски е казал: „Има само едно нещо, от което се страхувам: Да бъда недостоен за

Изтегляне 1.46 Mb.

Сподели с приятели: