Човек в търсене на смисъл

50
ръката, като че ли това беше сбогуване, не до края на живота, а с живота.
Бавно се върнах в моята барака. Там ме чакаше един добър приятел.
– Наистина ли искаш да тръгнеш с тях? – попита ме тъжно.
– Да, отивам.
В очите му се появиха сълзи и аз се опитах да го успокоя. Сетне имаше да свърша още нещо – да направя завещанието си:
– Слушай, Ото, ако аз не се върна у дома при жена си и ако ти е писано да я видиш отново, кажи ѝ, че говорех за нея всеки ден и всеки час. Помни. На второ място, обичах я повече от всеки друг. На трето, краткото време, което бях женен за нея, надвишава всичко друго, дори всичко онова, през което преминахме тук.
Ото, къде си сега? Жив ли си? Какво стана с теб след нашия прекаран заедно последен час? Откри ли жена си? И спомняш ли си как те карах да учиш моето завещание наизуст, дума по дума въпреки детските ти сълзи?
На следващата сутрин потеглих с ешелона. Този път не беше измама. Не се отправихме към газовите камери и наистина отидохме в лагера за почивка.
Тези, които ме съжаляваха, останаха в лагер, където гладът щеше да вилнее дори по-жестоко, отколкото в нашия нов лагер. Те се опитаха да се спасят, но само подписаха собствените си присъди. Месеци по-късно, след освобождението, срещнах приятел от стария лагер. Той ми разказа как като лагерен полицай е търсел парче човешка плът, липсващо от купчината трупове. Конфискувал го от едно гърне, в което го открил да се готви. Бил избухнал канибализъм. Напуснал бях тъкмо навреме.
Не ви ли напомня това историята за Смъртта в-Техеран? Богат и могъщ персиец се разхождал веднъж из градината си с един от слугите си. Слугата извикал, че току-що е срещнал Смъртта, която го заплашила. Той умолявал господаря си да му даде най-бързия си кон, за да успее да избяга в Техеран, където би могъл да стигне същата вечер. Господарят се съгласил и слугата препуснал на коня. На връщане към къщи самият господар срещнал Смъртта и я запитал: „Защо ужаси и заплаши моя слуга?“ „Не го заплаших, само
изразих изненада, че още е тук, когато планирам да го срещна довечера в
Техеран“ – казала Смъртта.
* * *
Лагерникът се страхуваше да взема решения и да поема каквато и да била инициатива. Това бе резултат от силното чувство, че негов господар е съдбата и че той не трябва да се опитва да ѝ въздейства по никакъв начин, а да я остави да поеме собствената си посока. В добавка имаше силна апатия, която допринасяше немалко за чувствата на лагерника. На моменти трябваше да се вземат светкавични решения, които означаваха живот или

51
смърт. Лагерникът би предпочел да остави съдбата да направи избора вместо него. Това бягство от ангажиране бе най-видимо, когато трябваше да избере дали да избяга или не. В тези минути, в които трябваше да реши – а това винаги бе въпрос на минути, той изстрадваше мъките на ада. Дали да се опита да избяга? Дали да поеме риска?
Аз също преживях това изтезание. С приближаването на фронта пред мен се откри възможност за бягство. Мой колега, който трябваше да посети бараки извън лагера във връзка с медицинските си задължения, искаше да избяга и да ме вземе със себе си. Под претекст, че ще провежда консултация за пациент, чиято болест изисква съвет на специалист, ме измъкна навън.
Навън член на чуждо съпротивително движение трябваше да ни снабди с униформи и документи. В последния момент възникнаха някакви технически трудности и ние още веднъж трябваше да се върнем в лагера. Използвахме възможността да се снабдим с продукти – няколко гнили картофа, и да потърсим раница.
Нахълтахме в една празна барака на женския лагер, който бе пуст, тъй като жените бяха изпратени в друг лагер. В бараката цареше страшна неразбория; очевидно много жени се бяха снабдили с припаси и бяха избягали. Имаше парцали, слама, гниеща храна, счупени глинени съдове. Някои купи бяха все още в добро състояние и щяха да ни бъдат от голяма полза, но решихме да не ги взимаме. Знаехме, че напоследък, когато условията бяха станали отчайващи, са били използвани не само за храна, но и като умивалници и нощни гърнета. (Бе наложена строга забрана да се внасят всякакъв вид съдове в бараката. Някои хора обаче бяха принудени да нарушат това правило, особено болните от тиф, които бяха твърде слаби да излизат навън дори с чужда помощ.) Докато служех за прикритие, приятелят ми нахлу в бараката и скоро се върна с раница, която криеше под палтото си. Вътре бе видял още една, която трябваше да взема аз. Тъй че сменихме местата си и аз влязох. Докато тършувах из боклуците, намирайки раницата и дори една четка за зъби, изведнъж измежду всички изоставени неща съзрях тялото на жена.
Изтичах в моята барака да събера всичките си принадлежности: купата ми за храна, чифт скъсани ръкавици без пръсти, „наследени“ от умрял от тиф пациент, няколко ивици хартия, изпълнени със стенографски бележки (на които, както споменах вече, бях започнал да възстановявам ръкописа, изгубен в Освиенцим). Бързо обиколих за последен път моите пациенти, които лежаха свити на гнилите дъски навсякъде из бараките. Стигнах до моя единствен сънародник, който почти умираше и чийто живот се бях амбицирал да спася въпреки състоянието му. Трябваше да крия намерението си за бягство, но моят другар, изглежда, се досети, че нещо не е наред
(навярно проявих малко нервност). С уморен глас ме попита: „Ти също ли

Изтегляне 1.46 Mb.

Сподели с приятели: